Никой не забеляза и Дейвид, който стоеше до прозореца и наблюдаваше развиделяващото се небе. При мисълта, че никога няма да може да се ожени за любимата жена, че никога няма да създаде семейство с нея, че никога не трябва да й признае любовта си, на лицето му се изписа тъга.
Докато погледът му се рееше из плодородните земи на имението Хънтингтън — само малка частица от херцогството, което някога щеше да му принадлежи, — в съзнанието му изплува цитат от Библията: „Какво му остава на човек, ако спечели света, но изгуби душата си?“
Двадесет и четвърта глава
Бе късно през техния втори и последен ден в пустинята. Серад и Хасим яздеха бавно към лагера, когато Хасим забеляза колко кротка е станала кобилата на брат му.
— Май най-после успя да подчиниш това животно — засмя се тихо той.
— По-рано бе игрива, но сега я държа здраво в ръцете си — съгласи се Серад със странното усещане, че му е по-приятно да я язди, когато сякаш има някакво състезание между тях.
— Може би е така и с повечето жени — отбеляза Хасим. — Интересни са за известно време, но после стават досадни.
— Не и Тори. Съпругите ти са научени да се подчиняват. Живеят, за да ти доставят удоволствие.
— Знам — усмихна се широко Хасим.
— Няма ли да ти е приятно да прекараш известно време с интелигентна жена, която говори каквото мисли, а не това, което знае, че искаш да чуеш?
Хасим бе озадачен. Вероятността някоя от жените му да изкаже мнение, противоположно на неговото, противоречеше на всичко, на което го бяха учили.
— Намирам го интригуващо. Тори е открита и не се колебае да ми каже своето мнение за нещата. Мисля, че се възхищавам от дързостта й. Много е смела.
— Как тогава ще я държиш в подчинение? — Хасим бе озадачен и се чудеше защо разумен мъж съзнателно ще си създава главоболия.
— Не искам да подчинявам Тори. Искам тя да дойде при мен, защото го желае, а не защото съм я накарал.
— А ще желае ли?
— Надявам се, че скоро — отвърна унило той.
— Значи затова не искаш да се разделиш с нея? — рече Хасим замислено. — Тя те е предизвикала.
— С изключение на леля ми, не съм срещал друга като Тори — призна Серад.
— Раби е специална — съгласи се Хасим, като си мислеше за жената, влязла в живота на баща му и донесла толкова промени. — Чувствам я близка, но все още не ми е ясно защо, след като баща ми престана да обръща внимание на другите си жени, тя отказва да се омъжи за него.
Серад също се чудеше на това. Живееха в Алжир почти двадесет години, а Раби не се съгласяваше. Бе останала в харема му само като наложница.
Серад тъкмо щеше да изкаже мнението си, когато забеляза газела в далечината. Притисна пети в хълбоците на коня и препусна след грациозното животно. Дотук в лова на дивеч бе наравно с Хасим. Но сега имаше намерение да излезе напред със следващия изстрел.
Хасим обаче също бе готов да участва в надпреварата. Той бързо последва Серад. Всеки от тях мислеше, че ще повали първи плячката. Яздеха бързо, твърдо решени да докажат необикновеното си умение с оръжието. Обаче и двамата пропуснаха и газелата се скри.
— Сгреши за моето отслабнало зрение и старческа немощ — засмя се Хасим, когато Серад приближи коня си. — Изглежда, и двамата сме загубили уменията си.
Серад също се засмя:
— Мисля, че умът ми е някъде другаде. Май открих друго предизвикателство, което съм готов да приема. Наградите там повече ме привличат.
По-късно, след падането на нощта, двамата мъже се оттеглиха, за да отпочинат преди връщането в Алжир на следващата сутрин. Всеки лежеше буден в палатката си и мислеше за това, което си говориха през деня. Хасим отново си спомни думите на Серад и се почуди какво ли е да имаш жена, която не се втурва незабавно да изпълни всяка твоя прищявка. Бяха го учили, че жените нямат собствена воля и са създадени за удоволствие. Идеалната жена, както му казваха, ще го облекчи, когато е уморен, ще се погрижи за всичките му нужди, ще… Хасим спря. Ако всичко това бе вярно, той притежаваше идеалната жена в харема си. Всичките му съпруги се подчиняваха, готови да му угодят, мълчаливи, освен ако не ги заговориш. Ако те бяха образец, тогава защо той се чувстваше незадоволен?
Хасим отново си спомни за баща си и Раби. Видя любовта им в нова светлина и внезапно го осени мисълта, че наистина може да има нещо повече у жената от това, което предполагаше. Това бе просветление за него и той нямаше намерение да спре дотук. Заспа доволен.
Серад дори и не помисли да легне в палатката си. Тори изцяло бе обзела мислите му и той знаеше, че няма да може да заспи. Седна самотен в тишината на пустинната нощ и си спомни мекотата на плътта и топлината на целувките й. Спомни си и малкия портрет на годеника, когото тя обичаше. Все още не можеше да забрави думите на леля си. Бе настояла да пусне Тори да си върви без уговорки. Но как можеше някога да я остави да си тръгне, като я желаеше толкова много? Серад бе раздразнен от постоянно натрапващите му се съмнения. А бе решителен мъж. Правеше това, което трябваше да се направи. Точно тази страна на личността му го водеше сега, когато трябваше да вземе решение. Изведнъж това, срещу което се бе борил, му се стори много просто. Няма да връща Тори срещу откупа, защото я обича. Ще я задържи, но няма да я насилва или принуждава по никакъв начин. Ще чака, докато тя дойде при него сама. Дотогава ще трябва да се владее. Бе успял по време на пътуването, щеше да успее и сега — бе сигурен. Серад се отпусна назад и за първи път от много дни успя да заспи бързо и да си почине.
На другата сутрин се събуди в добро настроение. Бе доволен, че излязоха на лов, за да може да подреди мислите си. Когато се качиха на конете, Серад бързаше да се върне в Алжир.
— Серад се върна? — повтори Тори, учудена защо сърцето й подскочи пред току-що съобщената от Ома новина. През дните, откакто бяха пристигнали в Алжир и Серад незабавно бе изчезнал, чувствата й се колебаеха между радост поради свободата от натрапената му близост в каютата на кораба и раздразнение от факта, че той бе толкова незаинтересуван от съдбата им и ги остави, без да каже нито дума. Той ги бе взел в плен, за да иска откуп, но по всичко изглеждаше, че все още не е направил нищо, за да осъществи намеренията си. Помисли си за завръщането му и раздразнение смени напиращата радост.
— Да, Серад се върна и желае да го посетиш в покоите му.
— Разбирам. — Тори се пребори с изблика на вълнение при новината за поканата му. Каза си, че единствената причина за вълнението, породено от завръщането му, е, че тя и Джоунс ще могат да разберат повече за бъдещето си. Лично към него тя със сигурност не изпитваше нищо. Знаеше кой и какъв е той.
— Помоли да облечеш това, преди да отидеш при него. — Ома повдигна подобна на роба дреха, ушита от смарагдовозелена коприна.
Бе изискана рокля, но би разкрила повече, отколкото би скрила. Бе дреха, създадена за удоволствие на мъжа.
— Кажи на Серад, че ще се радвам да го посетя, но ще нося моите собствени дрехи. Благодаря! — изрече твърдо Тори. Веднъж вече почти се бе отдала на силата на неговата страст и нямаше никакво намерение да се поставя в такава ситуация отново. Щеше да облече собствените си дрехи, за да бъде спокойна.
Ома изглеждаше шокирана.
— Но вие не можете да направите това…
— Със сигурност мога — отвърна гордо тя. — Вземи тази дреха обратно. Няма да имам нужда от нея.
— Мога да отида при Серад и да му предам отказа ви. Той много ще се разгневи.
— Тогава не му казвай. Аз ще му кажа сама, когато отида при него — отвърна Тори със самочувствие.
Ома я смяташе за глупава жена и се опита бързо да измисли начин, за да я накара да облече
