Тя се засмя тъжно.
— Знам, че би го направил.
— Аз… такова, сериозно.
Тя ми се усмихна отново и погледът й беше едновременно тъжен и невинен като на дете.
— Затова няма да ти кажа името му. Но съм трогната. Беше много мило от твоя страна.
Стана ми приятно, че го каза. Отново се загледахме в нощта пред нас със здраво преплетени една в друга ръце. Дъждът най-сетне бе спрял и музиката от съседната врата отново достигна до ушите ми. Не знаех песента, но беше нещо от ранната ера на джаза. Едно от момчетата във взвода си падаше по джаз.
— Ето това имах предвид, когато казах, че първата година не беше лесна за мен. Исках да прекъсна следването си. Мама и татко, господ да ги поживи, си мислеха, че просто ми е мъчно за дома, и настояха да остана. Но тогава научих нещо за себе си. Разбрах, че имам достатъчно сили да премина през нещо подобно и да оцелея. Знам, че можеше да бъде по-лошо. Много по-лошо. Но за мен и това беше достатъчно. Успях да си взема поука.
Но аз мислех за нещо, което бе казала преди.
— Тим ли беше приятелят с колата?
Тя се сепна и вдигна глава.
— На кого другиго би телефонирала? — разсъдих на глас.
Тя кимна.
— Прав си. Той беше чудесен. Досега не ме е питал за подробности и аз не съм споделяла нищо с него. Но оттогава започна да се държи покровителствено и това не ми харесва много.
Замълчахме и аз размислих върху случката. Възхитих се на проявената от нея смелост, не само през онази вечер, но и след това.
Ако не бе споделила сама, никога нямаше да се досетя, че й се е случило нещо подобно. Защото въпреки всичко тя продължаваше да гледа оптимистично на живота.
— Обещавам ти, че ще бъда истински джентълмен — промълвих в ухото й.
Тя ме погледна учудено.
— Какво говориш?
— Тази вечер. Утре. Когато и да е. Аз не съм като онзи боклук.
Савана прокара пръст по брадичката ми и от допира й кожата ми настръхна.
— Знам, глупчо — каза нежно тя. — Защо иначе ще съм с теб?
Гласът й беше толкова нежен, че едва се въздържах да я целуна. Знаех, че моментът не беше подходящ, но не можех да мисля за нищо друго.
— Знаеш ли какво ми каза Сюзан първата вечер, когато ти си тръгна и аз отидох при тях?
Аз я погледнах в очакване.
— Каза, че я плашиш. Че не би искала да остава насаме с теб.
— Чувал съм и по-лоши неща за себе си — уверих я с усмивка аз.
— Не, не става дума затова. Думите й показват, че нищо не разбира. Когато на плажа ми подаде чантата, аз погледнах в очите ти и видях благородство и увереност, дори и нежност, но нямаше нещо плашещо. Знам, че звучи невероятно, но имах усещането, че вече те познавам.
Извърнах поглед, без да отговоря. Уличната лампа оцвети надигащата се от загрятата земята мъгла. Щурците бяха подхванали своята песен, подсвиркваха си весело един на друг. Преглътнах, защото гърлото ми беше пресъхнало. Погледнах към Савана, после към тавана, след това забих поглед в краката си и накрая отново се взрях в очите й. Тя стисна ръката ми и аз поех дълбоко въздух. Зачудих се как така се случи по времето на един най-обикновен отпуск, в това най-обикновено място да срещна такова необикновено момиче и да се влюбя до полуда. В Савана Лин Къртис.
Тя видя вълнението ми, но не го разгада.
— Съжалявам, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно — прошепна тя. — Просто мислех на глас, без да си дам сметка как ще се отрази това върху теб.
— Не си виновна с нищо — прекъснах я и взех лицето й в ръце. — Просто… досега никой не ми е казвал такива думи.
Замълчах, наивно реших, че ако успея да задържа думите в себе си, ще се измъкна от клопката и бурните чувства щяха някак си да отминат.
— Нямаш представа колко много значат за мен последните няколко дни — не се сдържах. — Запознанството ни е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
Спрях отново и се поколебах. Не го ли кажех сега, нямаше да мога да го кажа никога.
— Обичам те — прошепнах.
Винаги съм си представял, че ще е много трудно, но се оказа, че не е така. Бях абсолютно уверен в любовта си и въпреки че се надявах един ден да чуя същите думи и от нея, най-важното беше, че го казах и бях готов да й дам сърцето си, без да търся гаранции за взаимност.
Навън започна да застудява. Локвите блестяха като разтопено сребро на лунната светлина. Облаците се разкъсаха и звездите между тях затрептяха, сякаш ми намигаха и се радваха на смелостта ми.
— Минавало ли ти е някога през ума нещо подобно? — разтвори широко очи тя. — Имам предвид ти и аз заедно?
— Не — признах неохотно.
— Това ме плаши мъничко.
Стомахът ми се сви, сякаш ме бяха ударили. Разбира се, тя не изпитваше същите чувства към мен.
— Не е нужно да ми отговаряш — побързах да кажа. — Не ти признах, за да…
— Знам — прекъсна ме тя. — Ти не разбираш. Не съм изплашена от думите ти, а защото в същия момент мислех да ти кажа същото. Обичам те, Джон!
Дори и сега не съм сигурен как точно се случи. В един момент си говорехме, в следващия тя се наведе към мен и за миг се изплаших, че ако я целуна, ще разваля магията, но беше твърде късно да спра. Когато устните й срещнаха моите, разбрах, че дори да живея сто години и да посетя всяко непознато кътче на света, никога няма да забравя мига, когато целунах моето момиче за пръв път. Разбрах още, че ще я обичам вечно.
9.
Останахме на строежа до късно през нощта. Оттам отидохме на плажа и се разхождахме, докато тя започна да се прозява. Изпратих я и я целунах под лампата над външната врата.
Въпреки че бях мислил за Савана целия предишен ден, това беше нищо в сравнение със следващия. Чувството беше различно, но умът ми беше само и единствено в нея. Усмихвах се без причина и дори и баща ми го забеляза, когато се върна от работа. Не го коментира, аз и не очаквах, но когато ми каза, че се готви да прави лазаня, и аз го потупах ентусиазирано по рамото, не се стресна като друг път. През цялата вечеря и после, докато стана време да се оттегли в кабинета си, му говорих за Савана. Той не каза много, но мисля, че се зарадва заради мен и остана още по-доволен от факта, че споделям с него. Вечерта се прибрах късно и намерих в шкафа поднос прясно изпечени кифлички с фъстъчено масло и бележка, че в хладилника има мляко.
Заведох Савана на сладолед, после разгледахме туристическата част на града. Разходихме се из магазините и аз открих, че се интересува от антики. По-късно отидохме да погледнем бойния параход, но не останахме дълго. Тя се оказа права — беше скучно. После се прибрахме в къщата и седнахме около огъня е колегите й.
Следващите две вечери прекарахме вкъщи. Татко беше готвачът. Първата вечер Савана не отвори дума за монетите и разговорът куцаше. Тя се постара да създаде непринудена атмосфера, надяваше се да ни накара да се разкрием един пред друг, но той се съсредоточи върху чинията си и предимно слушаше. Когато тръгнахме, едната й вежда бе повдигната нагоре и въпреки че не ми се искаше да си промени първоначалното мнение за него, знаех, че е точно така.
Но на следващата вечер, неочаквано за мен, тя отново поиска да отидем у дома. Двамата с баща ми скоро се намериха в кабинета му и прекараха около час, увлечени в разговор за колекцията. Аз ги гледах от
