— Виждам група пътници отвън. — Джоан се надвеси над прозореца, за да види по-добре. — Мисля, че са шестима. — Трябва да са луди, щом търсят подслон тук.
— Би ли била така добра да се отдръпнеш от прозореца? И двете ще замръзнем.
— Достигнаха южната кула, където пътят завива. Вече не мога да видя нищо.
Джоан залости капака и отиде до печката, треперейки.
— Горките, да нямат покрив над главите си в подобно време…
— В Бенингфорд няма да намерят топлина и уют — каза Ройз. — Бейъд ще ги изгони, както прави с всички.
— Това не ми харесва — мърмореше Парис на Алейн. — Не трябва да използваме Самира по подобен начин. Трябваше да бъда по-настоятелен и да я оставя в „Св. Джъстин“. С чичо Еймбрас щеше да е в безопасност.
— Задачата, която ни предстои да изпълним, е изключително важна и за мен, татко. — Самира бе чула думите му — Всички се съгласихме, че от мен зависи да привлека вниманието, така че ти и тео Алейн да можете да се промъкнете в Бенингфорд незабелязано.
— Невъзможно е да бъдем разпознати след толкова години. — Парис продължаваше да недоволства от ролята, която дъщеря му щеше да играе. — Сега имаме бръчки, бради, а и никой не очаква да ни види тук Рудолф сигурно съвсем е забравил за нас.
— Не си го и помисляй — предупреди го Алейн и се обърна към Самира.
— Винаги ни наричай с новите ни имена. Всяка грешка би била фатална. Баща ти е Спирос, а аз съм Лукас.
— Няма да забравя, Лукас. — Самира се усмихна, а после погледна към замъка: — О, небеса, колко е страховито това място. — Тя дръпна юздите на коня си и го насочи към рова, където свършваше пътят. Придружителите й също спряха до нея. Тя махна качулката си, така че всеки, който гледа отгоре, да види, че е жена. Самира стоеше горда на коня си, без да си позволява да трепери, въпреки пронизващия вятър. От върха на стената се показа забулена фигура и твърд мъжки глас извика:
— Кой е там?
— Аз съм лейди Самира от Асколия. — Бяха решили да не споменават Сицилия в случай, че нещо за живота на Парис и Алейн бе достигнало до Англия и Рудолф. — Моля за малко храна и подслон, докато отмине тази буря.
— Махайте се от там.
— Изморени сме и сме премръзнали — настояваше Самира. — Наоколо няма друго място, където да се подслоним за през нощта.
— Това си е ваша работа, а не моя.
Сега до пазача горе застана висок гологлав мъж, чиято руса коса бе развявана от вятъра. Той се наведе над парапета и преброи новодошлите.
— Спуснете подвижните мостове! — заповяда мъжът с плътен глас, който погали слуха на Самира.
— Но, милорд… — колебаеше се пазачът.
— Да не би да искаш да оставим една дама да умре от студ? Спуснете мостовете най-сетне. Веднага! — С по-малко властен тон, младият мъж се обърна към Самира:
— Ще дойда да ви посрещна, милейди. — Той се скри, а мостът започна бавно да се спуска.
— Виждаш ли, татко. Моята помощ ти е необходима. Ако разчитахте само на себе си, никога нямаше да влезете в Бенингфорд толкова лесно. — Самира пое по дървения мост, последвана от останалите.
— Аз ще мина пръв — рече й Парис. — Ти остани между мен и Алейн. Няма да изглежда подозрително, тъй като все пак сме твои придружители.
Те се движеха в колона по един и когато стигнаха до външния двор, се озоваха на закрито, където дъждът не можеше да проникне и вятърът не бе толкова силен. Тук ги чакаше русият млад мъж, благодарение на който бяха пуснати в замъка. Той се приближи до тях и се усмихна за приветствие.
— О, небеса! — Алейн не вярваше на очите си.
— Исусе Христе! — Парис затаи дъх.
В този миг двамата мъже бяха толкова изненадани, че не можеха да реагират. Те просто стояха на конете си и гледаха приближаващия се домакин. Той като че ли бе духът на техния отдавна убит братовчед и приятел, сякаш Крайспън се бе преродил отново.
— Добре дошли в Бенингфорд, лейди Самира. — Младият мъж хвана юздите на коня й. — Милейди, позволете ми да ви се представя — ваш покорен слуга лорд Уилям Крайспън. Не очаквахме гости и затова не сме подготвени, но аз ще направя всичко, за да се чувствате удобно.
— Благодаря ви, сър. Вие ли сте баронът на този замък? — Самира знаеше много добре, че не е той, но задачата й бе да привлича погледите на хората върху себе си за по-дълго време. Тя го дари с брилянтна усмивка и се изправи на коня си гордо, за да могат всички в двора и тези от кулите да я видят.
— Дядо ми, барон Рудолф, е господарят тук — отговори той. — В момента той отсъства. Позволете ми да ви поканя в големия салон. — Все още хванал юздите на коня й, младежът въведе Самира във вътрешния двор.
— Колко добре сте защитени. Вярвам, че никоя армия не би успяла да проникне в Бенингфорд и да го превземе.
— Построен е, за да пази обитателите си от войната — обясни Уилям Крайспън. — Може би сте свикнали с по-луксозни замъци, но аз съм роден в Бенингфорд, майка ми живее тук и затова тук е моят дом.
— Вашата майка? — Самира дотолкова бе завладяна от присъствието на Уилям Крайспън, че дори не се обърна да види какво става с Алейн и Парис. Тя задържа погледа си върху лицето му. Когато той й подаде ръцете си, се облегна на раменете му и му позволи да я свали от коня. Колко силен бе той! В ръцете му тя се чувстваше като листенце от най-нежно цвете. Господи, колко е красив с тези сини очи и руса коса. Той бе пълна противоположност на тъмните мъже, които се срещаха в Сицилия. Самира остана неподвижна, сякаш за да задържи завинаги ръцете му около кръста си. Тогава чу баща си да се прокашля и си спомни задълженията:
— Очаквам с нетърпение да се срещна с вашата майка, милорд.
— О, няма да можете. — Внезапно лицето на Уилям Крайспън се промени, стана студено и дистанцирано. — По свое желание майка ми не се среща с никого, освен с членовете на нашето семейство. Но доведената ми баба е тук, така че ще имате компаньонка по време на престоя си.
Уилям Крайспън предложи ръката си и Самира я обви с пръсти. Двамата поеха към входа на западната кула, когато на пътя им се изпречи най-високият и грозен мъж, когото Самира някога бе виждала.
— Бейъд — каза Крайспън, — имаме гост.
— Гост? — повтори Бейъд, намръщи се и лицето му стана още по-грозно. — Нямам заповед от Рудолф за никакви гости.
— Дамата пътува и се нуждае от подслон — обясни Уилям Крайспън. — Не можем да я отпратим в това време.
— Аз ще го направя. — Бейъд не помръдваше от мястото си.
— Но това не е твоят замък, нали? — Уилям Крайспън погледна предизвикателно към Бейъд, докато той най-сетне отстъпи, позволявайки на младия мъж да въведе дамата в кулата.
— Кои са всички тези хора? — попита Бейъд, гледайки към придружителите на Самира пренебрежително.
— Това са моите слуги — отговори тя. — Двама рицари, които са мои лични гардове, техните двама оръженосци и двете ми камериерки. Надявам се, че не смятате четирима мъже и две жени за заплаха за замък като вашия?
— Барон Рудолф не приема никакви гости — настояваше Бейъд.
— Аз поемам изцяло отговорността — каза му Уилям Крайспън.
— Добре тогава. Ще трябва да обясняваш присъствието на тази жена тук, когато Рудолф се върне. А мъжете? Къде ще бъдат настанени? Хей, ти там, това не е пътят към обора — провикна се Бейъд на един от оръженосците.
— Те не разбират вашия език, но рицарите говорят малко тукашния език. — Самира каза точно това, което й бе казано. — Камериерките ми ще спят с мен, а моите пазачи — пред вратата на спалнята ми, както
