моето място на стъпалото на прага и се чудех какво ли си мисли Савана за ситуацията, с която лично аз отдавна се бях примирил. Молех се да й е по-интересно отколкото на мен. Когато поехме с колата обратно към плажа, разбрах, че няма за какво да се тревожа. Тя заговори за него с възторг и оцени високо факта, че ме е отгледал сам. Не знаех какво да отвърна, но си отдъхнах. Изглежда, бе започнала да възприема татко какъвто е.
До уикенда присъствието ми в къщата на плажа не изненадваше вече никого. Повечето от студентите ме знаеха по име, макар да не проявяваха голям интерес към мен. Изтощени от тежката работа през деня, те се събираха пред телевизора още към седем или осем, дремеха там до девет и никой не се сещаше за пиене и любовни приключения. Всички бяха с бронзов загар, а ръцете им бяха в мазоли. Много от тях бяха с превързани пръсти.
Но в събота вечер нещата се промениха. Аз се появих се в момента, когато веселбата вече набираше скорост, момчетата разтоварваха касите с бира от багажника на пикапа. Помогнах им да ги вкараме в хладилния шкаф и си отбелязах наум, че от деня, когато срещнах Савана, не съм близвал алкохол. Грилът отново бе инсталиран на терасата и всички ядохме край огъня както миналия уикенд. После тръгнахме на разходка по брега, аз носех одеяло и кошница със сандвичи за късна закуска. Разстлах одеялото, двамата се излегнахме по гръб, загледахме се в танца на падащите звезди и, занемели от възхита, проследявахме красивата бяла диря след тях. Беше една от онези прекрасни вечери с лек ветрец, колкото да разхлажда въздуха, но не прекалено, за да е студено. Говорихме до забрава, целувахме се до забрава и неусетно заспахме в прегръдките си.
Когато утринните лъчи докоснаха челата ни, се надигнах и се загледах в спокойните черти на лицето й. Зората осветяваше в златно разпиляната по одеялото й коса. Едната й ръка беше на гърдите, а другата над главата й и аз си пожелах да се будя до нея през остатъка от живота си.
После отново отидохме на църква и Тим пускаше шеги из целия път дотам и обратно, независимо, че през седмицата не си бяхме казали дума. Попита отново дали не искам да им помогна със строежа. Отговорих, че си заминавам следващия петък и няма да съм им от голяма полза.
— Той е дошъл да си почива, Тим — засмя се Савана.
Тим вдигна ръце:
— Е, да не кажеш, че не съм опитал.
Тази седмица беше най-романтичната в целия ми досегашен живот. Чувствата ми към Савана се засилваха с всеки изминал ден, но времето течеше и с приближаването на края в мен се надигаше разяждащо безпокойство, защото много скоро всичко щеше да свърши. Опитвах се да прогоня страховете си, но в неделя вечерта не успях да заспя дори и за миг. Не можех да си намеря място, мислих цяла нощ за нея и се опитвах да си представя как ще живея в Германия, докато тя е от другата страна на океана, заобиколена от мъже, един от които изпитваше към нея същите чувства като мен.
В понеделник вечерта отидох в къщата, както винаги, но не можах да я открия никъде. Помолих да проверят в стаята й, надникнах навсякъде, но не я намерих. Не беше на терасата, нито на плажа.
Отидох при другите и попитах за нея, но те само свиха рамене. Някои от тях чак сега осъзнаваха, че не е с тях. Най-накрая едно от момичетата, Сенди или Кенди, не съм много сигурен, посочи към брега и каза, че преди един час я е видяла там.
Веднага се запътих натам. Търсих я дълго, обиколих брега в двете му посоки и най-накрая я съзрях на кея. Изкачих на бегом стълбите. Вълните ревяха и се разбиваха в дървените подпори под мен. Реших, че е дошла, за да наблюдава играта на делфините или сърфистите. Тя седеше, свела глава, подпряла на коленете си брадичка. Едва когато наближих, разбрах, че плаче.
Никога не съм знаел какво да правя, когато се разплаче момиче. Ако трябва да съм напълно откровен, не знаех какво да правя, когато въобще някой се разплаче. Баща ми не плачеше никога, а ако го е правил, не е било в мое присъствие. Аз лично плаках за последен път в трети клас, когато паднах от къщичката си на дървото и си изкълчих ръката. Във взвода съм виждал момчета да плачат. Обикновено ги потупвах по рамото и бързах да се отдалеча, оставяйки грижата на някой друг с повече опит в тия работи.
Савана ме видя, преди да реша какво да предприема. Бързо избърса сълзите от зачервените си очи и се опита да се успокои. Между краката си стискаше онази чанта, която бях извадил от водата.
— Добре ли си? — попитах я.
— Не — отвърна тя и сърцето ми се сви.
— Искаш ли да те оставя сама?
Тя обмисли предложението ми и поклати глава.
— Не — каза едва чуто.
Останах на място, без да знам какво да правя.
— Ще се оправя — въздъхна Савана.
Кимнах и пъхнах ръце в джобовете.
— Искаш ли да останеш сама? — попитах отново.
— Трябва ли да ти отговоря наистина?
Поколебах се, но отвърнах:
— Да.
Тя се засмя тъжно.
— Остани. Искам да седнеш до мен.
Седнах, където ми посочи и след кратко колебание, сложих ръка на рамото й. Известно време останахме така, без да говорим. Савана постепенно се успокои, дишането й се нормализира, но сълзите продължаваха да капят от очите й.
— Купих ти нещо — каза с треперещ глас тя. — Надявам се да ти хареса.
— Сигурно — измърморих.
Тя изтри очите си.
— Знаеш ли за какво си мислех, когато дойдох тук? — и продължи, без да изчака отговор. — Мислех за нас. Припомних си как се запознахме, за какво си говорихме през първата вечер, спомних си как се перчеше с татуировките си и как гледаше накриво Ранди. И глупавото ти изражение, когато ме видя да сърфирам за пръв път.
Гласът й замря и аз я притеглих към себе си.
— Сигурен съм, че ще открия комплимента в думите ти. Не може да няма, само трябва да го потърся.
Савана се опита да се усмихне, но не успя.
— Спомням си всичко без изключение — продължи тя. — До най-малка подробност. Времето, прекарано с баща ти, сладоледа, дори оня загубен параход.
— Повече няма да ходим там — обещах аз, но тя ме спря с ръка.
— Остави ме да довърша. Въобще не схващаш какво ти говоря. Казвам ти, че обичам всеки спомен от нашата седмица, макар че не съм го очаквала. Не съм дошла тук за това. Откъде да знам, че ще се влюбя в теб? И в баща ти, по различен начин, разбира се.
Аз наведох глава.
Тя прибра един непослушен кичур зад ухото си.
— Мисля, че баща ти е чудесен. Много добре се е справил с теб, а знам, че ти не…
Объркано поклатих глава:
— И за това ли плачеш? Заради баща ми?
— Не — тръсна нервно глава Савана. — Не ме ли слушаш?
Тя замълча, за да подреди обърканите си мисли.
— Нямах никакво намерение да се влюбвам в когото и да било. Не бях готова. Веднъж вече минах през това и едва се съвзех. Знам, че сега е различно, но ти ще си заминеш след няколко дни и всичко ще свърши. Аз отново ще премина през ада на раздялата.
— Не е нужно да свършва — прекъснах я развълнувано.
— Но ще свърши. Знам, че ще си пишем, ще говорим дълго по телефона, но няма да е същото. Няма да виждам лицето ти и смешните ти гримаси. Няма да гледаме звездите и да се държим за ръка. Няма да седим един срещу друг и да си говорим, да си споделяме тайни. Няма да усещам ръката ти около кръста ми, както я
