друго: любов.
Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й.
Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново изпълни всяка нейна клетка.
Този път той я задържа на предела.
В този момент Парис се почувства готов да признае това, което знаеше от месеци насам.
— Обичам те! — стенеше той. Втория път бе по-лесно: — Обичам те!
— О, Парис.
Сега тя наистина обезумя. От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление. Едва тогава Парис отметна глава назад и се освободи.
След малко той се отпусна върху гърдите й и се отдаде изцяло на блаженството си.
Юланда си спомни за страстното им сливане, за задъханото им несвързано дишане само преди броени минути и лицето й се обля в червенина.
— Обичам те! — каза Парис отново на следващата сутрин. — Трябваше да ти го кажа преди много време. Ти си моето сърце и моят живот. Ако нещо ти се случи, ще умра.
— Обещавам, че ще внимавам. Стриктно ще се придържам към съветите, които ми даде акушерката. — Тя се облегна отново върху възглавницата и се загледа в Парис, който се приготвяше за заминаване. — Нима трябва да тръгваш вече? Не може ли да се любим поне още веднъж?
— Дори и да имаме време — усмихна й се той, — съмнявам се дали ще имам сили да издържа. След изминалата нощ съм съвсем изтощен. Скъпа моя съпруго, ти си невероятна.
— Ти си този, който ме измори — измърмори тя и се сгуши в ръцете му. — Никога не съм преставала да се надявам, че ще се научиш да ме обичаш. Сега, след като и ти го знаеш, е чудесно. Това направи изминалата нощ незабравима.
Тя обви ръката си около Парис и почувства, нарастващата му възбуда.
— Виждаш ли — прошепна, — все още имаш сили. Мисля, че просто се нуждаеш от малко окуражение.
— Юланда… — Ала Парис не продължи, защото устните й бяха върху неговите. Той не можа да устои на игривия й език, нито на пищното тяло, което лежеше под него.
— Обичам те! — мълвеше той, дарявайки я за пореден път с ласките си!
Бебето на Юланда бе нежно и красиво като майка си. С права черна коса, като на баща си. Тъй като детето се роди на Богоявление, Джордж от Ентайх предложи на младото семейство да измисли име, свързано с този ден.
Джордж бе прекарал буден цялата нощ, чакайки малкото момиченце да се появи на бял свят. С него бяха Алейн и Парис.
— Тъй като ме помолихте да стана кръстник, аз ще трябва да предложа някакво име, нали? — попита Джордж.
— Същото май ще трябва да направя и аз, защото съм кръстник заедно с теб. Хей — Алейн се усмихна на невинното същество, — какво име би искала да имаш, малка красавице?
— Алейн, можеш да избереш името Мария, в чест на благословената девица — предложи отец Еймбрас.
— Юланда и аз мислихме за Самира — каза Парис.
— Но това не е ли мюсюлманско име? — възрази Еймбрас. — Аз смятам, че това не е много подходящо за дете, родено в Сицилия. Не е ли по-добре да изберете някое християнско име все пак?
— Аз бих предложил Епифани — вметна Джордж.
— Би трябвало да се съобразя с предложенията на всеки един от вас. — Юланда бе усмихната и личеше колко е щастлива, въпреки сенките под очите, които бяха останали след прекараната безсънна нощ. Парис няколко пъти й бе казал, че за него полът на първото дете е без значение. Той знаеше, че ще имат и други деца, за да се изпълни домът им със смях и любов.
— Бащата гордо пое бебето и каза: — Господа, искам да ви представя Епифани Мария Самира.
— Това не е ли твърде дълго име за толкова малко дете? — усмихна се Алейн.
— Но хубаво име. Юланда е наследила моята дипломатичност — похвали се Джордж на отец Еймбрас.
Епифани Мария Самира бе кръстена на следвалия ден от Еймбрас. Кръстници бяха Алейн и Джордж, заедно с две знатни дами от Палермо. След церемонията родителите започнаха да я наричат само Самира. Тя правеше всички около себе си щастливи и скоро двамата кръстници толкова се привързаха към малкото същество, че започнаха да прекарват голяма част от времето си в къщата на Парис.
— Тя има нормандски очи — каза Алейн, когато Самира бе на шест месеца. — Юланда, забелязала ли си, че те промениха цвета си от синьо към сиво-зелено? Как е възможно това, след като и двамата с Парис сте с тъмни очи?
— Ако не бе прекарал толкова много време загледан в морските вълни, щеше да си чул разговора ни преди доста време — каза му Юланда, — когато казах, че баща ми е бил нормандски барон. Майка ми често ми е разказвала за красивите му сиво-зелени очи. Самира е наследила цвета на неговите очи.
— Вярвам, че малката е наследила и упоритостта, и решителността на нормандския си дядо. Погледни само как е стиснала пръста ми и не го пуска. Сигурен съм, че тя ме помни от последния път, когато я видях преди четири месеца.
— Трябва да имаш свои собствени деца, Алейн.
Те седяха на една от градинските пейки и докато той се опитваше да освободи пръста си от Самира, Юланда го погледна строго.
— Трябва да имаш съпруга и деца, на които да се радваш.
— Не — в очите на Алейн се четеше непреклонност, — аз не искам жена от Сицилия. Това пеленаче ще бъде моя дъщеря, а ти и Парис ще сте мои брат и сестра. Вие сте единственото семейство, от което се нуждая.
Самира израсна здрава и красива за радост на любящите си родители. За нещастие, при повторното си забременяване Юланда пометна и не бе способна да забременее отново. Невъзможността й да дари Парис със син я изпълваше с тъга, но той нито веднъж не изрече дума, с която да я обвини. Вместо това, с всеки изминал ден, те ставаха все по-близки и любовният огън между тях продължи да гори.
Понякога се налагаше да се разделят, защото Парис трябваше да отиде до континента с Роджър. Когато той бе на път или участваше в сражения, Юланда се тревожеше и не преставаше да се моли за него. В такива моменти отвращението й към морето се засилваше и тя никога не пожела да придружи Парис по време на пътуванията. Юланда все още не бе посещавала земите и двореца в Асколия, които Роджър бе подарил на съпруга й.
Това, че Юланда винаги си стоеше вкъщи, не притесняваше Парис. Условията в Палермо бяха много по-луксозни от тези в Италия. Радваше го мисълта, че съпругата му отлично се справяше с поддържането на домакинството и отглеждането на малката Самира. Докато детето бе още в кошчето си, тя го изнасяше на слънце в градината, а когато проходи, то непрестанно тичаше след нея. Тези картини неизменно изплуваха в съзнанието му винаги, когато бе тъжен или се подготвяше за битка. Знаейки, че те са в безопасност, той ставаше по-смел по време на битка и копнееше да се върне при тях. Парис скоро се сдоби с нови титли, а земите му се разширяваха, тъй като Роджър бе благодарен за вярната му служба.
Алейн също се сдоби с богатство. Той получи титлата емир и притежаваше свои собствени земи в Италия, както и в Сицилия Благодарение на договор, сключен от Джордж, Алейн инвестира в сделка с няколко гръцки търговци, които транспортираха стоки през Средиземно море.
И Алейн, и Парис постигнаха успехи и станаха толкова богати, колкото едва ли някога са мечтали.
След като прекара почти десет години в Сицилия, осем от които, живеейки с Парис и Юланда, и две, работейки като свещеник за армията, отец Еймбрас бе извикан в Англия.
— Избран съм да оглавя манастира „Св. Джъстин“, където живеех, преди да дойда в Сицилия — съобщи
