— Съжалявам, лорд Александър. Наистина съжалявам.
Дейвид видя малката й длан върху ръката си и погледна девойката. Сивите му очи се сляха с нейните светлокафяви очи, придобили наситен морскозелен оттенък от преливащото в тях състрадание. Изведнъж той започна да гледа на нея като на жена, зряла и много красива жена, а не като на прислужничка или евентуален приятел.
Времето сякаш спря, докато Дейвид изучаваше миловидното й лице. Отдавна не си бе позволявал да бъде Дейвид Маркъм. Маската на лорд Александър падаше и той не можеше да предотврати това. В тази романтична вечер бе насаме с най-хубавата, най-нежната жена, която някога бе срещал. Тес не би наранила никого умишлено. Не приличаше на Вивиан. Винаги щеше да бъде мила и всеотдайна. Тя бе олицетворение на всички добродетели на по-обикновения живот, които му липсваха. Прииска му се да стане част от света на Тес, за да я опознае по-добре… и може би дори да я обикне.
Дейвид не можеше да избяга от истинската си същност. С някои приятели от града бе посещавал публични домове в Лондон, но краткотрайните срещи с леки жени не бяха успели да събудят неговите чувства. Никога не се стараеше да доказва мъжките си способности. Според него физическото освобождаване не бе достатъчно. Нуждаеше се от неопорочената сладост на целувките на Тес. Желаеше да вкуси от невинността й. Когато на небето изгряха първите звезди, Дейвид бавно се наведе към нея и потърси устните й.
Тес не можеше да повярва. Лорд Алекс наистина я целуваше! Тя притвори очи и зачака. Страхуваше се, че това е сън, но ако всичко се окажеше реалност, не искаше никога да се събуди. Беше с лорд Алекс и двамата изгаряха от взаимно желание! Сърцето й заби лудо при мисълта, че е постигнала невъзможното. За нея не бе от значение, че това можеше да се окаже само едно мимолетно преживяване, тъй като двамата принадлежаха на различни класи. Обичаше го колкото самия живот.
Когато устните им за пръв път се докоснаха, от Тес се изтръгна тих вопъл. Това надминаваше очакванията й. Тя беше в градината с лорд Алекс… звездите… изгряващата луна… песента на птиците, приветстващи падането на нощта…
Неочаквано лорд Алекс се дръпна назад и тя отвори очи от страх да не би всичко да е свършило толкова бързо, но опасенията й се оказаха неоснователни. Той просто се взираше в нея с нежност, изписана на лицето му.
— Тес, ти си невероятно красива… — прошепна Дейвид. После посегна да погали нейната разкошна лъскава коса. Имаше чувството, че докосва коприна. Отново я целуна.
Този път целувката им не бе срамежлива. Този път устните им жадно се впиваха.
Преди това Тес се бе целувала с няколко момчета в обора, но тяхната неопитност я бе раздразнила. С лорд Алекс обаче се чувстваше различно. Устните му настойчиво търсеха нейните и тя гореше от желание да им отвърне със същия плам.
Дейвид неистово се нуждаеше от това сливане на техните сърца и души. От доста време се чувстваше самотен. Алекс инстинктивно я притисна до себе си и изпита истинска наслада при допира на закръглените й гърди до тялото му, както и при усещането за обгръщащите го през врата слаби ръце, докато тя страстно откликваше на неговите целувки. Алекс проследи с ръка извивката на гърдите й.
— О, лорд Алекс! — тихо изпъшка Тес, обладана от непознат досега възторг. Той беше с нея! Той я желаеше! Мечтата й наистина се сбъдваше! О, колко много го обичаше! Колко много го обичаше!
Когато тя изрече „лорд Алекс“, Дейвид спря. В продължение на няколко минути се бе поувлякъл, бе повярвал, че животът му може да се промени, но при споменаването на присвоеното от него име сякаш върху му изсипаха кофа със студена вода. Нищо не можеше да се промени. Той бе заложник на съдбата, пленник на ужасния си късмет. Дейвид Маркъм бе мъртъв. Сега беше Александър Уейкфийлд и вече нямаше връщане назад.
Дейвид се отдръпна и се вторачи в нейното красиво, поруменяло лице, но това му причини болка. Харесваше Тес и затова не можеше, не желаеше да я използва. Трябваше да спре тази авантюра, преди да се е задълбочила.
— Но… лорд Алекс, нещо лошо ли направих? — попита тя и смутено примижа, когато той я пусна.
— Лошо ли? Не, Тес. Не би могла да ми сториш никакво зло — увери я Дейвид.
— Тогава защо… — топлите й очи го молеха за целувки, а не за раздяла.
— Съжалявам, Тес. — Дейвид съвсем се отдръпна от нея.
— Съжалявате? Но за какво? — Тя се изуми. Не можеше да повярва, че той разваля този прекрасен за двамата миг. Беше нощ само за любов, а той се дърпаше и извиняваше. Струваше й се глупаво.
— Че се възползвах.
— Не е така — възрази тя. — Аз исках.
Дейвид поклати глава отрицателно. Тя не разбираше нищо.
— Напротив, злоупотребих с теб. Ти си чудесно момиче, но ще съгрешим, ако продължим. Извинявам ти се и обещавам, че това никога няма да се повтори.
— Ами ако аз го желая?
— Няма да се случи отново. Няма да го позволя. Връзката ни е безперспективна — отчаяно призна той. Умолителният й поглед го влудяваше. Жадуваше да я вземе отново в обятията си и да я люби, но нямаше да го стори въпреки страстните й целувки.
— Това не ме интересува, лорд Алекс. Зная, че никога няма да ме обичате, но това е без значение. Аз ви обичам и искам да ви доставя удоволствие.
— Не говори така! — прекъсна я той.
— Не е честно, че искате да се отрека от чувствата си. Обикнах ви още щом пристигнахте в замъка.
— Безсмислено е, Тес. — Дейвид се изправи, за да увеличи разстоянието между телата им. Ако беше Дейвид Маркъм, би я сграбчил в прегръдките си, но за съжаление вече бе друг човек. Бе Александър Уейкфийлд и трябваше да се държи като него.
— Довиждане.
Дейвид я погледна за последен път и нейните насълзени и тъжни очи изпълниха сърцето му с болка. Той се обърна и закрачи по пътечката.
Злочестата Тес го наблюдаваше мълчаливо, докато не изчезна от погледа й. Струваше й се, че сърцето й е разбито на хиляди парченца. Опита да си припомни всичко, за да проумее случилото се.
В съзнанието й се открояваше ярко един-единствен момент — неговото извинение, че е злоупотребил с нея. Осъзнавайки това, сърцето й се изпълни с любов. Той я обичаше! Безспорно! Ако не я обичаше, би задоволил желанието без изобщо да се замисля. В околността се носеха слухове за своеволията на господарите с прислужничките, които бяха станали достояние на всички работници. Благородниците често упражняваха власт над своите слугини. Лорд Алекс се различаваше от тях, а думите и делата му потвърждаваха доброто й мнение за него. Той беше най-прекрасният мъж, истински джентълмен. Любовта й към него бе истинска.
Тес осъзнаваше, че двамата заедно нямат бъдеще. Женският й инстинкт й подсказваше, че той я желаеше, а несъмнено чувствата й към него бяха все тъй силни. В този миг реши какво да прави. Възнамеряваше да отиде при него и отново да му се предложи. Можеше да се примири дори да бъдат само любовници. Но трябваше да го убеди, че той не се възползва от нея, че тя по собствено желание го дарява с любовта си, независимо от бъдещето. Тес се върна в стаята си. Надяваше се да го дари с любовта си преди края на нощта.
Вивиан лежеше доволно върху копринените чаршафи между намачканите завивки, които свидетелстваха за досегашните й занимания. Тя сластно погледна мъжа до себе си и мислено сравни отпуснатото му тяло със стегнатата фигура, която бе имал преди години. Отдавна не се бяха виждали, но настоящата им среща правеше Вивиан щастлива. Въпреки натрупаните годинки и по-слабата му форма, той все още успяваше да събуди страстта й.
Наведе се над нея и пламенно я целуна.
— Казах ли ти колко много се радвам, че се върна в Англия?
— Около хиляда пъти, но на мен ми харесва да го чувам непрекъснато — отговори тя и отвърна на целувката му. — Мисълта, че мога да те отмъкна от жена ти по всяко време, ми харесва.
— Няма съмнение, Вивиан. В сравнение с теб тя е подобие на жена.
