завъртя. — О, изгарям от нетърпение да видя Париж, Венеция и Рим и всички онези места, които винаги съм искала да посетя. Знаеш ли, че из проходите в Алпите все още скитат бандити? А това, че смели мъже се бият с бикове в Мадрид?
Хелън никога не беше изглеждала толкова оживена. Изабел с усилие успя да задържи любезното изражение на лицето си. Меденият месец. Тя беше готова да продаде душата си, за да познае такова щастие с Керн.
Изабел отиде в съседната стая да се облече, без да слуша веселото дърдорене на Хелън за пътуването. Докато се обличаше, тя не можа да престане да мисли за графа — за усещането на големите му ръце върху тялото й, за устните му върху гърдите й, за екстаза от сливането й в едно с него. И за това как след това той я беше прегръщал, сякаш не бе искал да я пусне никога.
— Усмихваш се — обвини я Хелън, която беше седнала на столчето пред тоалетната масичка и държеше Милорд в скута си. — Не виждам какво толкова забавно има в една липсваща закуска.
— Липсваща закуска? — Внезапно Изабел осъзна, че беше загубила представа за какво точно ставаше дума.
— Не си ме слушала изобщо — скастри я Хелън през смях. — Казах, че вече е почти време за обяд. Ела тук, ще ти помогна да вдигнеш косата си.
Изабел седна на освободеното от Хелън столче и момичето сръчно прибра косата й в елегантен кок, като я закрепи с игли от черупка на костенурка. Този приятелски жест накара Изабел да се почувства още по-виновна. Как бе могла да предаде момичето, което й беше като сестра?
Но как би могла да отрече безграничната си любов към Керн?
През по-голямата част от нощта Изабел се беше мятала в леглото си, разкъсвана между копнежа по графа и тревогата за бъдещето. Бремето на тайната им тежеше на съвестта й. Дали не трябваше да признае истината на Хелън?
Хелън щеше да бъде съсипана. Сигурно щеше да развали годежа. Честно ли беше Изабел да проваля живота на своя скъпа приятелка?
Не. Нямаше да признава нищо. Това решение трябваше да вземе Керн. Но дали и той щеше да си замълчи?
Една ужасна мисъл се беше загнездила в съзнанието й. Може би след кратък размисъл той щеше да реши, че му трябва дама за съпруга. Може би и той като толкова много благородници щеше да реши, че любовта нямаше никакво значение в брака. Може би щеше да се ожени за Хелън. Може би щеше да изчезне завинаги от живота на Изабел.
— О, пак гледаш отнесено — каза Хелън и я погледна разтревожено в огледалото. — Прости ми, че говоря толкова много. Доста неприятен навик.
— Моля те, няма за какво да се извиняваш. — Изабел се изправи и прегърна Хелън. — На мен ми е приятно, когато говориш. Ти си весела, жизнена и е много хубаво, че си до мен.
Хелън засия.
— И татко винаги казва така. Като стана дума за него, той ще се прибере за обяд. Помислих си, че докато го чакаме, можем да слезем за малко в библиотеката. Искам да ти покажа нещо.
Хелън хвана Изабел под ръка и я поведе по коридора към стълбите. Докато слизаха към фоайето, една светкавица проряза черните облаци навън. През високите прозорци от двете страни на вратата се виждаше, че денят беше мрачен. Беше толкова тъмно, че един прислужник палеше свещите в поставките на стената. Изабел си представи, че усеща искри във въздуха, и приближаващата буря само увеличи безпокойството й.
Хелън я вкара в библиотеката. Стаята беше празна и във въздуха миришеше на книги в кожени подвързии.
— Снощи седях тук с татко — каза момичето — и адресирах поканите за сватбата. И тогава го забелязах.
— Кое?
— Ела тук. — С нетърпението на конспиратор Хелън дръпна Изабел към един от портретите, които бяха окачени на стената над една лавица с книги. Тя кимна към картината, на която беше изобразена една усмихната дама с перука, облечена в зелена сатенена рокля отпреди петдесет години. — Това е майката на татко, вдовстващата маркиза и моя баба. Забелязваш ли нещо в нея?
Изабел се намръщи и се вгледа в лицето на маркизата, в хладната й патрицианска усмивка и тъмните вежди над кафявите очи. В краката на дамата се виждаше малко кученце.
— Много е хубава.
— Не просто хубава — възрази Хелън. — Тя си е направо красива. И прилича на теб.
— На мен ли? — каза недоверчиво Изабел. — Тя си е сложила огромна бяла перука.
Хелън се разсмя.
— Трябва да си я представиш без перуката. Аз никога не съм я виждала, но татко казва, че е имала кафява коса с червени нишки, също като твоята. Погледни и очите й. Те имат цвета на шери и са леко повдигнати нагоре. Също като твоите. И ти като нея обичаш кучетата.
— Както и хиляди други дами. — Изабел се намръщи леко. Тя вдигна Милорд и го притисна към гърдите си, след което хвърли още един поглед на портрета. Маркизата изглеждаше много изискана, но същевременно приятна и добра. Дали Хелън виждаше Изабел по същия начин — любезна и грижовна приятелка? Горкото момиче, само да знаеше каква беше истината.
— Какво каза баща ти за откритието ти?
Хелън я погледна малко смутено.
— Само изсумтя. Но когато му посочих приликите, той прекара доста време загледан в портрета, сякаш за да се убеди в тях.
— А може би просто си е спомнил за майка си — каза Изабел. Тя можеше да си представи ужаса на Хатауей при намека, че маркизата беше роднина на незаконната дъщеря на една проститутка. — Е, всички у дома казват, че приличам на майка си, така че всяка прилика е съвсем случайна.
— Може би. — Хелън сви устни. — Но аз все пак казвам, че…
На вратата се почука леко и един прислужник в ливрея влезе в библиотеката и се поклони на двете жени.
— Моля за извинение, милейди. Лорд Керн е дошъл да ви види.
Хелън плесна с ръце.
— О, това е чудесно. Ще поискаме мнението на Джъстин по въпроса. Той винаги забелязва и най- малката подробност, така че несъмнено ще се съгласи с мен.
Изабел стоеше с разтуптяно сърце. Тя неволно стисна кученцето по-силно и Милорд се размърда на гърдите й. Керн беше тук. Тук. И беше дошъл да говори с Хелън.
Когато графът прекрачи прага на библиотеката, той се озова лице в лице с Изабел, която излизаше от помещението. Тя се спря и красивите й тъмни очи се втренчиха в него.
Той не можа да овладее неволното ускоряване на пулса си. Невъзможно му беше да въздържи желанието си. Видът й беше като топъл дъжд в пустинята на душата му. Тя изглеждаше бледа и крехка в роклята от виненочервена коприна. Едва забележимите тъмни кръгове под очите й бяха доказателство, че и тя не беше успяла да спи по-добре от него. Керн сви юмруци, за да не протегне ръце към нея. Дали съжаляваше, че му беше подарила девствеността си?
— Здравей, Джъстин — обади се весело Хелън откъм другия край на библиотеката. — Може би ще успееш да убедиш Изабел да остане.
Изабел го погледна с напрегнат, безизразен поглед и не отмести очи дори когато кучето облиза брадичката й.
— Трябва да заведа Милорд в кухнята — каза тя. — Извинете ме.
Тя сведе поглед, мина бързо край Керн и излезе навън, оставяйки след себе си лек женски аромат.
Той затвори вратата и отиде при Хелън. Слепоочията му пулсираха, но това не се дължеше само на прекалено голямото количество уиски, което беше изпил. Тази сутрин Керн беше прибрал мемоарите на
