Когато се появих като излизащата от мидата Венера, облечена в прозрачни дрехи, аз се озовах лице в лице с най-хубавия мъж, когото бях срещала през богатата си кариера на куртизанка.
Аполон, разбира се, побесня. По-късно, когато опознах благородния му характер, разбрах защо. Но в момента, когато той ми хвърли един презрителен поглед, нарече ме курва пред останалите господа и си тръгна, го мразех.
Аз обаче бях решена да го имам. Нито един генерал не би могъл да проведе по-смела офанзива от тази, която предприех през онази пролет. Обличах се като дама и ходех в дома му. Срещах го уж случайно, докато язди в парка. Когато най-накрая успях да се вмъкна в леглото му, преживяването беше толкова прекрасно, че сложи край на враждебността между нас и даде начало на нежните чувства, които изпитвахме един към друг.
О, колко суетна и глупава съм била дотогава! Бях смятала, че знам какво означава да обичам. През това лято се посветих на Аполон и му останах вярна до последната нощ, която прекарахме заедно — нощта преди сватбата му. Нощта, в която заченах детето на нашата любов…
Глава 16
Когато Изабел се събуди, беше съвсем тъмно и тя лежеше сама в леглото.
За миг не можа да осъзнае какво правеше под завивките на леглото на майка си, нито пък защо се чувстваше толкова прекрасно изтощена. Протегна се, без да отваря очи, и чувствителната й кожа усети гладките сатенени чаршафи. Миг по-късно тя си спомни всичко.
Двамата с Керн се бяха любили. Неведнъж, а два пъти телата им се бяха слели по най-интимен начин. Тя все още чувстваше допира на ръцете и устните му, които я възбуждаха невероятно. Самата мисъл за това я накара да го пожелае отново.
Дали той си беше тръгнал вече?
Тя вдигна глава от възглавницата и погледът й бе привлечен от малко светло петно в другия край на стаята. Изабел почувства голямо задоволство. Графът седеше в едно кресло до камината, наполовина скрит в сянка. На малката маса до него мъждукаше една свещ. Той се беше облякъл, въпреки че изглеждаше толкова мъжествен с разтворена на гърдите бяла риза. Единият му крак беше вдигнат върху столче и той четеше някаква книга. Изражението му показваше, че беше вглъбен в четивото, и Изабел си спомни усещането за допира на бузите му върху гърдите си. При спомена за това кожата й настръхна.
Тя го обичаше. Когато му го беше казала за първи път, беше изненадала дори самата себе си с неочакваната сила на чувствата си. Думите бяха излезли направо от сърцето й. Това, което двамата бяха споделили, не беше просто плътско желание. Тя обичаше Джъстин Кълвър, граф Керн и наследник на херцог Линууд. Обичаше силата на характера му, чувството му за чест, решителността му да открие истината. Въпреки социалното си положение, той беше добър човек, който заслужаваше нейното благоразположение.
Но в каква каша се бяха забъркали само. Отношенията им се бяха променили безвъзвратно. Какво щеше да се случи сега? Той не беше развратник, който можеше да използва една жена и след това да я изостави. От друга страна, той не беше свободен да й предложи сърцето си. Керн беше сгоден за Хелън.
Сърцето на Изабел се сви. Тя все още не можеше да си представи как щеше да се изправи срещу момичето, което й беше станало като сестра и което тя беше предала по най-отвратителния начин. От тази мисъл й се гадеше.
Не че тя беше планирала хладнокръвно предателството си. Просто двамата с Керн не бяха успели да устоят на страстта си. Инстинктът и чувствата бяха замъглили здравия им разум. Сега сърцето на Изабел се свиваше от безнадеждността на положението, в което се беше озовала. И тя като майка си се беше влюбила в благородник, който беше сгоден и скоро щеше да се ожени за дама.
Керн обърна една страница и Изабел чу шумоленето на хартията. Той бе имал възможността да си тръгне, докато тя бе спяла, но вместо това беше останал да чете и да я чака да се събуди. Самото му присъствие тук я изпълваше с нова надежда, че приказните й мечти можеха да се сбъднат.
Не беше обяснение в любов, но въпреки това беше признание, което тя бе искала да чуе. Изпълнена с копнеж, Изабел се измъкна безшумно от леглото и тръгна към графа. С крайчеца на окото си тя забеляза следите от вандализъм в стаята, но точно в този момент нищо не беше в състояние да помрачи щастието й.
— Джъстин? — Толкова странно и прекрасно беше да се обръща към него с малкото му име, това беше проява на интимност, която все още беше нова за Изабел.
Той вдигна рязко глава и погледът му се втренчи в нея. Изабел се усмихна, но той не й отвърна с усмивка. Лицето му беше като изваяно от гранит. Зелените му очи се плъзнаха по цялата дължина на голото й тяло.
Внезапно тя почувства свенливост и се спря до края на леглото. Беше й се сторило съвсем естествено да тръгне гола към него, но когато го видя да се мръщи, Изабел скръсти ръце върху гърдите си в безнадежден опит да прикрие голотата си. Тя се втренчи в него, опитвайки се да разгадае настроението му.
Погледът й се спря върху книгата в скута му.
Топлината в нея се превърна в лед. Устните й се разтвориха, но от устата й не излезе никакъв звук.
Той четеше мемоарите на майка й.
Внезапно си спомни как, докато я беше събличал, той, без да иска, бе скъсал ремъка, на който се крепеше тайният й джоб. Изабел се беше уплашила, че може да разбере какво беше направил, и затова бързо беше свалила дрехите си и ги беше оставила да паднат върху книгата. След това го беше примамила в леглото и когато бе дошъл при нея, беше забравила за всичко друго, освен за Керн.
Досега.
Тя се втурна към него.
— Върни ми това.
— Твърде късно е. — Той затвори малкото томче. — Вече прочетох всичко.
— Върни ми я — повтори тя през стиснати зъби.
— Не. — Той седеше неподвижно и я гледаше със спокойствие, което я вбесяваше. — Първо трябва да поговорим.
Тя изпита желание да се нахвърли върху него и да измъкне мемоарите от ръцете му, но се спря, когато си представи как голото й тяло се напряга, докато се опитва да му отнеме книгата. Изабел усети прилив на топлина в слабините си, а точно в този момент не се чувстваше в настроение да позволява на Керн да я докосва.
Тя се обърна рязко и се върна при леглото. Грабна с треперещи пръсти ризата си и я облече. Дрехата се спусна до коленете й и й придаде малко по-приличен вид. Изабел се обърна отново към графа.
— Тази книга принадлежеше на майка ми. Нямаш право да я крадеш.
— Не съм я откраднал. Освен това имам пълното право да знам какво пише в нея. Може би съдържа улика, която ти си пропуснала.
— Тогава ми кажи каква е тя и ми върни книгата.
Тя протегна ръка, но той сякаш не я видя. Без да пуска малкото томче, Керн вдигна глава и погледна Изабел в очите.
— Ти смяташ, че Тримбъл е твоят баща.
Тя си каза, че трябва да отрече това, но не можа да изрече думите. Сега той знаеше името на мръсника, който се беше отнесъл със собствената си дъщеря, сякаш тя нямаше никакво значение за него. Тримбъл я беше захвърлил, сякаш беше боклук. От това не трябваше да я боли и все пак я болеше. Болеше я. Дълбоко в душата й се криеше онова малко, самотно момиченце, което се преструваше, че баща й е крал.
— Сега разбирам — продължи графът — защо се държа толкова странно пред него. Той е мъжът, който е знаел тайните на майка ти. Единственият мъж, когото тя не е нарекла на името на някой бог. Единственият мъж, на когото е имала доверие.
