лице към тях, когато Алейн заговори.
— Сега е най-подходящото време да тръгнем. — Алейн говореше повече за да информира Парис, отколкото да даде отговор на Самира. — След като Джордж умря и Филип от Медия зае неговия пост, аз вече не съм емир. Филип е учтив с мен и мисля, че ако му предложа мои идеи, поне ще ме изслуша, но е ясно, че той ме смята за твърде стар. Казах ли ти, че официално съм пенсиониран от флотата?
— Ти не си стар — каза Парис.
— Тогава и ти не си, защото ние с теб сме на една и съща възраст.
— Кралят би трябвало да се възползва от твоя опит, вместо да те пенсионира. — В гласа на Парис вече не се усещаше отегчение от разговора. Той не погледна храната, защото през цялото време очите му бяха насочени към Алейн. Взе само една от пилешките кълки, а после отхапа от нея.
— Един мъж на твоите и моите години не е ненужен. Сега ние сме точно толкова силни, колкото винаги сме били.
Парис обикаляше из стаята и бързо унищожаваше пилешката кълка. Алейн кимна на Самира убеден, че приятелят му е взел положително решение.
— Знаеш, приятелю, че тук, в Палермо, напоследък станаха доста промени и повечето не са за добро. Преди… — Парис спря и пое дълбоко дъх — преди Юланда да се разболее, аз виждах Роджър всеки ден. Забелязах, че много е остарял след мозъчната треска миналата година, когато не можеше да говори и да се ориентира в пространството в продължение на седмици. Имаше дни, в които смяташе най-близките си приятели за врагове. Често бе груб със съпругата си Сибилия, а и със сина си. Сега той ни освобождава от клетвите, които сме дали да бъдем винаги на негово разположение и да се бием за него. — Парис отхапа отново от пилето. — Мм, вкусно. Винаги съм харесвал пилешките кълки. — Той спря до масата и си наля чаша вино. — Да, Алейн, мисля, че ще направим добре, ако напуснем Сицилия за известно време. Ще обмисля предложението ти.
— Няма нужда да мислиш за това, татко. — Самира бе щастлива, че баща й отново се храни и говори както преди. — Сигурна съм, че пътуването е точно това, от което се нуждаеш. Веднага щом намерим свободни места на някой кораб, ще заминем. Колко вълнуващо ще бъде. Нямам търпение да видя Англия.
Парис и Алейн се спогледаха.
— Ти няма да дойдеш в Англия — заяви Парис. — Ако реша да замина, ти ще останеш в манастир в Италия, докато се върна.
— Никога! Ще избягам и ще те последвам.
— Самира — Алейн се опита да я успокои, — пътуването ще бъде дълго и може би опасно. Не можем да те подложим на подобно изпитание.
— А какво ще стане, ако решите да останете в Англия? Никога ли няма да ви видя отново? — попита Самира. — Нима ще трябва да прекарам целия си живот в някакъв отвратителен манастир само защото вие сте забравили за мен?
— Тогава ще се омъжа, преди да замина — заплаши Парис.
— Ха! Значи заминаваш. Мери си думите, татко. Докато не срещна мъж, когото да обичам така, както мама е обичала теб, няма да се омъжа. Ако се опиташ да ме насилиш, ще кажа пред всички присъстващи гости, че си обвинен в убийство. Така нито едно почтено семейство не би позволило на сина си да се ожени за мен.
Виждайки ужасеното изражение на Парис, Алейн реши, че трябва да се възползва от чувството за хумор на приятеля си. Освен това той откри логика в думите на Самира.
— Парис, бях предупредил теб и Юланда, че сте твърде снизходителни с това момиче. — Парис продължи да гледа невярващ разгневената девойка. Алейн избухна в смях. — Ако зависеше от мен, бих я оставил завинаги в Англия и там бих я заточил в манастир.
— Били сме снизходителни? — Парис бе възмутен от шеговитите думи на приятеля си. — Какво да кажа за теб с твоите поданици и специалното ти отношение? А Джордж? Благодарение на вас двамата имам такава дъщеря сега.
— Дъщеря, която много те обича — намеси се Самира. — Дъщеря, която би те придружавала навсякъде, дори и до студените северни земи, където майка ми би дошла с теб.
— Това вече не можеш да го отречеш, Парис. Юланда би те придружила където пожелаеш, въпреки непреодолимия си страх от морето. Знаеш го добре, нали? Предлагам да не оставяме Самира тук. Ако Роджър полудее отново и реши да воюва с теб, то никакъв италиански манастир не би я спасил. Тя трябва да дойде с нас.
— Обещавам, че ще ви бъда от полза и няма да съжалявате. Ще бъде страхотно пътуване, тате. Ще видиш.
— Алейн? — Парис бе гневен. — Сигурен ли си в това, което говориш?
— Разбира се, че съм. Не можем да предположим какво ще се случи в Сицилия, докато ни няма. Може би ще отсъстваме с години. Самира ще бъде в по-голяма безопасност с нас, а и много по-щастлива.
— Да оставя всичко тук, всичко, което ме свързва с Юланда! — Парис огледа кабинета си. — Мисля, че не мога да го направя.
— Аз оставям нещата тук в ръцете на един гръцки търговец, роднина на Джордж. Той ще се грижи и за къщата ми — обясни Алейн. — Доверявам му се напълно. Ако искаш, той може да се погрижи и за твоите неща. По този начин, когато се върнеш, къщата ти ще бъде в отлично състояние.
— Що се отнася до мама — намеси се Самира, — ти няма да я оставиш тук, татко, защото ще я носиш в сърцето си винаги.
След три седмици тримата напуснаха Палермо една сутрин с отлива.
— Тео Алейн, как мога да ти се отблагодаря за това, което направи за мен? — Самира хвана ръката му и те продължиха да се разхождат по палубата. — Но ти помогна не само на мен. Татко е много по-добре сега. Уреждането на всичките подробности около пътуването, внезапното решение да замине, всичко това го върна отново към живот.
— Не очаквай твърде много неща от него — предупреди Алейн. На Парис му бе нужно време, за да се научи да обича Юланда. Сега ще му е нужно също толкова време да се научи да живее без нея.
— Но той е направил най-трудната стъпка вече. Всъщност такава стъпка направихме и аз, и ти, тео Алейн — стъпка към едно приключение и нов живот.
Част III
Глава 15
Англия, 1152–1153
Студеният декемврийски вятър виеше около замъка Бенингфорд и отвори един от капаците на източната кула. Мразовит дъжд се посипа в стаята. Джоан скочи и побърза да затвори, но ръката й се спря върху резето. От високата кула тя виждаше част от пътя, който минаваше от другата страна на рова, заобикалящ замъка.
Строителите на замъка бяха планирали всяка стъпка на идващ приятел или враг да бъде забелязана от пазачите, които стояха на пост в кулата.
По време на войната между Стефан и Матилда бенингфордският замък няколко пъти бе обсаждан, но никога превзет. Джоан вярваше, че това е невъзможно. Тя знаеше, че неговите високи и дебели стени са непревземаеми. През всеки ден от своя живот тя бе чувствала върху себе си тяхната тягостна тежест, която бе убила духа й, надеждите й, до момента, в който повярва, че единствено смъртта ще може да я освободи.
Някъде в двора чу гласа на сина си, който се сливаше с този на вятъра. Джоан се наведе, за да го чуе по-добре, но един друг глас, също толкова скъп за нея, не й позволи:
— Джоан, затвори капака. Не мога да понасям студа. Пръстите ми вече замръзнаха. — Ройз търкаше ръцете си една в друга, опитвайки се да ги стопли. — Джоан, моля те!
