— Сър Таунсенд, тази вечер ще останете тук, нали?
— Да, Далтън, благодаря ви.
Старецът им показа стаите. Дейвид остана последен.
— Заповядайте, лорд Александър — каза Далтън и отвори вратата на стаята от детството му.
Дейвид влезе вътре и видя, че отговаряше на описанията на Вивиан. Стори му се, че херцогът не е променил нищо в нея, откакто истинският Алекс бе изчезнал. Дейвид погледна косо слугата.
— Нищо не е променил…
— Да — потвърди Далтън. — Веднага си тръгвам. Ако се нуждаете от нещо, дръпнете звънеца. Вечерята ще бъде сервирана в седем и половина.
— Благодаря, Далтън.
Старият човек излезе и Дейвид остана сам в спалнята на момчето, чиято самоличност си бе присвоил. Чувстваше се като натрапник, като пришълец. Обходи стаята, пипна масивния гардероб от орехово дърво и огромния креват с балдахин.
Внезапно му се прищя да подиша малко чист въздух и излезе. Не искаше да привлича вниманието върху себе си и затова се движеше безшумно из замъка. Описанията на Вивиан за сградата му бяха помогнали много и той без затруднение я обхождаше: разглеждаше портретите по стените и надничаше през прозорците, за да свикне с разположението на градините и поляните. Спомни си, че истинският Александър е обичал да ходи на огледалното езеро и излезе от замъка, след което тръгна по една павирана пътека, заобикаляща сградата. След няколко минути се озова в края на цветната градина и покрай висок плет се спусна по склона. Най-после стигна до езерото.
Дейвид седна на обраслия с мъх бряг и зарея поглед над водата. Предполагаше колко скъпо е било това място за седемгодишното момче, което всеки ден е играло тук. Усети, че съжалява за изчезналия и вероятно мъртъв Александър. Намираше за ужасно тъжен факта, че детето е било откраднато от любящия му дядо и си обеща да се опита да бъде възможно най-добрият внук.
Както седеше самотен и умислен, изведнъж чу гласове, които идваха от другата страна на плета:
— Мати, видя ли го? Забеляза ли колко е красив? — Задъхан женски глас с ирландски акцент попита невидимата си събеседничка.
— Да, мис Тес — отговори жената на име Мати, но гласът й прозвуча неодобрително.
— Не го ли намираш прекрасен? — въздъхна Тес.
— Хубав е като баща си — каза Мати с пренебрежение.
— А това лошо ли е? — Тес бе изненадана.
— Много млада си, за да го помниш. Не беше тук по времето на лорд Ейвъри. Да се надяваме, че поговорката „Крушата не пада по-далеч от дървото“ не се отнася за сина му.
— Не те разбирам.
— Негова светлост е добър и разбран човек — поучително каза Мати, — но синът му Ейвъри изобщо не приличаше на него. Беше нехранимайко, петнеше името на семейството си. Създаде доста неприятности на херцога.
Тези думи изумиха Дейвид, но той не се обади.
— Какво е сторил?
— Носеха се слухове, че играе комар и тем подобни. Разбира се, никой не бе напълно сигурен в това. Далтън знае всичко, но не иска да ни каже. Запомни, че не бе добър човек и херцогът направо се отърва от него.
— И мислиш, че лорд Александър е такъв?
— Времето ще покаже, Тес, но на твое място не бих го гледала така, сякаш е завърналият се Спасител. Не си за него, момиче. — Двете жени се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха, без да разберат, че са подслушани.
Отначало разговорът им забавляваше Дейвид, но информацията за „баща му“ го смая. Шокира го фактът, че Ейвъри е бил пройдоха, а Вивиан никога не бе споменавала за недостатъците на любимия си съпруг. Това обясняваше до голяма степен начина, по който тя манипулираше и използваше хората. Вероятно се бе учила от съпруга си, а може би двамата бяха замесени от едно тесто. При тази мисъл той се почувства по-зле. Стана и тръгна към къщата, за да се приготви за вечеря. Вътре неволно се запита коя от прислужничките е Тес.
Следващите няколко дни минаха спокойно. Вивиан изглеждаше напълно доволна от развитието на нещата. Дейвид усещаше, че двамата с херцога се разбират доста добре, но забеляза, че старият благородник никога не се обръщаше към него с малкото му име. Наричаше го моето момче или синко, но никога Александър. Единствено това му подсказваше, че не е напълно приет.
Дейвид свикна да ходи до езерото всеки следобед и това му доставяше удоволствие. На третия ден от пристигането си се мотаеше на брега, когато забеляза, че херцогът се приближава към него по пътечката край плета.
— Предчувствах, че може да те открия тук. Далтън ми каза, че всеки ден се разхождаш — обясни му Едуард, без да сваля поглед от него.
— Харесва ми тук. Толкова е тихо и спокойно…
— Отвлякоха те от това място. Спомняш ли си нещо? — Погледът му не трепна. Несигурността го бе уморила. Далтън беше сигурен, че това е Алекс. Вивиан и Таунсенд също. Защо той все още се съмняваше?
— Не съвсем. Спомням си само, че ме беше страх и… — Дейвид се престори, че загрижено рови в паметта си, за да си припомни подробности от една отдавна отминала неприятна история. В този момент погледна Едуард и забеляза малкото корабче в ръката му.
— Но това е моят кораб! Ти си го запазил! — Бе страшно благодарен на Вивиан, че многократно го бе предупреждавала за тази играчка и пристъпи напред, за да я вземе от херцога, който му я подаваше.
— Спомни си… — с облекчение въздъхна Едуард и премина към следващото изпитание, с цел да получи последното необходимо доказателство. Забеляза, че младежът държи кораба така, сякаш бе съкровище. — Още ли искаш да изпишеш онова име върху него? Възнамерявахме да го направим заедно.
Дейвид нямаше ни най-малка представа за избраното от Александър име и очевидно Вивиан също не го знаеше. Като прикри добре внезапно обзелия го страх, той бързо премисли и отговори:
— Още желая да му дам име, но сега искам да го нарека „Завръщане“, дядо. За мен е важно само това, че се върнах и вече сме заедно.
На Дейвид не се налагаше да крие истинските си чувства зад актьорската маска. Херцогът започваше да му харесва. Той бе истински джентълмен — почтен и прям — и това го правеше напълно различен от Дейвид. Погледите им се срещнаха.
Едуард се взря в него, защото знаеше, че е дошло време да вземе решението си. Искаше му се това да е Александър. Момчето наистина си спомняше за корабчето. Този факт би задоволил всеки друг на негово място, но той се смущаваше от това, че младежът явно не се сеща за името „Ятаган“, което бе означавало толкова много за тях двамата. Едуард бе склонен да му повярва и затова най-накрая отхвърли обзелите го опасения. Александър би изглеждал точно така сега. Дори бе запазил някои изражения и жестове от детството си. Не си спомняше името на една играчка, измислено от него преди около деветнадесет години, но това не доказваше, че е мошеник.
Херцогът пристъпи към внук си и положи своята разтреперана набръчкана ръка на широките му плещи.
— Прав си, Александър. Единственото важно нещо е, че сме отново заедно…
В този миг Дейвид разбра, че старецът му е повярвал. Вместо да се радва, той се почувства нещастен. Когато се наведе и пусна кораба да плава по гладката водна повърхност, дойде му наум една спасителна мисъл: да се стреми с всички сили да направи херцога щастлив през останалите дни от живота му. Трябваше да стане херцог, с когото Едуард би се гордял. Дължеше това на стареца.
Четиринадесета глава
— Александър… — отекна гласът на Едуард от салона, където бе седнал. От няколко седмици възнамеряваше да проведе този разговор с внука си и повече не можеше да отлага, тъй като до ушите му
