— Той е храбро момче. Опита се да защити жената и счетох неговата смелост интригуваща — обясни Селим.
Този път Мухамед обърна унищожителния си поглед към момчето с по-голям интерес. Загледа се в него за миг, после заяви:
— Отведете и двамата в моята каюта. Мисля, че това са трофеи, за които емирът няма нужда да знае.
Последното нареждане предизвика тревога у Селим. Не беше мъдро да укриваш имущество от емира и цял се разтрепери при мисълта за отказа да се подчинят на владетеля. Малик ел Мансур не бе станал емир на Алжир, позволявайки на подчинените си да крадат от неговия дял от плячката. Той бе горд и могъщ господар, който имаше агенти навсякъде. Въпреки това Селим знаеше много добре, че не трябва да оспорва заповедите на Мухамед в присъствието на екипажа. Той побърза да изпълни нареждането на господаря си и да заведе жената и момчето в неговата каюта. По-късно, когато останеха само двамата, щеше да постави под въпрос своята правота, запазвайки я само за себе си. Въпреки че тя не струваше колкото неговия живот, а Малик със сигурност щеше да убие Мухамед, ако той се опиташе да укрие от емира полагащата му се плячка.
Част от хората на Селим, които продължиха да претърсват за ценни предмети, нахлуха в каютата на Ейвъри и започнаха да изпразват всичко в нея. Ейвъри трепереше от страх, свит в сандъка, в който се бе скрил. Ръцете и цялото му тяло се обливаха в пот. Чуваше как варварите тършуваха навсякъде и отчаяно се молеше да му бъде спестен краят, който със сигурност щеше да настъпи. Когато капакът на сандъка отхвръкна и глупавото му убежище бе открито, той чу смеха им и изпита истински ужас.
— Не ме убивайте! — крещеше, докато се опитваше да се изправи.
— Моли за пощада, а ние дори още не сме го заплашили — процеди през зъби един от пиратите.
— Може би трябва да разберем какво се опитва да скрие.
Безпощадно силни ръце го извадиха от сандъка и свалиха бижутата и дрехите му, като го оставиха да стои пред очите им бос и само с едни панталони върху себе си.
— Моля ви, не ми причинявайте болка! Моля ви, не… — Докато ридаеше и се молеше за живота си, сълзи на унижение се стичаха по страните му. Паднал на колене пред пиратите, Ейвъри молеше за пощада.
Няколко минути по-късно на един от корсарите му омръзна да слуша неговите молби и го накара да млъкне с един-единствен смъртоносен удар на своя ятаган. Останалите погледнаха безразлично към обезобразеното тяло на мъртвия англичанин, после излязоха от каютата. Не изпитваха никакви угризения заради убийството. Мъжът бе по-малодушен и от жена и не заслужаваше да живее.
Шеста глава
Катрин и Александър бяха отведени и заключени в мебелираната със спартанска скромност каюта на Мухамед. Съдейки за пиратите от приказките, които бяха чели двамата с дядо му, Алекс бе смятал воините на океана за вълнуващи, но след като видя опустошението и смъртта, които те сееха на борда на кораба „Делфин“, момчето разбра, че те са опасни и ужасяващи мъже.
— Лельо Катрин, какво според теб ще направят с нас? — Детето вдигна доверчиви очи към нея. Дълбоко в сърцето си той бе убеден, че докато двамата са заедно, не можеше да им се случи нищо лошо.
Катрин много добре знаеше каква участ ги очаква. Ледени тръпки преминаха по гърба й при спомена за това как и бе погледнал пиратът, преди да нареди да ги доведат тук. Копнееше Джералд да я спаси, но разбираше, че бе глупаво да си го мисли, както бе глупаво да допусне, че Ейвъри ще им се притече на помощ. От нея зависеше да останат живи и да се завърнат невредими у дома.
— Не знам, Алекс — отвърна тя със свито сърце. — Чувала съм, че понякога връщат пленниците на близките им в Англия срещу откуп. Така че когато татко научи къде сме, той ще им плати, за да ни освободят.
Алекс погледна към нея, а по лицето му нямаше и следа от страх.
— В известен смисъл на нас ни провървя, че пиратите ни плениха, нали, лельо Катрин?
Неговото мнение я изненада.
— Какво искаш да кажеш?
— Като стана така, поне ще се върнем у дома, при дядо.
Алекс бе толкова наивен, че Катрин не можа да удържи на желанието си да коленичи, да го притегли по-близо, да го притисне силно до сърцето си и да го целуне.
— Добре. Искам да остана с теб. Не искам никога да се разделяме.
— И аз искам да останем заедно и ще направя всичко възможно — обеща от все сърце Катрин.
Когато „Делфин“ бе вече изцяло под негов контрол, Мухамед остави на борда му неколцина моряци, а след това заедно със Селим се върнаха на неговия кораб. Бе решил да задържи пленницата само за себе си, но деликатното предупреждение на Селим го бе разколебало.
— Знаеш, че никога не бих оспорил решението ти, принц Мухамед, но този път съм принуден да го направя, за да те предпазя.
— Какво има? — попита Мухамед, а мислите му все се въртяха около красивата жена в каютата му.
— Жената…
— Какво за нея?
— Знам, че я искаш за себе си, но помисли си какво ще стане, ако наистина я задържиш. — Селим замълча, за да му даде време да разбере добре думите му. — Знаеш, че Малик е всемогъщ. А също така знаеш, че той има хора навсякъде. Не би ли било по-благоразумно да изчакаш първо да се срещнем с него и да разделим плячката и тогава да я обявиш за твоя?
Мухамед го погледна замислено. Думите на Селим, въпреки че не му харесаха, не бяха лишени от смисъл. Малик действително бе опасен противник. Беше разбрал това през всичките тези години, през които се опитваше да го победи и да заеме неговото място като емир на Алжир. Властта му се простираше върху всичко, а поддръжниците му бяха многобройни. Ако дори един-единствен човек кажеше на Малик, че укриваше плячка от него, щеше да бъде незабавно убит.
— Може би си прав. Няма да взема жената сега, въпреки че дяволски ми се иска да я имам. Ако Малик не попита за нея, когато му предаваме неговия дял, ще знам, че тя е моя и мога да постъпвам с нея както искам.
— За пореден път доказваш своята проницателност. Убеден съм, че един ден мечтата ти да управляваш Алжир ще се осъществи.
Мухамед му се усмихна.
— Хайде да слезем долу. Нека се убедим, че си заслужава риска заради нея да измамим Малик. Нямам намерение да изпробвам чувството му за хумор заради една нищо неструваща жена.
Двамата мъже се спуснаха долу, тръгнаха по коридора, водещ към неговата каюта, и влязоха. Завариха Катрин и Алекс, изправени до илюминатора, да наблюдават какво става на „Делфин“. Когато чуха вратата да се отваря, и двамата се обърнаха стреснато, за да видят застаналите срещу тях поробители.
— Как ти е името, жено? — попита Мухамед, докато я изучаваше. В момента бе мръсна и неугледна, но той знаеше, че след като се измие, напарфюмира и облече подходящо, ще бъде украшение за харема на всеки мъж. Бе дълбоко убеден, че тя е безценен трофей. Желаеше я и щеше да направи всичко възможно, за да я запази за себе си.
— Аз съм Катрин Уейкфийлд, дъщеря на херцог Хънтингтън, а това е Александър Уейкфийлд, внук на херцога — отвърна с достойнство тя. — Ако ви интересуват единствено парите, сигурна съм, че баща ми ще плати добре, за да ни върнете при него.
Пиратът изръмжа от удоволствие при тази новина. Сега вече знаеше, че няма да я отстъпи на никого. Първо, щеше да я задържи, докато й се насити, а после щеше да я предаде на английското й семейство срещу нечувано висок откуп. Сегашното положение на нещата го удовлетворяваше напълно. Само трябваше да я измъкне под носа на Малик. Отправи безмълвна молитва към Аллах за успех в това начинание.
— Селим, отведи нея и момчето в съседната каюта и ги заключи. Ти ще отговаряш за нея, докато
