притихнал. — Мисля, че ти също трябва да отидеш при мама. Тя те обича като свой брат.
— По-зле ли е?
— Изпратих да повикат свещеник. Сега той е с нея. — Устните на Самира трепереха. Алейн видя сълзи в очите й, всеки миг тя щеше да заплаче, но вместо това вдигна глава и се опита да се усмихне. — Ела с мен, тео. Моля те. Тя би искала ти да си при нея, а и папа се нуждае от теб.
Когато влязоха в стаята, Парис бе седнал на леглото и държеше Юланда в ръцете си така, че тя да може да диша по-лесно. През годините Алейн често се бе сблъсквал със смъртта и когато видя тебеширено бялото лице на Юланда, разбра, че краят е близо. В ъгъла свещеникът бе коленичил и се молеше.
— Алейн, скъпи приятелю. — Гласът на Юланда бе едва чуто шепнене. Движенията на устните й струваха невероятни усилия. Алейн взе ръката й в своята и я целуна. Тя бе студена.
— Тук съм — каза той. — Ще остана с теб и Парис толкова дълго, колкото искате.
— Не, не искам да си отиваш — шепнеше тя.
Той направи място на Самира, която седна върху леглото и взе ръката на майка си. Алейн се премести в края на леглото, откъдето Юланда можеше да го вижда и да знае, че той е тук. Дишането на Юланда ставаше все по-тежко, а Парис й шепнеше любовни слова и непрестанно милваше лицето й.
Алейн се молеше както никога досега, но не за живота на Юланда, защото той ясно виждаше, че нея вече нищо не може да я спаси. Той се молеше за Самира, която чувстваше като дъщеря, тъй като нямаше свои деца. Той се молеше за душата на Юланда, но най-трескаво се молеше за Парис. Точно сега неговият приятел се нуждаеше от божията милост, нуждаеше се от сила и кураж.
Около полунощ дишането на Юланда стана още по-тежко и болезнено.
— О, Парис — каза тя, — толкова много те обичам. — Тя отпусна главата си върху Парис и издъхна.
В стаята настъпи тишина. Всички чакаха да чуят как Юланда отново ще поеме дъх, но това не се случваше и не се случваше.
— Не! — Парис сграбчи жена си по-силно.
— Тя си отиде от нас, синко мой — говореше бавно свещеникът. — Време е да я приготвим за погребението.
— Алейн! — Очите на Парис бяха изпълнени с мъка. — Бих искал да излезете всички. Трябва да остана няколко мига насаме с нея.
— Но, синко мой — започна свещеникът, ала Алейн дръпна ръката му и го спря.
Той се опита да помогне и на Самира да стане, но тя бе твърде съсипана, за да може да се движи. Тя се облегна на рамото му и той я прегърна като дете, каквото тя все още беше. Изведе я в съседната стая. Едва тогава Самира започна неудържимо да плаче, а накрая изморена заспа. Алейн повика една от прислужничките, която да я занесе в стаята й. Сега той отново чакаше обгърнат от тишината наоколо, докато Парис бе при Юланда. Измина още един час и едва тогава приятелят му излезе.
Мълчаливо, Парис направи сам всички приготовления около погребението. Отказа дори помощта на Алейн и Самира. В следващите няколко дни, докато Юланда бе погребана, той се движеше изпълнен с мъка, но без да пророни нито една сълза.
След церемонията, когато всички опечалени напуснаха къщата, той се затвори в кабинета си и отказа да се среща с когото и да било. Знаейки колко силно се обичаха Юланда и Парис, всички негови приятели направиха както той пожела и го оставиха сам. Алейн ходи в дома му няколко пъти само за да му бъде казано, че Парис не иска да вижда никого. Накрая той реши, че трябва да даде на приятеля си малко време и да не го безпокои.
Шест седмици след смъртта на Юланда, през една дъждовна февруарска вечер, Алейн се бе отпуснал в кресло в дома си. Той четеше документ, който бе получил рано сутринта. Беше го очаквал, но бе учуден, че не пристигна по-рано. След смъртта на Джордж от Ентайх, Роджър бе избрал Филип от Медия за лидер на сицилианската флота. Изборът бе отличен, тъй като Филип бе честен и интелигентен мъж. Един от най- способните министри на краля. По тези причини Алейн одобри напълно решението на Роджър. Той не се противопостави и на желанието на новия емир да има свои съветници. На негово място той би направил същото.
И така, през тази дъждовна вечер Алейн препрочиташе за трети път писмото, което го изпълваше със смесени чувства и което означаваше край на работата му във флотата. В написаното нямаше нищо, което да го накара да се срамува, нито дори и най-малък намек, че той трябва да напусне страната. Алейн си оставаше притежател на всичките си земи, почести и титли, с тази разлика, че сега той не бе част от сицилианската флота.
— Значи на трийсет и осем, когато всички мъже са в разцвета на силите си, аз приключих кариерата си — говореше сам на себе си Алейн. Той знаеше, че богатството и титлите няма да значат нищо без работата, която бе запълвала живота му в продължение на седемнайсет години. Той никога нямаше да седне отново с Роджър и другите капитани, за да обсъждат военни стратегии. Нямаше да наблюдава хоризонта за вражески кораби, докато моряците приготвят мунициите. Никакво звездно небе в открито море преди важна битка, никакви победи.
— Сега съм просто един старец.
На стената в стаята имаше едно малко огледалце. Алейн отиде до него и видя изражението на красив мъж със сиви очи и тъмнокафяви къдрави коси, които бяха започнали да побеляват около слепоочията. В добре поддържаните му брада и мустаци също се бяха появили сиви ивици.
— Старец — повтори той на себе си — с богатство и чест и с нищо, с което да се занимава.
— Милорд. — Гласът на личния му слуга се чу откъм вратата.
— Милорд, една жена чака пред вратата и настоява да ви види. Покрила се е с наметало и не успях да разбера млада ли е, или стара. Не знам и дали говори истината, но каза, че е дъщеря на барона от Асколия. С нея няма придружители.
— Ще разбера коя е. Доведи я при мен.
Фигурата, която слугата въведе след няколко минути, бе малка, наметната с тежка пелерина и със забулена глава. Алейн разпозна пелерината и сърцето му се изпълни с мъка.
— Самира, защо носиш дрехите на майка си? Всъщност това не е толкова важно. Защо си дошла в дома ми без придружител?
— Защото не искам никой друг, освен теб, да знае къде съм — отговори Самира, сваляйки мократа дреха от себе си. — Най-вече не искам баща ми да знае, че съм дошла тук. Трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш.
— Мисля, че ако Парис разбере, че си идвала сама посред нощ в дома ми, дори и нашето приятелство няма да може да ме спаси. — Гласът на Алейн бе строг. Той се опитваше да я накара да разбере сериозността на това, което бе извършила.
— Има причини, поради които трябваше да дойда тук. Няма ли да ми предложиш вино? — Тя се приближи до светлината, която се излъчваше от свещта, запалена от Алейн. — Вино, тео Алейн? Премръзнала съм — повтори тя, когато видя, че той остана неподвижен.
— Заслужаваш го, щом си излязла в нощ като тази. — И така, дете, защо си тук?
— Аз не съм дете — възпротиви се тя.
— За мен ти винаги ще си останеш дете. А сега, ако не искаш да те напердаша, обясни ми най-сетне защо си тук. После бързо ще те изпратя у вас.
— Тео Алейн — тя остави чашата с вино, — нуждая се от помощта ти.
— За какво?
— За баща ми. Откакто мама умря, се е заключил в кабинета си и не иска да вижда никого.
— Това ми е известно. Не пожела да се срещне дори с мен. Опитах няколко пъти, но той винаги отказваше. — За момент Алейн реши, че е виновен за това, че не е бил по-настоятелен.
— Но цял ден седи на един стол и гледа градината на мама — обясни Самира. — Нощем се качва горе в тяхната спалня, но не мисля, че спи. Изглежда страшно изтощен.
— Той обичаше майка ти толкова много. Може би се нуждае от повече време, за да се възстанови след смъртта й.
— Да не би да мислиш, че аз не страдам за мама? Аз самата плаках по цели нощи в продължение на
