вечерта там.
— Горкият човек! — Юланда гледаше в посоката, в която той изчезна. — Прибра се в стаята си, защото иска да ни остави да прекараме тези последни мигове заедно насаме.
— Нека тогава се възползваме от това. — Парис стана от масата и й подаде ръка: — Ела, скъпа моя, време е да си лягаме.
— Парис, слънцето все още не е залязло напълно! — Юланда поклати пръст. — Колко си развратен.
— Ще дойдеш ли с мен? — Парис очакваше положителен отговор, но не бе сигурен в каква форма ще му бъде даден той. Юланда умееше по изключително съблазнителен начин да се шегува с него точно когато лежаха голи в леглото. А и не само в леглото. Често тя изгаряше от желание да усети ръцете му около себе си. Тогава решаваше, че спалнята е твърде далеч, и сядаше върху него, докато бяха на градинската пейка. После скриваше с диплите на полите си това, което правеха.
Парис знаеше, че е благословен сред много други мъже. Юланда го обграждаше с любов и двамата прекарваха много часове, отдадени на страстта си. Странно, но тази вечер тя не му бе приготвила никаква шега. Просто сложи ръката си в неговата и го последва.
Парис тихо й шепнеше нежни слова. Всяко негово докосване пораждаше неизменна сладост Юланда се носеше върху вълните на опиянението, когато прекъсна съпруга си.
— Парис, искам да ти кажа нещо.
— Не може ли да почака това нещо?
— Дълго се колебаех дали да ти го кажа. Не искам да се тревожиш за каквото и да било, когато си далеч от тук, но все пак мисля, че трябва да знаеш. Ако искам да бъдеш честен към мен, аз също не бива да имам тайни от теб.
— Чакай да позная какво си направила. Купила си някой ужасен предмет за къщата? — измърмори той, продължавайки да я целува. — Или си поканила някой поп да живее при нас? Има много такива, които ти причиняват куп вреди, докато не ги поканиш в дома си. Но как ще обясним подобна ситуация на Роджър? Ще обсъдим въпроса по-късно.
— Парис, аз съм сериозна.
— Хъм. — Той не бе особено заинтересован от това, което щеше да му каже тя. Тя измисляше „нещо важно“, което трябва да му съобщи всеки ден — че е прибрала ранена котка или е довела някоя просякиня, която да използва за прислуга, или пък е поканила група чужденци да им гостуват за няколко дни. Синдромът „ранена птичка“, с който се бе срещнал при първата им среща, продължаваше и при съвместния им живот. Голямото й сърце, което обичаше толкова силно него, обичаше и целия останал свят. Той не можеше да я обвинява за това, нито да ревнува, знаеше, че най-силна и страстна любов тя изпитва към него.
— Ще имаме бебе.
За момент думите й останаха неразбираеми за него. Възбуденото му съзнание не можеше да ги възприеме. Той отдръпна ръце от нея.
— Какво?
— Защо си толкова изненадан? Когато един мъж и една жена се любят всеки ден, е съвсем нормално да се случи. Не ме гледай толкова учудено.
— Сигурна ли си?
— Не си ли забелязал, че имах само едно месечно неразположение, откакто сме женени?
— Знаела си и си ми позволявала да правя любов с теб? И сега щяхме да правим любов и може би да нараня детето.
— Правихме любов миналата и по-миналата нощ и всяка нощ, откакто сме женени. След като досега детето не е наранено, защо да бъде наранено, когато ти знаеш вече за него? — попита тя.
— Юланда! О, скъпа моя, колко щастлив ме правиш. А чувствала ли си неразположения?
— Не съвсем. Истинската причина, поради която не ти казах досега, е, че не бях сигурна. Не ми е било зле сутрин. Ходих да видя Лезия днес и й казах. Ще родя веднага след Коледа.
— Ще изпратя съобщение до Роджър още сега. — Парис скочи от леглото и потърси дрехите си. — Ще му кажа, че не мога да отида с него в Италия. Ще остана тук с теб.
— Не бъди глупак! — Юланда хвана ръката му, за да го спре. — Обещал си да отидеш с Роджър и ще го направиш. Тръгваш утре, Парис, както е запланувано, и ще се върнеш по Коледа, когато ще се роди детето. Лезия ми напомни, че ще дойде време, когато ще бъда твърде дебела и няма да може да се любим. Ще е по-добре тогава да си в Асколия.
— Не искам да те оставя. — Парис погали корема й. — Нашето дете е тук. Трябвало е да забележа промяната.
— Парис, люби ме. Люби ме през цялата нощ, за да си спомням твоята страст дори когато си далеч от мен. О, скъпи, след тази нощ ще мине толкова много време, преди отново да бъдем заедно. Толкова ще ми липсваш.
— Не мисли за това сега. Тази нощ съм тук, при теб — прошепна той.
От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Парис сграбчи ръцете й. Главата му се сведе и езикът му леко засмука малкото розово връхче. Парис усещаше жаравата в кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му съживена от пламъка на любовта.
Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание.
Юланда нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивия възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят… Тя притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Кожата му бе като топло кадифе. Не се поколеба и зарови глава в гърдите му. Стисна между зъбите си къдраво кичурче и рязко го дръпна.
Парис извика, разтвори бедрата й и я привлече плътно към слабините си. Той бе огромен, горещ, пулсиращ. Затаила дъх, Юланда потърси с устни едното му зърно, намери го и необуздано го засмука. Чуваше бесните удари на сърцето му. Тя дразнеше кожата му с бавни, премерени движения, които му причиняваха сладостна болка. Някакво тайнствено, далечно познание движеше ръцете й. Тя се чувстваше така, както би се почувствала всяка жена, която обича до полуда и която е обичана.
Усети го като гореща стомана между бедрата си. Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля, а дългите й бедра обвиха кръста му.
Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост. Дъхът му спря. Усети страстното й желание да го приеме.
— Сега ли, Юланда? Кажи ми…
— Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам!
Той влезе в нея. Твърдата му пулсираща мъжка сила нахлу във влажната й мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло.
Юланда не бе на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост.
Парис й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната.
Или може би нейната преливаше и се сля с неговата…
Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Възхваляваше я, ласкаеше я с любовни думи. Тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му.
— Парис! Аз… О, боже…
Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана…
В душите им струеше светлина. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна и се втурна да си проправи път през вените й, за да я отнесе със себе си в рая.
Парис поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък.
В един миг треперенето й постепенно утихна, тя отвори очи и Парис видя в тях не само страст, а и нещо
