пристигнем в пристанището.
Катрин се бе подготвила за най-лошото и едва не припадна от облекчение, когато чу заповедта да бъдат отведени заедно. Не каза нищо, но въпреки това знаеше, че лицето й издава чувствата, които я вълнуваха.
Мухамед се усмихна безмълвно, когато Селим изведе пленниците от каютата.
Малик ел Мансур, смелият и безстрашен тридесетгодишен емир на Алжир, изслуша внимателно разказа за измяната, който неговият агент Фаид му донесе. Златистите му очи се присвиха, докато премисляше думите на своя информатор как неговият отколешен съперник Мухамед Ибн Аббас, който току-що бе акостирал в пристанището, щял да донесе дължимото на емира, опитвайки се да задържи пленената от него красива жена и детето й за себе си. Говореше се, че тя е невероятно красива и благородна, безценно украшение за леглото на всеки мъж, че семейството й е много богато и готово да плати скъпо, за да си върне обратно нея и момчето. Малик знаеше, че жената трябва да е изключителна, щом Мухамед поемаше такъв огромен риск да я укрие от него. Усмихна се лукаво при мисълта за удоволствието, което щеше да си достави, като затруднеше и унижеше своя съперник.
— Какво ще ми наредите, емире? — попита Фаид, готов на убийство заради емира.
— Нищо — бавно рече Малик. — Ще продължиш да мълчиш. Сам ще се разправя с Мухамед.
— Да, Ваше Величество. — Фаид се поклони и излезе.
Останал сам, Малик се изправи и започна да крачи из стаята. Той беше висок чернокос мъж със също толкова черна брада, с широки рамене и гърди. За неговата физическа сила и мъдрост се носеха легенди. Не беше обикновен човек. Това, което бе направил през седемгодишното си управление на Алжир, бе по силите само на далновиден и силен лидер. Мнозинството от хората му се възхищаваха, а тези, които го мразеха, бяха малцина. Въпреки това малкото негови врагове образуваха опасна групировка.
Северноафриканската държава Алжир бе несигурно и опасно място за живот, особено за нейния владетел. Властта тук се печелеше със сила и интриги и винаги имаше хора, които само изчакваха възможност, за да свалят настоящия владетел. Такива бяха отношенията между Мухамед и Малик. Откакто Малик бе станал емир, Мухамед постоянно се бе опитвал да заеме неговото място на трона. Всичките му опити бяха осуетени благодарение на бдителността на Малик и армия от предани негови последователи. Въпреки това неуспешните опити не обезкуражиха Мухамед. Те само бяха усилили решимостта му да продължи да се стреми към властта.
Като премисли внимателно сегашната ситуация, Малик разбра, че ще бъде най-добре да остави другия сам да се унижи. Осъзна, че всъщност очакваше с нетърпение посещението на Мухамед. Доволен от своето решение, той отиде да се преоблече в покоите си.
След малко повече от час и половина Малик най-после бе готов за срещата. Бе човек с предпочитание към семплото облекло и простотата в начина му на обличане само подчертаваше излъчваните от него мъжество и сила. Беше си сложил бял тюрбан и семпла, но елегантна бяла джелаба над широките панталони. Златен колан придържаше подобната на туника бяла роба около кръста, на който, прибран в ножницата, висеше неговият ятаган със златна дръжка, обкована със скъпоценни камъни. Докато очакваше пристигането на пирата в най-внушителната от своите зали за аудиенции, от цялата му фигура се излъчваше могъществото на върховен водач.
— Владетелю Малик, Мухамед Ибн Аббас с тук — тържествено оповести Фаид няколко минути по- късно.
— Доведете го.
След малко нахалният пират влезе в залата и се поклони ниско на емира.
— Поздравления, владетелю Малик. Дошъл съм да предложа вашия дял от плячката — каза Мухамед, почти уверен, че аудиенцията скоро ще свърши, а жената, която бе оставил заключена на кораба си, ще бъде негова. Още щом акостираха в пристанището, беше продал на търг „Делфин“ и товара му на добра цена и сега бе готов да предложи на Малик цели дванадесет процента от спечелените пари и няколко души от екипажа като роби — като полагащ се на владетеля дял от плячката.
— Какво си ми донесъл този път, Мухамед? Многобройни богатства от поредното успешно пътуване? — благо попита Малик. Стараеше се лицето му да изразява само лениво любопитство.
— Разбира се. Нима си чувал да се проваля в моите планове? — похвали се Мухамед, след това се обърна и извика: — Селим! Ела и покажи даровете за нашия емир!
Селим подкара пред себе си десетина души от екипажа на „Делфин“ с дрънчащи на глезените им вериги, заедно с огромен дървен сандък, в който бяха парите.
— За мен е голямо удоволствие да ви предложа тези дарове — великодушно каза Мухамед.
Малик се изправи и огледа трофеите.
— Благодаря ти за дела, Мухамед — каза той спокойно, помълча и добави: — Ами жената и детето?
С интерес наблюдаваше как кръвта се оттича от лицето на принца — пират, след което той се опита да скрие изненадата си, че емирът знае за тях.
— Оставих най-хубавото за най-накрая, разбира се — бързо отвърна Мухамед. Обърна се към Селим и нареди лаконично: — Доведи веднага жената и детето тук!
— Както заповядате!
Макар да разбираше, че отсрочката, която бяха получили, е само временна, Катрин бе понесла връхлетелите я по време на пътуването несгоди и тревоги относително спокойно. Бе прекарала мъчителните часове в игри с Алекс и се бе опитала да го забавлява. Но когато пристигнаха в пристанището на Алжир, опасенията я връхлетяха отново. Бъдещето, от което така се бе страхувала, ставаше реалност. Не можеше повече да си затваря очите.
Когато Селим се върна неочаквано, за да ги вземе, Катрин успя да запази смелостта и достойнството си въпреки ужаса, който изпитваше.
— Ето — каза рязко Селим и й подхвърли дълго бяло платно. — Покрий косата и долната част на лицето си.
Без да задава въпроси, тя направи каквото поискаха от нея, като през цялото време държеше Алекс до себе си. Нямаше да допусне да й го отнемат, щеше да се бори за него.
— Да тръгваме — каза пиратът, отвори вратата на каютата и им направи път да минат пред него.
— Къде ни водиш?
— Съвсем скоро ще разбереш, жено. Следвай ме! — Тръгна по коридора към горната палуба, прекоси я и стигна до стълбата, по която се слизаше в малка лодка с весла. Скочиха в нея и той бързо и умело подкара лодката към брега. Докато пресичаха залива, Катрин се загледа в накацалите в безпорядък по брега снежнобяло варосани постройки, от които бе изграден този чуждоземен свят, и безпокойството й нарастваше все повече.
— Изпратено ли е съобщение на баща ми, че сме тук?
Селим я изгледа студено, за да я накара да млъкне.
— Това не е твоя грижа, жено.
Катрин не проговори повече. Успя да зърне за миг закотвения в залива „Делфин“. Палубата му беше пуста, като изключим неколцината пирати, които го пазеха, и Катрин откри, че се пита какво ли се е случило с Ейвъри. Но прогони тази мисъл също тъй бързо, както се бе появила в главата й. Човекът, когото някога бе наричала свой брат, вече не я интересуваше. Той бе по-мерзък от пиратите, които ги бяха пленили, и тя реши никога вече да не мисли за него. Безпокоеше я нищожната вероятност, че той може да е откупен преди тях. Питаше се какво ли би станало, ако той успееше да стигне до Англия по-рано от тях, и какво ли щеше да разкаже на баща й за нея и за Алекс. Тази мисъл я плашеше почти толкова, колкото и неизвестността за бъдещето.
Селим доближи умело лодката до кея и след това забързано ги поведе през улиците. Те бяха тесни и душни, препълнени от мъже и жени, които търсеха къде могат да купят най-изгодно от амбулантните търговци, чиито сергии бяха разпънати на самата главна улица. Камили и магарета допълваха вонята и няколко пъти трябваше да бягат, криволичейки, от препускащи животни, иначе рискуваха да бъдат
