— Но ти си я покорил — настоя Хасим и се намръщи, тъй като не разбираше брат си.
— Физически — да, но има още много по-важни неща. Не си ли научил това от някоя от съпругите си?
Хасим го погледна с недоумение.
— Моите жени са сърдечни и любвеобилни. Какво още да очаквам от тях?
— Братко, можеш да имаш телата им, но какво ще кажеш за техните чувства? Тори ме предизвиква всячески. Влечението ми към нея ме влудява. Никога не съм сигурен в нея. Тя е предизвикателство, което ме вълнува толкова силно, колкото всяко изпитание на волята, през което съм преминал.
— Смяташ, че жените са интересни, така ли? — Хасим никога не се бе замислял за това. Винаги бе гледал на жените като на потребност за задоволяване на желанията си и за раждане на деца. Иначе той не ангажираше мислите си с тях. Идваха, когато се нуждаеше от тях, и си отиваха, щом пожелаеше да остане сам.
— Много — потвърди Серад.
— Тогава защо си с мен сега?
— Понякога човек предпочита да е с приятелите си. Тази нощ ми се иска да се нося с вятъра и да заспя под звездите над пустинята, а сутринта бих желал да разбера дали мерникът на брат ми е все още точен. — Серад нарочно промени темата на разговора.
— Значи мислиш, че вече не стрелям добре?
Серад се усмихна самодоволно. Ясно си спомняше колко много го бе дразнил по-големият Хасим, когато за пръв път се бе озовал в Алжир, и сега изпитваше удоволствие да си разменят ролите.
— Известно е, че първо очите отслабват. Тъй като си по-голям от мен, ще ми бъде интересно да разбера дали това е вярно. Доскоро бяхме равностойни съперници, но аз прекарах доста време в морето. Вероятно си остарял повече, отколкото предполагаш.
— Самочувствието ти е забележително за неопитен младок като теб — добродушно отвърна Хасим и тъмните му очи блеснаха в отговор на предизвикателството. — На разсъмване ще видим кой има най-добрия мерник и най-сигурната ръка.
След като се уговориха за съревнованието, двамата бавно потеглиха към предварително определеното място за пренощуване и там слязоха, за да изчакат пристигането на придружаващия ги керван.
Слънцето отдавна бе залязло и пустинята бе потънала в мрак, когато Серад най-после легна сам в палатката си и се опита да заспи. След няколко часа стана и излезе навън. Небето приличаше на черно кадифе, напръскано с ярки звезди, а на хоризонта се белееше малката луна. Температурите в пустинята се бяха понижили значително през нощта и Серад намираше утеха единствено в шепота на нощния бриз.
Младият мъж бе предположил, че съзнанието му ще се проясни извън пределите на Алжир и това донякъде бе станало. Хасим беше прав. Постъпи глупаво, като тръгна с него и заряза Тори. Желаеше само нея, а тя му принадлежеше според законите в северноафриканските държави. Всяко сравнение на тези закони с разбиранията на леля му го объркваше и затрудняваше. Как можеше да постъпва в разрез с възгледите си? Той бе пират на служба при емира на Алжир. Независимо от твърденията на Раби, не бе никакъв благородник… Или беше? Смътно си спомняше за изпълнените с обич и безгрижие дни, прекарани при този старец, чието лице вече не можеше да си представи, както и за малкото корабче, наречено „Ятаган“. Това ли беше истинското му минало? Какъв бе той — пират или благородник?
Серад се намръщи и погледна тъжно към небето. После се прибра обратно. Един от придружителите му се разшава и разбра, че принцът се е разхождал. Той бързо скочи.
— Серад… Искаш ли нещо?
— Не. Лягай да спиш — отвърна му и отново изчезна в палатката си. Най-после сънят го освободи от грижите, но не спа добре. Сутринта стана много рано и зачака Хасим, който се събуди малко преди разсъмване.
Джоунс бе в стаята на Тори и заедно с повереницата си разглеждаше богатото обзавеждане.
— Тук е по-прекрасно, от което и да е място в Англия, но се чудя… щом като това с харемът на Серад, как ли изглежда харемът на емира? — разприказва се Джоунс. След приятната баня и обилната вечеря двете си почиваха.
Тори не можеше да проумее как компаньонката й е способна да мисли за това сега.
— Искрено се надявам никога да не разбера.
— Не изпитваш ли любопитство? Дори след историите, които съм чула, изобщо не предполагах, че ще бъде толкова интересно да се живее в харем. Изпълняват всяко наше желание. Достатъчно е само да попитаме и двете ни прислужнички хукват да удовлетворяват исканията ни.
— Моето желание е да бъда свободна! — развълнувано каза Тори, след което стана и излезе на балкона, оставяйки Джоунс в стаята.
Нощта беше красива, а полъхът на ветреца — хладен и свеж. Но Тори не забелязваше чудесното време. Искаше да разговаря със Серад, а доколкото знаеше, той не се бе връщал. Чудеше се къде е отишъл. Дали бе съобщил в Англия, че се намираха в Алжир? Дали бе поискал откупа? Тори се облегна на каменния парапет и зарея поглед във великолепната градина долу, без да вижда нейната красота.
— Знаеш, че нещата можеха да са по-лоши за нас. — Гласът на Джоунс прозвуча точно зад гърба й, тъй като възрастната жена се приближаваше към нея.
— Знам — неохотно се съгласи Тори, — но това не ми помага да приема по-леко факта, че сме собственост на Серад само защото той смята така. — А ето че Серад не се интересуваше изобщо от тях, не си правеше труда да ги посети или да попита как са.
— Какво значение има, щом сме на сигурно място? Вероятно ще поискат откуп за нас — ако вече не са го сторили. Дядо ти ще плати и скоро ще отплаваме за Лондон, където ще видиш годеника си.
— Ако все още ме иска…
— Разбира се, че те желае! — Джоунс я защити. — Само някой да посмее да намекне нещо непочтено за теб, ще го…
— Какво ще направиш? — Тори я дари с нежна усмивка.
Джоунс също се усмихна на повереницата си.
— Може и да не съм толкова страшна с чадъра, но ще им дам да се разберат.
— Джоунс, казвала ли съм ти, че те обичам? — попита младата жена.
— Често, но ще ми бъде приятно да го чуя отново.
Те се обърнаха и влязоха обратно в стаята, където ги чакаха двете прислужнички.
— Желаете ли нещо преди лягане?
— Не, нищо — отвърна Тори и изведнъж изпита силно желание да задоволи любопитството си. — Къде е Серад? Ще се върне ли при нас тази вечер? Бих желала да го попитам нещо.
— Серад ли? — Ома се облещи от изненада. Не беше редно една жена да задава въпроси за мъжете. Мъжете се срещаха със съпругите си само по свое усмотрение. Жената бе длъжна да чака кротко и щастливо да я повикат. — Ами Серад напусна Алжир и ще отсъства няколко дни.
— Заминал е? Без да ни предупреди? — Тори се разстрои. Бе се надявала поне да поговори с него и да попита дали с поискал откуп за тях. Побесня, като разбра, че е заминал, без да й каже.
— Да. Освен това не е наша работа да любопитстваме за намеренията на господаря ни. Той ни казва само онова, което сметне за необходимо. Нищо повече. Такива са порядките при нас.
— В такъв случай разбиранията ви са погрешни — заяви Тори раздразнено.
Ома и Зена предпочетоха да напуснат безшумно стаята, отколкото да се впуснат в безсмислен спор. Тези англичанки щяха да научат арабския начин на живот, но упорството им щеше да попречи да проумеят нещата по-бързо.
По-късно през тази нощ, докато се опитваше да заспи, Тори се зачуди защо бе приела така остро новината за отпътуването на Серад. По най-обикновената логика отсъствието му би трябвало да я радва. Сега нямаше нужда да се притеснява да не би той да влезе съблечен при нея и да поиска да задоволи похотта си. Двете с Джоунс бяха вън от опасност в харема. Трябваше да бъде доволна. Поне това се опитваше да си набие в главата, но не постигаше нищо. Когато най-накрая се унесе, Тори започна да сънува най-объркани неща за Серад, Александър и медальона. В съзнанието й те се преплитаха в един бурен водовъртеж и тя не можеше да различи образите, които й причиняваха толкова много мъка. Тази нощ не й
