годеница, която имаше пълно основание да вярва, че ще се омъжи за Александър Уейкфийлд. Чувството му за вина се засили.
Лейди Виктория Лорънс бе висока и грациозна млада жена с абаносовочерна коса и изразителни зелени очи. На лицето й винаги сияеше усмивка. Облечена в бледозелена рокля, която подчертаваше цвета и блясъка на очите й, тя се разхождаше по палубата на „Чайка“, за да подиша малко чист въздух и да се полюбува на слънцето заедно с компаньонката си — самоуверената мис Едит Джоунс.
Неуморимата мис Джоунс, която непрекъснато се притесняваше за състоянието на нежната си кожа, бе разтворила чадъра си, за да се предпази от яркото следобедно слънце — това се повтаряше всеки ден, откакто бяха отпътували от Индия. Плаването бе дълго и изнурително, но те знаеха, че наближава краят му, защото бяха прекосили екватора и температурите вече бяха умерени. С приближаването си към Англия вълнението им от завръщането в родината растеше с всеки изминат ден.
— Пътуването е към своя край, мис Виктория — уверено отбеляза мис Джоунс, щом спряха до перилата на борда и зареяха поглед в сините води.
— Да, Джоунс, не е ли прекрасно?! — възкликна Виктория с лъчезарната си усмивка, а смарагдовозелените й очи се оживиха от искрената радост при мисълта за предстоящия й живот.
— Наистина е чудесно — съгласи се събеседничката й. Надали някой друг се радваше повече от нея, че се връщат в Англия. — Трябва да ти призная нещо: въпреки привързаността ми към теб и твоите родители, едва не отказах да дойда с вас в Индия. Англия е била и винаги ще бъде моят дом и затова ми беше много мъчно да я напусна.
— Струва ми се, че отплавахме от Англия много отдавна…
— Наистина беше отдавна, скъпа. Преди три години — припомни мис Джоунс, но после се усмихна, за да смекчи острите си думи. — Знаеш ли, по време на престоя ни в Индия ти се промени доста.
— Пораснах — каза Виктория гордо. Напуснала Англия като млада госпожица, току-що навършила деветнадесет, сега тя се връщаше в разцвета на младостта си. Радваше се, че вече може да участва в различни развлечения, които й бяха забранени преди — балове, приеми и забави. Гореше от нетърпение да стъпи на родна земя. Радваше се, че отново ще види дядо си, маркиз Рейвънсли. Обожаваше го и затова много тъгуваше по него.
— Добре ще е да запомниш нещо: там няма да бъде като в Индия. Вече няма да можеш да яздиш кон по мъжки, няма да можеш да стреляш и да участваш в неразумни ловни приключения — занарежда компаньонката й. — Скоро ще станеш херцогиня Хънтингтън. Ще се наложи да се държиш като кралска особа.
Виктория направи недоволна гримаса, след което избухна в смях. Изобщо не забеляза как някои мъже от екипажа я изгледаха. Беше толкова красива, а нейният приятен и жизнерадостен смях въздейства като балсам на отегчените им души.
— Естествено, Джоунс, имаш право, но всичко това ми доставяше голямо удоволствие. Особено ловът на тигри.
— Е, може би един ден, като се омъжиш, ще ти се удаде възможност да отидеш пак в Индия, но засега е най-добре да се преструваш, че никога не си правила тези неща.
— Мислиш ли, че дядо ще има нещо против?
— Дядо ти смята, че не си способна да извършиш нищо лошо. Имам предвид годеника ти, на когото може да не се понрави фактът, че съпругата му язди по-добре и стреля по-точно от него.
Строгото изражение изчезна от лицето на Джоунс и тя дяволито погледна Виктория.
— Самолюбието на мъжа, скъпа, е деликатно нещо. Трябва да се научиш да се справяш с него.
— Преди да се справя с мъжа, трябва добре да го опозная, а аз знам толкова малко за Александър. Ще ми се да бях имала възможност да го видя преди обявяването на годежа. Ами ако…
— Що се отнася до годеника ти, няма защо да се безпокоиш — каза мис Джоунс.
— Сигурна ли си? — попита Виктория, убедена, че Джоунс ще й каже самата истина. Възрастната жена никога не премълчаваше мнението си, без значение дали бе желано или не, ако сметнеше, че то ще й бъде от полза.
— Напълно. Дядо ти те обича и никога не би рискувал бъдещето ти. Щеше да откаже договора, ако не харесваше младия Уейкфийлд. Можеше да го направи, ако се усъмнеше в нещо.
Виктория въздъхна.
— Права си. Доверявам се на дядо, а и Александър е доста хубав… — Тя вдигна медальона, окачен на златна верижка около врата й, отвори го и се вгледа в образа на годеника си.
— Много е красив — потвърди Джоунс — и отгоре на това е дяволски богат. Той е чудесна партия. Помисли само колко много жени веднага биха пожелали да се разменят с тебе. Един ден ще станеш херцогиня.
Виктория се засмя на ентусиазма на приятелката си.
— Сигурно. Но не се ли страхуваш, че мога да се изплаша?
— Съвсем не — отвърна мис Джоунс и придоби сериозен вид. — Ти си отгледана и възпитана с мисълта да станеш високопоставена дама и колкото и да се стараеш да избегнеш това, един ден то ще ти се случи, скъпа. Сигурна съм. — Едит окуражително я потупа по ръката.
Спогледаха се приятелски. Изведнъж чуха как един от моряците извика на капитана, че е забелязал кораб на хоризонта. Двете жени впериха очи в посоката, показана от мъжа, и успяха да различат неясните очертания на бели платна. Развълнуваха се, тъй като отдавна не бяха срещали друг кораб, и решиха да останат на палубата.
— Принц Серад! Погледнете на север! — прокънтя гласът на наблюдателя на борда на „Ятаган“.
Серад веднага прекъсна разговора със своя пръв помощник Тарик и се обърна, за да види какво е забелязал постът. Като съзря френския търговски кораб, усмихна се и белите му зъби блеснаха на фона на черната му брада. Двадесет и седем годишният Серад бе добре сложен, красив мъж. Беше доста як, а ръстът му надвишаваше шест фута. Имаше широки плещи и силно развити мускули — явно резултат от суровия моряшки живот. Кръстът му бе тесен, а краката — дълги и прави. При плаване носеше само бяла чалма и шалвари, отрязани до коленете, за да може да се движи по-свободно, и затова бе доста почернял от слънцето. Приличаше на пират, който се наслаждава на своя живот, изпълнен с приключения на борда на „Ятаган“. Управлението на кораба и ограбването на бавни търговски кораби му доставяха най-голямо удоволствие.
— Хайде да ги пресрещнем, момчета. Вдигнете френското знаме и заредете оръдията. Корабът им сигурно е претоварен, тъй като по-голямата му част е под водата. Няма да успее да ни избяга. — Възнамеряваше да вземе този плавателен съд със себе си в Алжир, защото Малик би се зарадвал много, ако той се върне с хубава плячка.
Моряците на борда на „Чайка“ станаха подозрителни, когато забелязаха, че другият кораб продължава да се движи към тях.
— Не ми харесва това, Джак. Изобщо не ми харесва — изръмжа капитан Дювал под носа си, докато наблюдаваше „Ятаган“. — Още не мога да прочета името му, но имам чувството…
— Да променя ли курса, за да видим как ще реагира?
— Да, завий силно наляво. Нека опитаме… — Капитан Дювал вдигна далекогледа си, за да огледа още веднъж отсрещния кораб. Не знаеше какво точно се надява да отрие, но безопасността на екипажа и на пътниците на неговия кораб бе от първостепенно значение. Нямаше право да ги излага на риска. Може би това бе просто друг търговски кораб, но не биваше да се осланя на тази вероятност. Трябваше да бъде подготвен за всичко.
Екипажът изчака реакцията на отсрещния кораб и когато той също промени своята посока на движение, разбра, че бяха изпаднали в беда. Капитан Дювал продължаваше да го наблюдава и изпита истински ужас, щом успя да разчете името „Ятаган“ от едната страна.
— Вдигнете всички платна, Джак! Това е „Ятаган“. Трябва да се измъкнем оттук! Бързо!
— Да, господин капитан!
Като разбраха, че прословутият „Ятаган“ е по петите им, моряците трескаво заработиха. Лошата слава
