бе отредено да спи дълбоко и спокойно.
Двадесет и трета глава
— Не мога да повярвам! — възкликна Едуард потресен и погледна с ужас и огорчение своя приятел Алфред Лорънс. Кога получи известието?
— Хората дойдоха при мен преди една нощ. Изчаках, за да се уверя, че ми казват истината, преди да ти съобщя. — Маркизът обясни мрачно: — Едуард, не знам какво да правя. Никой не се е свързал с мен… никой не ми е поискал откуп… Как да кажа на сина си и на жена му, че скъпата им дъщеря е отвлечена от тези страшни северноафрикански пирати?
Херцогът се приближи до приятеля си и го прегърна силно през раменете. Алфред бе едър здрав мъж, но точно в този момент изглеждаше стар и уязвим. Едуард долавяше отчаянието му.
— Разбирам те, Алфред. — Едуард напълно му съчувстваше, тъй като си спомняше ясно времето, когато и той изпита същото ужасно чувство на загуба. Дори след чудото и радостта от завръщането на Александър понякога мечтаеше за Катрин — копнееше да види красивото й лице, жадуваше да я прегърне бащински и да й каже колко много я обича, както и да я увери, че е направил всичко възможно, за да я издири. Херцогът едва потисна надигащото се в него вълнение.
— Знам, че ме разбираш — дрезгаво отговори маркизът. Само Едуард наистина познаваше дълбокото му страдание. — Обичам Виктория толкова много… Нямам други внуци и тя означава много за мен…
— И аз се почувствах така преди години, когато Александър и Катрин изчезнаха, но в твоя случай проблясва известна надежда. Били са живи и здрави, когато морякът ги е видял да се качват на борда на пиратския кораб, а това звучи окуражително. Сигурен съм, че скоро ще ти поискат пари. Пиратите са кръвожадни, но не са глупави. Щом открият истинската й цена, ще побързат да ти я продадат.
— Дано си прав, Едуард.
Дано, помисли си и Едуард.
— Ами твоят Александър? — Алфред погледна тъжно приятеля си.
— Трябва да му кажем истината — бавно изрече херцогът. — Няма смисъл да крием от него. Александър трябва да знае. Макар още да не се познават, те са сгодени.
— Що се отнася до годежа… Загрижен ли си? — Алфред се опасяваше да не плъзнат лоши слухове, които да очернят доброто име на Виктория и да съсипят напълно бъдещето й.
Едуард вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Не казвай нищо повече. Ще оставим всичко постарому. Убеден съм, че Виктория ще се върне здрава и читава. В края на краищата, Алфред, Александър се върна след толкова много години. Виктория също ще се прибере. Освен това знаеш къде е отвлечена. Можеш да започнеш издирване…
— Вече се заех да търся най-добрия начин за изпращане на откупа, когато го поискат.
— Добре. Засега това е единственото, което можеш да направиш, както и да чакаш, но знай, че ако се нуждаеш от нещо — каквото и да е то, — трябва само да ми кажеш.
Алфред благодари на приятеля си от все сърце. Замълча, за да събере мислите си, но после попита:
— Сега ли ще кажем на Александър? Мисля, че е редно да научи за случилото се от мен.
Малко по-късно Дейвид мрачно изслуша Едуард и маркиз Рейвънсли.
— С какво мога да помогна? — поинтересува се той веднага щом Алфред го осведоми за нещастието.
— Точно сега не може да се направи нищо, Александър. Веднага ще ти съобщя, ако получа някаква вест. Дотогава ни остава само да се молим, момчето ми, само да се молим.
— Ще се моля, сър — обеща Дейвид. После мълчаливо се ръкува с маркиза.
След като му разрешиха да се оттегли, Дейвид излезе от стаята и безцелно заброди из замъка. Мислеше за годеницата си, която още не бе срещал. Чудеше се дали Виктория е в безопасност, или е сполетяна от някоя ужасна участ. Влезе в стаята си, потърси малкия портрет на бъдещата си съпруга и се вгледа в усмихнатото й лице. Искрено се надяваше, че тя е добре. Първоначално съвестта му се бе разбунтувала срещу брака с нея, защото той я мамеше, но сега се тревожеше за нея така, сякаш я познаваше от години.
На Дейвид му се струваше, че стаята го задушава и затова излезе от замъка. Реши да се разходи в парка, за да събере мислите си. Не можеше да си избие от главата убеждението, че е виновен за случилото се. Ако Виктория не трябваше да пътува за Англия, за да се омъжи за него, това нямаше да се случи. Сега щеше да бъде на сигурно място при родителите си в Индия. Примката на измамата се затягаше все по- здраво около врата му. Както винаги, и този път пое към огледалното езеро, за да потърси уединение.
През този ден Тес свърши работата си бързо и излезе от къщата по-рано от обикновено. Много се съмняваше, че някога отново ще се натъкне на лорд Александър, но продължаваше да живее с тази надежда. Най-щастливият миг за нея бе вечерта, която бе прекарала в разговор с него, и макар да си повтаряше, че е безсмислено, непрестанно се молеше да го срещне. Всяка нощ Тес мечтаеше за лорд Александър и всеки ден го виждаше из къщата, но не смееше да му продума. Обичаше го с цялата си душа и знаеше, че дори и да не й се удадеше възможност да поговори с него, пак щеше да е доволна.
Докато тичаше по пътечката към езерото, Тес си представяше, че лорд Александър е нейният изстрадал любим, който с нетърпение я очаква там. Най-приятно й бе да си мечтае за това. Мислено се хвърли в обятията му и го целуна. О, това бе една прекрасна мечта и…
— О-о! — Тес възкликна и замръзна на място, тъй като лорд Александър седеше на брега, опрял глава на сключените си ръце. Красивото му лице изглеждаше напрегнато.
— Извинявайте! — задъхано каза тя и отстъпи назад.
Стреснат от внезапното й появяване, Дейвид вдигна глава.
— Веднага си тръгвам.
— Не си отивай! — побърза да я спре той. Знаеше, че Вивиан щеше да се ядоса, ако разбереше за приятелските му отношения с прислугата, но трябваше да признае радостта си от срещата с Тес. — Няма нужда да си ходиш.
— Наистина ли? — Тя се раздвояваше между желанието си да остане и да осъществи мечтите си и страха да не я сварят с него.
— Да — отвърна Дейвид и независимо от мрачното си настроение, се усмихна. — Ела при мен.
Колебанието й изчезна и тя се отпусна до него на брега, без да възрази повече.
— Добре ли сте? — осмели се да попита Тес. В очите й се четеше загриженост. Той имаше толкова отчаян вид, че тя изпита желание да го прегърне и да го окуражи, макар да не знаеше какъв е проблемът.
Дейвид въздъхна. Копнееше за приятел, на когото да се довери. Бяха разговаряли веднъж с Тес и тя не бе споменала на никого за това… Вперил поглед в светлокафявите й очи, той проникна дълбоко в душата й и веднага разбра, че можеше да й вярва.
— О, Тес — изпъшка той, — всичко е толкова сложно.
Без да проявява любопитство и нетърпение, тя го насърчи да продължи:
— Мога ли да ви помогна по някакъв начин?
— Много мило от твоя страна, но се опасявам, че не можеш. Получих лоши новини и надали някой е в състояние да ми помогне.
— Искате ли да говорите за това?
— Сигурно скоро ще го чуеш от прислужниците. Пирати са нападнали кораба, в който е пътувала Виктория, и са я взели в плен.
— О, не — макар да го ревнуваше от годеницата му, Тес никога не би й пожелала нещо лошо.
— Да. Маркизът е научил това преди ден, но ни го съобщи едва днес следобед.
— Какво ще правите?
— Точно това е най-лошото — каза Дейвид с явна покруса. — Нищо, абсолютно нищо не мога да сторя.
Сърцето я заболя при тези думи и тя утешително го докосна по ръката.
