Грешница на любовта

Тя чу гласа си да излиза през пресъхналите й устни.

— Обещай ми… че няма да му търсиш обяснение. Искам сама да направя това.

— Няма да ти обещая подобно нещо.

— Защо? — извика тя.

— Защото може да си стигнала до погрешно заключение относно Тримбъл. Той може и да не е баща ти.

Изабел отстъпи крачка назад.

— Моля? Имах доста повече време от теб да обмисля това.

— Просто имам такова предчувствие. Нещо, което трябва да проверя.

— Твоето разследване приключи. — Изабел не искаше той да започне да задава въпроси за Тримбъл. Щом Тримбъл не искаше да признае дъщеря си, тя нямаше да му досажда.

— Сега искам да ми върнеш книгата — каза Изабел, като се молеше гласът й да не се разтрепери.

Керн се облегна назад и повдигна вежди.

— Това не е всичко, което научих. Разбрах и доста неща за майка ти.

— Така ли? Е, убеди ли се колко прав си бил, когато й се подиграваше? — Тя започна да крачи напред- назад пред него, сякаш с това щеше да успокои болката си. Нямаше смисъл. Той нямаше да престане да се рови из миналото й. — Приятно ли ти беше да четеш за всичките й преживявания с мъже? Доста възбуждащо четиво, нали?

Той се намръщи.

— Вече бях чел откъса, който е посветен на баща ми, или по-скоро копието, което ти му изпрати, преди да се запознаем. Останалото не е много по-описателно.

— Не се опитвай да проявяваш съчувствие към мен — тросна се Изабел. — Едно е да знаеш, че мама е била курва, а съвсем друго да четеш за нея и за любовниците й с всички подробности. За всичко, което са правили заедно, къде са го правили, как са го правили. — Тя си пое дълбоко дъх. — Мемоарите само потвърждават колко пропаднала е била тя, колко далеч от представата ти за истинска дама… — За ужас на Изабел гласът й я предаде и тя не можа да продължи. Горещи сълзи опариха очите й и започнаха да се стичат по бузите й.

Тя се обърна ужасена с гръб към графа, но той хвърли книгата на масата до креслото, сграбчи Изабел през кръста и я придърпа в скута си. Тя се отпусна и се вкопчи силно в него. Керн притисна лицето й към ризата си и я остави да изплаче мъката си, като през цялото време галеше косата й и й шепнеше успокояващи думи, на които тя не смееше да повярва. Той сигурно разбираше, че прегрешенията на майка й опетняваха Изабел. Как можеше да се надява, че той щеше да се отнася с нея като с нещо повече от любовница? Никоя жена с нейното потекло не можеше да се омъжи за благородник.

Да се омъжи.

В душата си тя призна ужасната, непоносима истина. Искаше й се да бъде негова съпруга, да му роди деца, да си ляга до него всяка вечер и да върви гордо до него на приемите в обществото. Искаше й се той да я обича въпреки произхода й. С цялата си душа Изабел искаше да бъде лейди Керн.

Графът повдигна лицето й с палец и избърса нежно една сълза, която беше залепнала за миглите й.

— Изабел, съжалявам, че ти причиних болка — каза тихо той. — Нямах такова намерение. Освен това ти разбра погрешно реакцията ми на мемоарите. За първи път мога да видя Аврора като личност с надежди и мечти. — Признанието му прозвуча така, сякаш той все още се опитваше да приеме истината.

Изабел не можа да се въздържи и изля противоречивите чувства, които изпитваше.

— Мнозина я смятаха за отвратително създание. Но тя ми беше майка, Джъстин. Тя се опита да направи всичко, което можеше за мен.

— Да, сега вече разбирам това. Обичала е баща ти, който и да е той. Онова, което са споделяли, не е било мимолетна връзка.

— Тя го е оставила да я използва. Съблазнила го е нарочно.

— И трябва да сме й благодарни за това. В противен случай ти може би нямаше да се родиш.

Устните му се извиха в полуусмивка, която му придаде момчешки вид. Ръката му лежеше върху рамото на Изабел и пръстите й го масажираха леко. Горчивината я напусна, прогонена от пламъка на любовта й. И от радостта, че Керн не съжаляваше за онова, което бяха направили.

Тялото й се сви вътрешно в еротичен копнеж. Седеше полугола в скута на един мускулест, красив мъж. Той я погледна с премрежен поглед и Изабел усети как кожата й настръхва. Погледът му се спусна надолу към гърдите й и графът нямаше как да не забележи кораловите връхчета, които стърчаха под тънкия плат на ризата й.

Ръката му се плъзна бавно надолу. Изабел затаи дъх в очакване на милувката. Той обаче сложи длан върху корема й.

— Изабел — каза той със странен, тържествен глас. — Ти може би носиш моето дете.

Тя можеше само да го гледа, докато се опитваше да осъзнае истинското значение на думите му, и когато най-накрая го осъзна, бе обзета едновременно от радост и паника.

— Боже милостиви. Дори не съм си и помисляла… — Гласът й заглъхна, докато се опитваше да свикне с мисълта, че може би в утробата й растеше нов живот, че може би щеше да роди син или дъщеря на Керн. Изабел обаче не беше забравила колко самотна се беше чувствала в детството си и празнотата, която беше оставила в живота й липсата на баща.

Тя го сграбчи за ризата и го увери с твърд глас:

— Ако наистина съм бременна, да знаеш, че няма да ти позволя да ме изоставиш както баща ми. Нашето дете никога няма да изстрада онова, което съм изстрадала аз.

— Разбира се, че няма — увери я Керн. — Аполон е постъпил непочтено, като ви е изоставил. Кълна се в бога, че никога не бих могъл да изоставя собственото си дете.

Сърцето й затуптя силно. Означаваше ли това, че той щеше да се ожени за нея? Ами ако не беше бременна? Щеше ли тогава да остане с нея, да я люби, да поиска ръката й? Измъчваха я стотици въпроси, на които искаше да узнае отговорите.

— Ами Хелън? — прошепна тя. — Какво ще й кажем?

Пръстите на графа стиснаха по-силно кръста на Изабел. Чертите на лицето му се изопнаха от чувство на вина и съжаление и той отмести поглед встрани. След това поклати глава.

— Не знам — призна той с тих, измъчен глас. — Честно, не знам.

— Обичаш ли я? — насили се да го попита Изабел.

Той отново я погледна с измъчения си поглед.

— Много я харесвам. Само че не… така. — Ръцете му се плъзнаха нежно по бедрата й, след което се спряха. — Само че тук не става дума за любов, а за чест.

Сърцето й се сви, когато тя разбра смисъла на думите му. Бяха изпаднали в безизходно положение — въпреки че не желаеха да наранят Хелън, те осъзнаваха, че тя беше пречката по пътя към щастието им. Керн сигурно страдаше адски от това, че беше нарушил годежната си клетва. Той не беше човек, който можеше с лека ръка да се откаже от клетвата си, а тя нямаше да му се възхищава толкова, ако не беше такъв.

Случилото се тази вечер беше само поредното сексуално преживяване за него. Той беше водил монашески живот, беше живял в истинско благородство. Но Керн не беше казал, че я обича. Изабел си пое болезнено дъх. Нито един мъж не беше изричал пред нея тези магически думи, а душата й копнееше да ги чуе от Керн.

Той докосна бузата й и тя забеляза в погледа му мрачните сенки на съжалението.

— Сега трябва да си вървя — каза той.

Уплашена, че той може никога повече да не се върне, Изабел се сгуши плътно в него.

— Тази нощ е наша — прошепна тя. — О, Джъстин. Не си тръгвай сега. Не бих могла да го понеса.

— Нима не разбираш колко искам да остана? — попита той с дрезгав глас. — Но не мога…

Пое си шумно дъх, когато Изабел преметна крак и го възседна безсрамно. Тя се озова с лице към него, а под ръцете й върху гърдите му учестено биеше сърцето му. Изабел усещаше топлината му и надигащата се под нея твърдост.

— Та какво казваше? — попита закачливо тя.