— Тя е моя пленница.
— Но тя е жена — жена от плът и кръв, чийто живот е бил разбит, защото си нападнал кораба, в който е имала нещастието да пътува. Ще й причиниш ли още злини?
— Не съм й сторил нищо лошо — защити се той.
— Напротив — откъснал си я от любимите й хора и не си й предоставил възможността да избира.
— Отнасям се добре с нея.
— Тогава ще продължиш да се държиш така с нея и ще поискаш възможно най-скоро откуп — заяви Раби безцеремонно, защото искаше той да постъпи правилно. Освен това желанието й да спаси едно английско момиче от участта, сполетяла самата нея преди години, я подтикваше да отстоява позициите си. Обичаше Серад и не можеше да си позволи да го остави да стори намисленото от него, без да е осъзнал напълно последиците от своята постъпка. Трябваше да помогне на тази жена, чието име беше Тори, за да може тя да възобнови нормалния си начин на живот по-скоро. Няколко месеца не бяха кой знае какво, но години… О, годините бяха съвсем друго нещо.
Настоятелните молби на Раби объркаха и ядосаха Серад. Той желаеше Тори и нямаше да се откаже от нея, независимо от думите на леля си. Но, от друга страна, почувства се виновен, тъй като тя беше права. Мисълта за неговото знатно потекло и за дядо му го развълнува още повече. В душата му се събудиха далечни и смътни спомени за един възрастен господин и за една голяма къща, заобиколена от зелени поляни. Намръщи се, тъй като не се сещаше как да успокои леля си. Затова си отдъхна, когато някакъв нежен женски глас го извика по име от другия край на градината и прекъсна разговора им.
— Серад! Добре дошъл вкъщи. — Талифа, дъщерята на Малик, го поздрави радостно и се присъедини към тях.
— Талифа, чудех се къде си. — Той се обърна към нея и на лицето му грейна широка усмивка.
— Чаках те тук заедно с Раби. — Талифа знаеше, че не е много редно да се среща тъй свободно с него, но не успя да се сдържи, като чу гласа му.
Тази дребна тъмноока и хубава девойка бе обожавана от всеки заради благия й нрав и приятните й обноски. Тя боготвореше Серад и определено не изпитваше само сестрински чувства към него. Той обаче гледаше на нея като на малка сестра. Макар Талифа да мечтаеше и да се надяваше на нещо повече от това, тя постепенно започна да се примирява с реалността.
— Убеден съм, че просто ме ласкаеш. Колко мъже поискаха ръката ти в мое отсъствие? — Винаги щом се върнеше, Серад й задаваше този въпрос, който се бе превърнал в задължителен елемент от шегите им.
— Само двама — призна тя.
— И ти успя да убедиш баща си, че не ги искаш? — подкачи я той.
— Разбира се. Как могат да ме заинтригуват, когато трябва да се борят с теб за сърцето ми?
— Де да беше вярно!
Талифа долови братската обич в думите му и потисна тъгата, която се надигаше в нея поради невъзможността да го притежава.
— Вярно е, макар да не мислиш така. Май трябва да изчакам да се появи някой прекрасен мъж като тебе.
— Рядко се срещат мъже като Серад. Той е изключителен човек във всяко отношение. — Раби не бе проронила нито дума, откакто младата жена се бе появила, но сега се включи в разговора, без да откъсва очи от племенника си. Искаше да го накара да проумее, че тя очаква от него да постъпи по най-благородния начин.
— Знам — съгласи се Талифа.
— Радвам се, че имате високо мнение за мен — обади се той, — но колкото и да желая да остана, налага се да вървя. Хасим спомена за намерението си да отидем на лов, а аз трябва да се приготвя.
Хасим наистина му бе предложил да излязат на лов, но по една или друга причина Серад не бе отговорил на брат си. След разговора си с Раби се чувстваше още по-объркан по отношение на Тори и изпитваше нужда да бъде далеч от нея за известно време.
Раби и Талифа му пожелаха успешен лов. Знаеха, че Хасим и Серад обичаха да излизат заедно. Като младежи ходеха редовно на лов и бяха известни с точната си стрелба и със своите отлични ездачески умения.
Серад целуна леля си по бузата, пожела лека нощ на двете жени и бързо излезе от харема. Потърси Хасим в двореца, за да го уведоми за желанието си да отиде с него на лов.
— Хасим, братко, реших. Ще дойда.
— Изненадваш ме, Серад. Предполагах, че красивата ти жена ще те задържи вкъщи.
— Грешиш — възрази той, като се постара да изглежда спокоен, за да се предпази от повече въпроси за Тори. — Кога искаш да тръгнем?
— Колко време ти трябва, за да се подготвиш?
— Поверих „Ятаган“ на Тарик. Трябва само да му кажа, че ще отсъствам няколко дни и ще си приготвя нещата.
— Ще се срещнем след един час тук, в конюшните.
Двамата братя се разделиха и Серад се запъти към дома си — за пръв път, откакто пристигна в Алжир. Мала го очакваше там. След като го осведоми за плановете си, той му нареди да се върне на кораба и да съобщи на Тарик за предстоящото му отсъствие. После Серад заповяда на личните си прислужници да се погрижат за него. Изгаряше от желание да отиде при Тори и да разбере дали тя ще свикне с харема му, но се въздържа да го направи. Само мимоходом се поинтересува дали двете англичанки се чувстват удобно и заръча да им купят дрехите, от които се нуждаят.
Хасим беше готов, когато Серад се появи в конюшните на Малик. По-малкият брат избра за езда любимата си кобила. Макар да бе добре дресирана, тя бе станала малко необуздана, тъй като господарят й не я бе яздил от месеци. Серад усети, че кобилата се зарадва, когато той я изведе навън, но успя да я усмири със сигурната си ръка и с премерените си движения с коленете.
Докато брат му възсядаше своя кон, Серад се замисли дали двамата с Тарик имаха право, като сравниха Тори с кобилата. Дали англичанката наистина му се бе подчинила по-лесно от кобилата, или просто се преструваше и изчакваше подходящ момент, за да се освободи? Животното се поддаваше на дресировка, но дори и тогава то запазваше известна независимост. Намръщи се, като си представи, че Тори можеше да се окаже опасна като кобилата.
Сякаш усетила вълнението на господаря си, любимката на Серад се размърда неспокойно под него, но той успя да я успокои, като й отдаде цялото си внимание. Решително прогони Тори от мислите си и се настрои да прекара приятно времето с брат си.
По залез-слънце напуснаха града и навлязоха в пустинята. Двамата обикновено се радваха на свободата си в такива моменти и затова пришпориха конете, оставяйки придружителите с товарния керван, превозващ необходимите за лагера неща, далеч зад себе си. Пустинният пейзаж прибягваше бързо край погледите им и губеше очертанията си, докато препускаха сред пясъците. Серад и Хасим спряха едва когато стигнаха скалното образувание, което винаги бележеше финала на съревнованието им. Надбягването беше оспорвано, но кобилата на Серад се оказа по-бърза този ден.
Серад дръпна поводите на своя кон, след което се обърна към брат си и се засмя на недоволното му изражение.
— Губиш форма, Хасим.
Без да обръща внимание на намека му, Хасим се изравни с него и се оплака:
— Имаш не само най-красивата жена, но и най-бързия кон.
— Добре че съпругите ти не са тук, за да те чуят — смъмри го Серад. — Май неотдавна се хвалеше, че най-новата ти жена, Алима, е най-голямата красавица в Алжир.
— Алима наистина е прекрасна и танцува като богиня — съгласи се Хасим и се замисли, — но твоята англичанка е изключителна. Изненадах се, че прие предложението ми за лова. Ако аз й бях мъж, не бих я изоставил скоро.
— Откъде си сигурен, че е моя?
— Ти я притежаваш. Тя е твоя пленница — нехайно отвърна той.
— Не вярвам някой мъж да
