усещам сега.
Извърнах поглед с нарастващо чувство на страх и паника. Всичко, казано от нея, беше истина.
— Осъзнах всичко това едва днес, докато ровех из рафтовете в книжарницата, за да ти избера нещо, и то ме порази. Открих тази книга и веднага си представих как ще реагираш, когато ти я дам. Знаех, че ще те видя само след два часа, и всичко беше наред. Защото щях да видя очите ти и веднага да разбера, ако тя не ти харесва. И щях да направя нещо, за да върна усмивката на устните ти, защото, когато сме заедно, всичко е възможно.
Тя се поколеба, но продължи:
— Съвсем скоро нищо от това няма да е възможно. Знаех от самото начало, че си тук само за две седмици, но тогава не си представях колко трудно ще бъде да ти кажа сбогом.
— Не искам да си казваме сбогом — почти извиках, хванах лицето й с две ръце и я обърнах към мен.
Вълните блъскаха по кея със страшна сила. Ято чайки прелетя над нас и се загуби в облаците. Наведох се и нежно я докоснах с устни. Дъхът й ухаеше на канела и ми напомни за дома.
Стиснах ръката й и с надежда да разсея тъжните й мисли, посочих с глава към чантата.
— Каква книга си ми купила?
Тя ме погледна объркано, после се сети, че бе споменала по-рано за нея.
— Ох, да! Мисля, че е време да ти я дам.
Бях сигурен, че не ми е купила последния Хиасен, въпреки това чаках с нетърпение, но тя ме погледна странно и наведе глава.
— Искам първо да ми обещаеш, че ще я прочетеш — каза сериозно тя. — Иначе няма да ти я дам.
Това ме стресна. Не знаех какво да очаквам.
— Разбира се — казах объркано. — Обещавам.
Но тя все още се колебаеше. В крайна сметка взе решение, бръкна в чантата си и ми я подаде. Взех я и погледнах заглавието. В началото не знаех как да реагирам. Беше книга, по-скоро учебник по аутизъм и синдром на Аспергер. Бях чувал за тези заболявания, но знаех колкото всеки неспециалист, а то не беше много.
— Писала я е една от моите преподавателки — обясни тя. — Най-добрата учителка, която познавам. Аудиторията й винаги е пълна и бившите й ученици често идват да поговорят с нея. Тя е един от световноизвестните експерти по тези проблеми и е насочила вниманието си към възможностите за работа с деца, страдащи от аутизъм.
— Интересно — отвърнах, без да прикривам липсата на ентусиазъм.
— Мисля, че можеш да научиш нещо — упорстваше тя.
— Сигурно. Не се съмнявам, че вътре има подробна информация.
— Има много повече — каза тихо тя. — Искам да я прочетеш заради баща си. Може би тук ще откриеш път към него.
Усетих, че несъзнателно съм стиснал юмруци.
— Какво общо има едното с другото?
— Не съм специалист — вдигна рамене тя, — но тази книга съдържа в себе си всичко, преподавано ни от нея през двата семестъра. Учила съм от тази книга нощи наред. Авторката е интервюирала повече от триста души с подобни разстройства.
— Е, и? — махнах нетърпеливо с ръка.
Тя усети напрежението в гласа ми и се взря тревожно в мен.
— Знам, че съм само студентка, но прекарах много часове с деца със синдрома на Аспергер. Разговаряла съм дълго с тях, а имах възможност да се запозная и с възрастни заболели, докато й помагах в интервютата за книгата.
Тя коленичи пред мен и докосна ръката ми.
— Баща ти показва отклонения, присъщи на много от тях.
Вече знаех какво се опитва да ми намекне, но по някаква причина държах да ми го каже директно.
— Какво означава това? — настоях, зареден като бомба от ярост.
Отговорът й дойде след цяла вечност.
— Мисля, че баща ти има синдром на Аспергер.
— Баща ми не е малоумен.
— Не съм казала такова нещо. Синдромът на Аспергер… е нарушаване на умственото развитие…
— Не ме интересува какво е! — извиках към нея. — Татко не е болен от това! Грижи се за мен от бебе, работи, плаща сметките си редовно. Дори е бил женен.
— Може да имаш нарушение и да живееш нормално…
Докато говореше, си спомних нещо, което бе казала преди малко.
— Чакай, чакай! — спрях я и се опитах да възстановя точните й думи. — Нали преди малко каза, че се е справил много добре с мен?
— Да — потвърди тя, — и мисля, че…
Чак сега разбрах напълно значението на думите й и ченето ми се стегна. Погледнах я, сякаш я виждах за пръв път.
— Мислиш, че е като Рейнман, нали? И като се има предвид проблема му, наистина се е справил добре, нали?
— Не… не ме разбираш. Синдромът на Аспергер може да бъде в по-лека форма или да приема крайни…
Но яз не я слушах.
— И ти го уважаваш по тази причина. Не защото наистина го харесваш.
— Не, чакай…
Скочих бързо от мястото си. Изведнъж почувствах нужда от повече пространство и се преместих на перилата срещу нея. Сега разбрах защо настояваше толкова много да го посети. Не защото искаше да прекара известно време с него, а за да го изучава. Стомахът ми се сви на топка.
— Ето защо прекара две вечери у нас, нали? — обърнах се рязко към нея.
— Какво…
— Не защото ти беше приятно, а само за да се увериш, че си права.
— Не…
— Стига лъжи! — извиках в лицето й.
— Не лъжа.
— Ти седя до него с часове, преструваше се, че се интересуваш от монетите, но всъщност го изучаваше като маймуна в клетка.
— Нищо подобно! — Тя също скочи на крака. — Аз уважавам баща ти…
— Защото си мислиш, че има проблем и си призвана да му помогнеш да го преодолее. Сега вече разбрах всичко — пронизах я с поглед аз.
— Грешиш, Джон. Аз го харесвам…
— Как няма да го харесваш, нали е опитното ти зайче — казах през зъби. — Не знаех, че когато харесваш някого, си правиш разни експерименти с него. Това ли се опитваш да ми кажеш?
Тя поклати глава.
— Не — промълви едва чуто. Явно за пръв път си даваше сметка какво е направила и устните й започнаха да треперят. Гласът й също трепереше, когато заговори: — Прав си. Не трябваше да го правя. Но толкова ми се искаше да го разбереш.
— Защо? — Пристъпих крачка напред. Мускулите ми станаха на камък. — Аз го разбирам напълно. Израснал съм с него, забрави ли? Живея с него.
— Опитвах се да помогна — безпомощно наведе глава тя. — Исках да прокарам мост между вас.
— Не съм молил за помощта ти! Не я искам! И какво ти влиза в работата, мамка му?
Тя извърна глава и заплака.
— Не си… — опита се да каже нещо, гласът й се давеше сред ридания. — Мислех, че искаш да знаеш.
— Да знам какво? Че си мислиш такива неща за него? Че за да общувам нормално с него, трябва да
