— Има и друга възможност. — Една мисъл се беше загнездила в съзнанието му. — Какви бяха отношенията на майка ви с Диана и Каландра?
Изабел се намръщи.
— Доста добри. От време на време се караха за дреболии, но това се случва между близки приятелки. Какво общо има това със снощната случка?
— Човекът, който е обърнал тази стая с главата надолу, може да е била някоя от жените, които живеят тук.
Ветрилото се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Изабел направи една крачка към графа.
— Не можете да мислите, че… някоя от лелите ми…
— Признавам, че това предположение изглежда доста невероятно, но забелязах враждебността между Каландра и Диана. Ако някоя от тях е имала някаква причина да не обича майка ти, възможно е да е изляла злобата си върху вещите й.
— Не. Не. — Изабел поклати глава. Следобедното слънце осветяваше огненочервените нишки в тъмнокафявата й коса. — Това са пълни глупости. Леля Кали и леля Ди се карат помежду си, откакто ги помня, но това не означава, че са способни на… насилие. — Тя потръпна. — Това е немислимо. Никога не съм виждала прояви на нелоялност между лелите ми.
Колкото и да му беше неприятно, налагаше се да разбие илюзиите й.
— Когато се срещнахме за първи път, в същата тази стая, някой остави задната врата отключена, за да мога да вляза. Някой ме информира кога останалите жени ще бъдат на вечеря и ще мога да ви намеря сама. Някой ви предаде за един златен суверен. И този някой беше Каландра.
Устните на Изабел образуваха беззвучно О. Графът видя, че тя не искаше да му повярва, забеляза израза на обида и от това сърцето му се сви.
— Съжалявам. Но може би не познавате тези хора толкова добре, колкото си мислите. Имате ли представа къде е била Каландра миналата нощ?
Изабел се подпря на леглото, сякаш краката й не я държаха.
— Тя ме чакаше, когато се върнахме от операта. След това се прибра в стаята си в помещенията за слугите.
— Но може и да се е измъкнала и да е дошла тук.
Изабел изсумтя недоверчиво.
— Това е абсурдно. Защо леля Кали ще иска мемоарите?
— Може би там има написано нещо неприятно за нея. А може би не е търсила мемоарите, а нещо съвсем друго.
— Например? — попита скептично Изабел.
— Например израз на неприязънта й към Аврора. — Керн й даде знак да влезе в будоара и вдигна един празен флакон за парфюм. — Ако натрапникът е търсел книга, не би могъл да я намери в това шишенце. Защо тогава е разлял парфюма? Защо е нарязал роклите на майка ви? Това са действия, които показват безумна омраза.
— Сигурно се е ядосал от това, че не е успял да намери мемоарите. — Изабел посегна към едно празно бурканче на масата и с резки движения събра пудрата и я върна обратно в бурканчето. — Не би трябвало да се изненадвам от това, че се опитвате да замесите лелите ми. Вие предпочитате да не вярвате, че някой от вашите среди може да бъде толкова злобен. Много по-лесно е да бъде обвинена една проститутка.
Без да мисли, той се приближи до нея и я сграбчи за раменете.
— Тук вече грешите. Повярвайте ми, аз знам, че ако бъдат провокирани, дори възпитаните господа могат да се превърнат в диваци.
В този момент графът изпита плътско желание, което нямаше нищо общо с насилието.
Да я докосва, беше грешка. Топлината на кожата й го възбуди непоносимо. Искаше му се да плъзне ръце надолу и да разучи хълмовете и долините на тялото й. Искаше му се да пропъди напрежението от нея, да я защити от студените жестокости на омразата. Вместо това обаче само беше увеличил тревогите й, като бе хвърлил сянката на съмнението върху жените, които я бяха отгледали.
— Господи, човекът, който е бил тук снощи, е бил истински звяр — прошепна тя и го погледна нещастно. — Можел е да убие леля Мини, както е убил майка ми. И аз щях да бъда виновна, ако го беше направил. Твърде упорито отказвах да приема истината.
Тя стоеше като забравена парцалена кукла, с отпуснати рамене. На Керн му беше невъзможно да я гледа толкова нещастна. Той едва успя да се въздържи да не я разтърси и да се опита да я вразуми със сила.
— Не можехте да знаете, че това ще се случи.
— Трябваше обаче да предвидя последствията от търсенето на убиеца. Трябваше да се досетя, че той може отново да се опита да убие.
— Да не би да казвате, че ще спрете да го търсите? — попита той нарочно, опитвайки се да предизвика някаква реакция у нея. — Ще престанете да търсите човека, който е убил майка ви? Ще го оставите да се измъкне безнаказано?
Тя прехапа долната си устна.
— Не знам. О, Керн, наистина не знам какво да правя сега.
Объркването в гласа й го прониза като стрела, а в очите й отново заблестяха сълзи. Тя винаги бе показвала такава сила, такава решителност, такава готовност да се изправи срещу всяко предизвикателство, а сега го гледаше умолително, сякаш той знаеше отговорите на всички въпроси, които я вълнуваха. Внезапно той изпита желание да я направи отново щастлива, което беше толкова силно, че напълно разби самообладанието му.
— Изабел. — Графът обви ръце около нея и дланите му се плъзнаха по стройния й гръб, по закръгления й задник. Изабел се притисна плътно към него като търсещо спокойствие котенце. Керн реши да я задържи така известно време и да се наслади на мрачната, бездънна нужда, която тя възбуждаше у него. Нямаше значение, че беше сгоден за друга, стига да не се стигнеше до края. Керн се концентрира в опит да задържи дишането си равномерно и разума си непомрачен.
— Накарай ме да забравя. — Изабел плъзна ръце под сакото му и се повдигна на пръсти. — Помогни ми, Керн.
Решителността му се изпари при първото докосване на устните й до неговите. Въпреки опита й, това беше целувка на девица, нежна и бавна, неустоимо съчетание от невинност и неморалност. Той изстена тихо и отстъпи пред изкушението. Щеше да си позволи една целувка и удоволствието да усети сладостта на устата й. Удоволствието да докосва стройното й тяло. Удоволствието да я притиска към туптящото си сърце.
И мъчителното очакване. О, боже. Мъчителното осъзнаване, че не можеше — не трябваше — да стига до естествения завършек на тази прегръдка.
Но той можеше да отиде до ръба, можеше да провери къде бяха границите на самообладанието му и да стъпи в по-дълбоки води. Керн започна да целува гладката кожа на бузата и врата й, като същевременно разкопчаваше копчетата на гърба на роклята й. Усети малките й пръсти върху сакото и жилетката си и осъзна, че и тя правеше същото с него. Тъй като неговите копчета бяха по-малко, Изабел се справи първа и понечи да свали дрехите му.
— Грешно е да те желая толкова силно — прошепна тя, сложила топлите си длани върху ленената му риза. — Но защо това ме кара да се чувствам толкова добре?
— Защото — измърмори в отговор той — си създадена, за да бъдеш обичана.
Роклята й се плъзна на земята и Изабел бързо развърза връзките на корсета и ризата си, докато не застана пред него разголена до кръста. Графът си пое дълбоко дъх. Кожата й блестеше на светлината на залязващото слънце, а гърдите й приличаха на хълмове с коралови връхчета. Не можеше да си представи по-съвършена жена. Тя беше въплъщение на богинята, на която беше кръстена — Венера, богинята на любовта.
Изабел придърпа ръцете му към гърдите си, затвори очи и въздъхна.
— Обожавам ръцете ти. Обожавам как ме карат да треперя и да се разтапям отвътре.
Тя се раздвижи срещу него като сирена, подканваща го да извърши грях. Кръвта му закипя от възбуда, а самообладанието му беше на границата на възможностите му. Как можеше да устои на предложението й да
