обмисли новите чувства, които изпълваха сърцето й.
Тя скочи на крака.
— Страхувам се, че много се забавих тук. Трябва да се връщам в дома на маркиза.
— Диана те разстрои, нали? — попита леля Пърси. — Скъпа, не трябва да бягаш само защото си мислиш, че си направила нещо лошо. Ние не ти се сърдим, а само сме загрижени, защото те обичаме.
Изабел се наведе и прегърна възрастната жена.
— И аз ви обичам. Всичките.
Мини се отпусна тежко на леглото.
— Тогава остани при нас — каза тя — Сега всичко се промени. Вече не можеш да се правиш на дама. Трябва да се върнеш при семейството си, където ти е мястото.
В гърлото на Изабел заседна буца. Къде всъщност й беше мястото — в тази стара къща с добрите жени, които я бяха отгледали, или в бляскавия свят на Керн? Леля Мини беше права — всичко се беше променило. Изабел обаче се чувстваше разпъната между два свята и трябваше някак си да намери пътя си в тъмнината.
— Нямам друг избор, освен да се върна при маркиза — каза тя. — Как иначе бих могла да намеря убиеца на мама?
Кали вдигна една розова рокля с волани от купчината попредени дрехи. Дантелите бяха откъснати, а полите бяха надупчени с нож.
— Предполагам, че с негово благородие все още не сте успели да разберете кой е направил това.
— Все още не. — Внезапно Изабел си спомни думите на Керн.
Тази възможност я ужасяваше. Тя погледна към Кали, която ровеше из купчината обувки, ветрила и бельо. Изабел си спомни и разкритието, което Керн беше направил пред нея.
Глава 17
Керн се беше напил за първи път през живота си. Той седеше в библиотеката на дома си, вдигнал крака върху махагоновото бюро, на което често преглеждаше проектозакони или проверяваше счетоводните книги на имението си в Дербишър. Сега, на светлината на няколко свещи, той се беше облегнал назад в стола си и броеше пукнатините на тавана.
Това безсмислено занимание беше по-приятно, отколкото да мисли как беше провалил целия си живот. И което беше по-лошо, как беше провалил живота на Изабел.
Обвинението на Диана ехтеше в съзнанието му и засилваше чувството за вина, което графът изпитваше. Той посегна към чашата си. Пръстите му хванаха деликатния кристал и той я вдигна към устните си. Празна.
— Дявол да го вземе — изръмжа Керн през стиснати зъби.
Той свали крака на пода, отблъсна стола си назад, изправи се като залиташе, и отиде до барчето. Не му харесваше, че съзнанието му беше замъглено и че чувствата бяха заменили логиката. Не му харесваше начинът, по който мислите му неизменно се връщаха към Изабел, към онзи невероятен миг, в който я беше довел до върха и тя беше извикала името му.
Той се втренчи в празната си чаша. Нищо чудно, че никога не се беше напивал. От това болката не преминаваше. Алкохолът го правеше опасно сантиментален. Въпреки това той си наля още една чаша уиски и я изпи на един дъх.
Освен всичко друго, беше провалил и живота на Хелън, въпреки че тя все още не знаеше това. В дългите часове, откакто беше оставил Изабел, графът бе взел едно трудно, но неизбежно решение. Трябваше да промени плановете за живота си. Не можеше да се ожени за Хелън.
Той не изпитваше облекчение, а само ужас от това, че трябваше да я нарани. Тя му се възхищаваше и му вярваше, както можеше да вярва само едно непорочно момиче. И независимо че той щеше да поеме цялата отговорност за развалянето на годежа им, тя щеше да изтърпи унижението да бъде отхвърлена пред очите на цялото общество.
Керн не можеше да направи нищо, за да облекчи болката й. Въпреки че новината за изневярата му щеше да съсипе Хелън, той не можеше да се изправи пред божия олтар и да се закълне да я уважава и обича. Не и след като друга жена беше обсебила тялото и душата му.
В отчаян опит да потисне копнежа си, графът захвърли чашата си към мраморната камина, но нея улучи и кристалът се разби в стената и парчетата се посипаха по килима. Това обаче не можа да го отърве от болезнената нужда, която изпитваше. Нуждата от Изабел.
Той отиде до един стол и се отпусна на него, след което прокара пръсти през косата си. Почти можеше да усети свежия аромат на кожата й. Почти виждаше чувствената й усмивка. Почти усещаше горещата кадифена ръкавица на тялото й, която го обгръщаше. Една страстна нощ не го беше заситила, а само беше увеличила стократно желанието му. Той не можеше да живее без нея.
Тихите й думи пронизваха сърцето му. Тя заслужаваше добър съпруг, но Керн никога не можеше да бъде такъв. Той никога нямаше да може да се ожени за нея. Подобни неща просто не се правеха. За нея обаче той беше готов да захвърли принципите си, да забрави за честта си. За нея той беше готов да стане като Линууд.
По дяволите честта. Той щеше да има Изабел, въпреки че това щеше да съсипе живота му.
Щеше да направи Изабел Дарлинг своя любовница.
— Ама че си мързелана — заяви Хелън.
Изречените през смях думи накараха Изабел да отвори очи. Хелън беше застанала до леглото й, притиснала към гърдите си Милорд, който размахваше весело опашка. Слънцето осветяваше спалнята, а ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, носеше миризмата на дъжд.
— С Милорд сме будни от часове — продължи Хелън, като чешеше кучето по ушите — Кали каза, че снощи си се прибрала късно. Оправи ли се твоята позната?
Усмихнатото й лице показваше, че тя си нямаше никаква представа за събитията, които бяха задържали Изабел толкова до късно миналата вечер. Изабел почувства вина и завист едновременно. О, какво ли не би дала да бъде годеницата на Керн! Осъзнаваше ли Хелън каква късметлийка беше?
Момичето очакваше отговор.
— Моята позната? А, приятелката на майка ми. — Изабел се сети за случилото се с леля Мини и едва се въздържа да не потръпне. — Тя… е имала малка неприятност, но вече е по-добре. Благодаря ти, че прояви разбиране и ме остави да отида при нея.
Хелън направи закачлива гримаса.
— Аз не разполагам с времето ти, братовчедке. Но вчера наистина ми липсваше. Пазаруването с Гили не е много забавно, въпреки че намерих едно прекрасно розово боне.
Докато тя описваше нещата, които си беше купила в очакване на сватбата си с Керн, Изабел водеше безмълвна война с отчаянието и ревността. Интимността на миналата вечер сега й се струваше като хубав сън. Реалността беше Хелън, която продължаваше да й говори щастливо за сватбените си дрехи.
Господи. Ако Хелън узнаеше истината, щеше да намрази Изабел.
Думите на Керн бяха светъл лъч в облака на нещастието й и изпълваха сърцето й с радост. Не защото Изабел се смяташе за слаба и неспособна да се оправя сама, а защото той беше достатъчно загрижен за нея, за да желае да я предпази от неприятности. Това я караше да се чувства желана. Обичана. Днес тя се чувстваше преобразена напълно, като момиче, което току-що беше открило какво означава да бъде жена. Тя обаче не можеше да каже на Хелън нищо за това.
— Поръчах още пет рокли за път за медения ни месец на континента — казваше Хелън. Тя се
