му, когато той се е прибрал вкъщи и е разбрал, че тя е заминала. Чудеше се къде ли е сега и какво прави в този момент.
Тридесет и първа глава
— Погледни, Джордж! — Мръсният беззъб пазач се ухили, като отваряше вратата на тъмната влажна килия без прозорци. Като пристъпи вътре, той носеше фенер и го държеше високо, за да може придружителят му да види жестоко пребития мъж, който беше окован в далечния край на килията. Затворникът стоеше безжизнен на пода, с гръд, опряна на стената за опора, главата клюмнала и със затворени очи.
— Какво ти казах? Нали сега не изглежда пират, който реже гърла.
— За бога, не, Сам. Прилича на пияница, изхвърлен в някоя затънтена уличка — коментираше Джордж, като се взираше в мъжа, за когото им бяха казали, че е опасен пират.
— Не е пиян, той е почти мъртъв. Хей, аз и Фред бяхме на смяна, когато го докараха миналата нощ. Не беше толкова горд, когато го свестявахме.
— Сигурно — отбеляза Джордж. Знаеше, че на Сам му доставя удоволствие да бие затворниците.
— Знаеш ли какво твърдеше той миналата нощ?
— Какво?
— Това беше най-глупавото нещо. Опитваше се да ни убеди, че е роднина на някакъв херцог.
— Херцог? — Джордж избухна в смях.
— Така каза. Това беше, което ни подлуди с Фред, и му дадохме да разбере. Сега вече няма да твърди, че е свързан с някого. Представи си го — роднина на благородник. — Той се изкикоти при тази мисъл, обърна се и поведе Джордж навън, като тресна вратата и я заключи.
Серад не си направи труда да погледне, докато гласовете им се чуваха. А и това нямаше значение. В килията беше тъмно и само оскъден лъч се промъкваше през малките решетки на прозорчето във вратата от пътеката отвън. Той се взря с помътнелите си подути очи в лъча светлина и се чудеше дали някога отново ще види слънцето и морето.
Серад знаеше, че връщането в Англия във вериги ще е ужасно, но никога не бе мислил, че животът му ще свърши по този начин — сам в издълбана черна дупка в земята. Опря главата си назад на студената каменна стена и изпусна дълбока, болезнена въздишка. Тори се появи в мислите му като топъл летен бриз и въпреки болката и унижението, Серад се усмихна. Обичаше я и това, от което най-много го болеше, беше фактът, че никога не бе й го казал. Мислите му се пренесоха към леля му, Малик и Хасим и се чудеше дали вече бяха научили за залавянето му. Бяха изминали седмици, откакто съдбата пресече пътя му с капитан Деморест и нямаше представа колко време трябваше на новината да се разнесе. Безпокойството за неговите хора отново започна да го гризе и той можеше само да се надява, че те преживяват по-добре от него. Взря се в тъмнината и се питаше дали смъртта при битка в морето щеше да е за предпочитане пред това да изгние в адската дупка. Серад остави очите му да се затворят и си починат. Не знаеше дали пазачите ще се върнат, но знаеше, че трябва да пести силите си, в случай че дойдат отново.
Малик стоеше сам в спалнята си. Настроението му беше мрачно, като гледаше през прозореца градините долу. Бяха минали три седмици, откакто Серад бе отплавал, и две седмици, откакто Раби бе тръгнала да го спасява. Две нещастни седмици, които бяха най-дългите и самотни в живота му. Малик се тревожеше за Серад, но се надяваше Раби да успее да го спаси, както беше обещала. Въпреки че знаеше, че е необходимо да замине, тя му липсваше. Чувстваше се изгубен без нея, копнееше да я прегърне отново, да я целуне и отнесе в леглото си.
Като си мислеше за красотата на нейната любов, съмненията, които бе таил толкова дълго, се завърнаха. Промълви някакви клетви и излезе от стаята, за да избяга от спомените на нощите им заедно. Казваше си, че Раби ще се върне и той трябва само да е търпелив. Но въпреки че се опитваше да убеди сам себе си, несигурността продължаваше да витае край него. Винаги бе знаел, че Раби иска да се прибере у дома, при семейството си. Винаги бе знаел, че тя обича друг. Беше упорита жена и пазеше сърцето си далеч от него през всичките тези години. Въпреки многобройните му опити, никога не отдаде напълно тази част от себе си. Тежест падна на душата му.
Малик стигна градините и влезе в харема си. Сега само дъщеря му Талифа живееше там и той беше необичайно тих и пуст, докато вървеше през широките зали, за да влезе в покоите на Раби. Можеше да напълни всичките стаи с предани жени, но не изпитваше желание към никоя друга. Искаше единствено Раби. Имаше нужда само от нея.
— Татко! Искал си да ме видиш? — Талифа чу стъпките му и дойде да го поздрави. В момента, в който забеляза тъжното му изражение, разбра, че се тревожи за Серад и Раби. — Искаш ли да поговорим?
Малик бързо огледа празната стая на Раби и се обърна към своята единствена дъщеря с поглед, изпълнен с любов. Беше красива, чувствена млада жена и той я обичаше много.
— Не знам. Може би няма да бъда добра компания.
— Ти винаги си добра компания, татко. — Талифа пристъпи напред и се усмихна нежно, когато той пое ръката й и я отведе в градината, извън покоите на Раби.
— Хубаво е, че мислиш така. Малко са тези, които биха се съгласили с теб сега.
— Притеснен си за Серад и това е всичко.
— Много си наблюдателна, дори повече от майка си.
Разхождаха се заедно сред цветята към центъра на градината, където само мекото плискане на фонтана нарушаваше спокойствието на нощта.
— Притесняваш се и за Раби, нали?
— Много. Аз я обичам, както обичах майка ти — отговори просто той.
— Знам. Тя ще се върне със Серад веднага щом успее, татко. Сигурна съм в това — убедително каза Талифа.
Малик се учуди. Как може тя да е толкова сигурна, но младостта й бе обяснение за това. Дъщеря му бе още прекалено невинна, за да разбере жестокостите на живота. Първо бе загубил Лайла, а сега загуби Серад и своята любима Раби… Може би завинаги.
— Надявам се да си права, миличка!
— Ще видиш. Нищо няма да се случи на никой от тях. Ще бъдат добре.
Малко по-късно Малик си тръгна и почувства, че настроението му се е подобрило. Невинността и непоклатимата вяра на Талифа направиха всичко да изглежда по-ясно. Обичаше Раби. Трябваше да вярва, че тя ще се върне при него и Серад ще бъде добре.
Нагоре по брега в посока към Алжир една самотна, облечена в черно фигура се движеше тихо в нощта с мисълта за убийство.
Тори и дядо й се върнаха в Лондон, освежени от едноседмичния престой в имението Хънтингтън. През последния ден въпросът със сватбата бе решен и те се споразумяха датата да е след пет месеца. Алфред изчисли, че толкова време ще е необходимо, за да известят родителите й в Индия и да пристигнат у дома навреме, без да споменава поръчката за дрехите и всички други неща, които трябваше да се уредят.
Тори бе изпаднала в щастлив унес по бъдещи планове. Казваше си, че бъдещето й ще е чудесно и ще бъде доволна от Александър. Той бе добър компаньон и интересен събеседник. Имаха близки интереси и тъй като целувките му не я възбуждаха, както тези на Серад, тя не се тревожеше. Веднъж бе опитала от страстта и това я бе превърнало в глупачка. Сега щеше да установи нежни отношения и щеше да е доволна.
Никой не усети, че Тори не е напълно щастлива, макар че беше съгласна с всички планове. Никой, освен Джоунс. Възрастната жена бе прекалено умна и въпреки че нямаше възможност да говори с нея открито, в момента, в който останаха сами в стаята, тя се обърна към Тори:
— Виктория, мисля, че трябва да поговорим.
— За какво? — Тори се напрегна.
— Знаеш за какво. Наблюдавах ви двамата с Александър и останах с впечатление, че не си истински щастлива.
