Еймбрас на приятелите си. — Предполагам, че изборът е определил мен само защото съм бил далеч толкова дълго време и не съм замесен в интригите и сплетните около манастира в последните няколко години. Изглежда, че дори монасите и свещениците не могат да избегнат споровете около властта. Гражданската война в Англия води до разногласия. Не съм очарован от поста, който ми се предлага, но чувствам, че съм призван да внеса мир в дома божи.
— Сигурна съм, че ще успееш — рече Юланда, — но как ще се оправим ние тук без теб? Кой друг свещеник би се радвал с нас в щастието ни и би плакал в тъгата ни? Скъпи чичо Еймбрас, кой ще изслушва търпеливо прегрешенията ни?
— Познавам един или двама свещеници, дошли тук, в Палермо, за да учат гръцки и арабски, както аз направих някога — рече й Еймбрас. — Ще намеря някого, който да се грижи за вас, след като замина.
— „Св. Джъстин“… — започна Алейн замислено. — Не е ли съвсем близо до Бенингфорд?
— По-близо е до Хоугстън — отговори Еймбрас. — Веднага щом пристигна в манастира, ще ти пиша и ще ти кажа как са нашите стари приятели.
— И нашите врагове — Добави Алейн.
Еймбрас напусна Сицилия в началото на пролетта през 1144. Две години по-късно Алейн получи писмото му от Англия, в което отец Еймбрас пишеше:
„Пристигнах благополучно по Коледа, но бе невъзможно да се празнува, тъй като в манастира цари безредие. Пътувайки през Англия, видях, че голяма част от нея е обхваната от ужаса, които неизменно следва войната между Стефан и Матилда. Селата са унищожени, а хората нямат желание да строят отново. Фермерите се страхуват да засяват земите си, защото воюващите армии крадат храната, така оставят селяните да гладуват. Непрестанно се моля за мир.
Барон Рудолф все още владее Бенингфорд, както и Хоугстън. Научих, че дамата на твоето сърце е затворена от баща си в една от стаите на кулата и е изцяло зависима от него. Що се отнася до земите на Рудолф, които не са толкова далеч от манастира, те са почти независими и това ги отделя от останалия свят. Рудолф почти не приема посетители. Съпругата му никога не напуска замъка. Крепостните селяни, които живеят на територията на неговата земя, не общуват с останалите. Въпреки съперничеството, до което доведе тази земя, Рудолф някак си е успял да запази своята независимост и дори е станал по-силен и защитен в собствените си земи. Освен тях, той е заграбил и тези, които някога принадлежаха на Крайспън.“
Еймбрас завършваше писмото си с благопожелания за всичките си приятели в Палермо и особено за Алейн, Парис, Юланда, Самира, Джордж.
Алейн не искаше да занимава приятеля си Парис с допълнителни неща и затова не спомена нищо за Англия, нито пък му показа писмото. Юланда се възстановяваше от второ помятане и Парис бе сериозно обезпокоен за здравето й. Самият той бе ранен в една битка.
През лятото, когато бе в открито море, Алейн често мислеше за Англия. Джоан — затворена в кулата от баща си — това бе картината, която най-често изплуваше в съзнанието му. През годините, когато не я бе виждал, той като че ли бе позабравил образа й, но силното чувство, което бе в сърцето му, не избледня. Той стигна дори дотам, че предложи на Роджър да го изпрати като посланик в Англия.
— Какъв е смисълът от всичко това? — попита Роджър. — Нима може кралят на Англия да ми окаже подкрепа в битките срещу римския император? Или срещу византийците, които също биха искали да ме пропъдят от Сицилия? Не, скъпи мой приятелю, няма нищо, с което твоите сънародници да могат да ми помогнат, а следователно няма и никаква нужда от посланик в тази разединена и нещастна страна. Но ако имаш желание да изпълняваш важни задачи, бих те изпратил в Рим, за да говориш с папата. От неговата подкрепа аз наистина се нуждая.
Така още веднъж завръщането в Англия се отложи. Годините си течаха, Алейн продължаваше да бъде верен на Роджър, да пътува до Италия заедно с Джордж и дори до Гърция. Богатството му растеше. Когато се завръщаше отново в Палермо, той често посещаваше Юланда и Парис. Самира го наричаше тео Алейн. Понякога той мислеше колко щастлив би бил, ако Джоан е до него.
Дори в кралството на Роджър нещата започнаха да се променят. Кралят най-сетне се вслуша в съветите на подчинените си и се съгласи да се ожени отново.
— Ти също трябва да помислиш за женитба — каза той на Алейн. — Не си вече толкова млад, а и знаеш, че никой не може да живее цял живот сам. Вземи за пример мен — никоя друга не може да измести Елвира от сърцето ми, но Сибилия от Бургундия е добра жена и аз живея спокойно с нея. Алейн, трябва да направиш като мен и да се ожениш.
Но Алейн не го послуша. Той бе изпълнен от желание да се сражава за Роджър, но не и да остава в Сицилия.
След като се ожени, Роджър се задържаше за по-дълго време в Палермо. Джордж също предпочиташе да си стои вкъщи. И двамата като че ли остаряваха. Джордж често бе неразположен и страдаше от най- различни болежки. И Юланда по-често го посещаваше. Оставаше при него за няколко дни.
В неделя, на Великден през 1151 година, в катедралата в Палермо Роджър короняса своя най-голям син Уилям за крал на Сицилия. Това бе сигурен знак, че старият войн разбира, че здравословното му състояние става все по-лошо. Събитието бе отбелязано с шумни празненства, на които присъстваха чуждестранни гости. Няколко дни след коронацията Джордж от Ентайх легна сериозно болен. Юланда прекара много дни при него, но нито грижите й, нито уменията на лекарите успяха да го спасят. В края на лятото Джордж се спомина. Погребаха емира на емирите през един дъждовен и ветровит декемврийски ден. По време на погребението Юланда не престана да трепери, застанала между Алейн и Парис.
— Не трябваше да идваш на погребалната церемония — каза й Парис, — цялата си мокра и премръзнала.
— Разбира се, че трябва да бъда тук — възрази Юланда. — Тео Джордж ме е отгледал и сега аз трябва да се погрижа за него.
Когато тя се отдръпна, за да поговори с някои от опечалените приятели на Джордж, Алейн и Парис си размениха тревожни погледи.
— Мисълта, че не може отново да има дете, я измъчва ужасно — говореше тихо Парис. — Аз обаче не бих я изложил на опасност отново и няма да позволя да забременее, а после да пометне. Сигурен съм, че за едно нещо тя никога няма да се промени — не би престанала да се грижи за околните и да ги обича. В природата й е заложено да се грижи за останалите.
— Сега, след като Джордж е мъртъв, ще трябва да я принудиш да си почине — предложи Алейн.
Притесненията на Парис обаче се задълбочиха. Малко преди Коледа, изморена от дългите часове, които бе прекарала над леглото на Джордж, Юланда се разболя. С всеки изминал ден състоянието й се влошаваше.
— Обясних причините за отсъствието ти в двора — каза Алейн на приятеля си в първите дни на новата година. — Роджър разбира, че не искаш да оставиш Юланда сама. Как е тя днес?
— По-зле.
Те бяха в кабинета на Парис — просторна стая, която Юланда бе обзавела с масивно бюро и столове. На едната стена бе разположена полица за книги, а на другата — географските карти на Сицилия и Италия. Високите прозорци гледаха към градината. Парис покри лицето си с ръце:
— Самира е с нея. Двамата се редуваме, така че тя никога да не остава сама. Господи, Алейн, какво ще правя, ако…? Не, няма да мисля за това. Юланда ще се оправи. Когато дойде пролетта, ще напече слънце, ще яздим отново в планината, ще ядем сладкиш, ще се смеем и ще правим любов, както винаги сме правили.
Алейн не знаеше какво да каже. Той разбираше, че на приятеля му предстои да загуби любимата жена. Те бяха много близки и през годините това не се промени. Алейн прегърна Парис през рамото. Те останаха така известно време.
— Папа — Самира се показа в рамката на вратата, — мама те вика.
— Извини ме, Алейн. — Парис изчезна, преди Апейн да успее да каже каквото и да било.
— Тео Алейн — Самира се приближи към него, а върху младото й лице се четеше тревога. Гласът й бе
