Хелън вдигна кученцето и го сложи в скута си. Керн почувства вина, че я беше пренебрегнал.
— Джъстин! Татко го няма, днес ще бъде в парламента. За малко да изпуснеш и мен. След малко ще излизам да пазарувам. Искаш ли да дойдеш с мен?
Той й целуна ръка.
— Страхувам се, че днес няма да имам време за това.
— Заради баща ти е, нали? — Тя го погледна с разбиране и докосна ръкава му. — Татко ми каза, че херцогът е имал пристъп. Страшно съжалявам.
— В момента той си почива. Не можем да направим нищо.
— Сватбата ни е след малко повече от месец. Мислиш ли, че трябва да я отложим?
Тази идея се стори доста привлекателна на графа, но той бързо отхвърли тази възмутителна мисъл. Керн отведе Хелън до един шезлонг и се настани до нея.
— Разбира се, че няма да я отложим. Той ще се оправи за две седмици. Доктор Садлър ме увери в това.
— О, толкова се радвам да го чуя. — Тя се наведе напред, сякаш искаше да му довери някаква тайна. — Не искам и най-малката неприятност да помрачи сватбата ни. О, това ще бъде най-хубавият ден в живота ми. Искам да ти кажа какво меню съм избрала за закуска.
Тя започна да му описва ентусиазирано блюдата. Известно време той я слушаше, като се намесваше с предложения, когато беше необходимо, но през цялото време не сваляше поглед от лицето й. Хелън имаше малко, красиво лице, косата й беше събрана на кок — класическа английска красавица. Оживените й сини очи и усмихнатите й устни й придаваха почти момичешки вид и тя гледаше на света като вечно обляна в слънце градина, която не познава тъмнината на нощта. Хелън се вълнуваше от тривиалните неща — балове, обикаляне на магазините и светски задължения.
Разликата във възрастта им беше десет години, но той се чувстваше много по-стар, почти дядо в сравнение с нея. Такъв ли щеше да бъде животът му с нея — безкрайно дърдорене за менюта, мода и клюки, повърхностно обсъждане на нещата без никакво задълбочаване в същността им? Тази мисъл го тревожеше. Той потисна безпокойството си и си напомни, че Хелън беше непорочна, лоялна и скромна, а това бяха качествата на идеалната съпруга. Тя имаше и добро сърце, за което свидетелстваше и фактът, че беше успяла да убеди Хатауей да даде зестра на Изабел.
Изабел. Керн усети прилив на енергия. Мисълта за нея го изпълни със силен копнеж. Къде беше тя, по дяволите? По-добре щеше да бъде, ако си беше в стаята и се приготвяше за излизането по магазините с Хелън.
Ако Изабел беше тръгнала да разпитва поредния заподозрян, на Керн щеше да му се наложи да я намери. Ако беше направила някоя глупост и отново се беше поставила в опасност, той щеше да я заключи в стаята й и да прибере ключа. След това тя можеше да си говори колкото си иска, че той няма никаква власт над нея.
След като чу с всички подробности как Хелън бе избрала тортата за сватбата им, той не успя да сдържи нетърпението си.
— Изабел с теб ли ще бъде днес?
— О, не. Днес я няма.
Мускулите на графа се напрегнаха.
— Няма я?
— Тази сутрин излезе да посети някаква приятелка на майка й, която се била разболяла внезапно. Предложих да я придружа, или поне да изпратя Гили с нея, но тя отказа и взе само прислужницата си. — Хелън се намръщи объркано и погали ушите на кучето. — Каза, че може да не се прибере тази нощ. Не е ли странно? Не знаех, че познава толкова добре някого в Лондон.
Керн стисна зъби. За него изчезването на Изабел не беше никак странно. Той дори знаеше къде беше отишла тя.
Изабел задържа подноса с чая на дланта си, докато отваряше вратата на спалнята с другата си ръка. Тя влезе в мрачната стая и остави подноса на масата до леглото.
— Заповядай — каза тя с най-веселия си глас.
— Ето, това е моето скъпо момиче — каза с обич леля Мини. — Не си се възгордяла толкова, че да не помогнеш на старите си лели.
Мини седеше облегнала гръб на възглавниците. Посивяващата й коса се спускаше по раменете й, а тялото й беше обвито от огромна червена нощница. Тя приличаше на грамадна черешова торта.
— Разбира се, че не съм се възгордяла. — Изабел наля чаша горещ чай и добави малко сметана и захар. Тя понечи да подаде чашата на Мини, но се поколеба, когато погледът й падна върху превръзката на предмишницата на леля й. — Можеш ли да държиш чашата?
— Мисля, че да. — Мини хвана предпазливо чинийката с пръстите, които се подаваха от превръзката. Със здравата си ръка Мини вдигна чашата и я допря до устните си. Движенията й бяха бавни и премерени, сякаш болката и шокът от нападението все още не бяха отминали.
Изабел я наблюдаваше потресена. Тя седна в края на леглото.
— Как е ръката ти?
— Дяволски ме боли. Но не се притеснявай, ще се оправя. Късмет извадих, че копелето се уплаши и избяга. Само като си помисля, че той можеше да забие ножа в сърцето ми.
При тази мисъл сърцето на Изабел се сви. Когато бе сменила превръзката, тя бе видяла голямата порезна рана, която минаваше по цялата дължина на предмишницата на леля й. Гледката я беше потресла.
— Трябваше да бъда тук — каза тя за кой ли път. — Трябваше да помогна да го подгоните. Можех да повикам нощната стража. Можехме да го хванем.
— Света Богородице, ако ти беше тук, нямаше да успееш да помогнеш с нищо. — Мини се намръщи, докато оставяше чашата в чинийката. — Ние, разбира се, искаме да се върнеш у дома, където ти е мястото. Но станалото, станало. Няма смисъл да говорим повече за това.
Спокойствието, с което Мини приемаше случилото се, не накара Изабел да се почувства по-добре.
— Не мога да не се чувствам отговорна за това. Аз съм виновна, че този ужасен мъж е дошъл тук. И… и те е наранил. — В гърлото й заседна буца и тя наведе глава, когато се сети за гледката, която беше видяла в будоара на Аврора.
— Хайде, хайде, миличка. — Мини я потупа по гърба. — Всичко ще се оправи. Ти ще се върнеш в хубавата, голяма къща и ще забравиш за нас.
Изабел вдигна глава.
— Не съм ви забравила. Никога не бих могла да ви забравя.
— Но може би ще започнеш да харесваш лекия живот на една дама толкова много, че няма да искаш да се върнеш тук. — Мини въздъхна тежко. — Не можеш да се сърдиш на една стара жена за това, че си мисли такива неща.
Изабел отново се почувства виновна. Спомни си за зестрата и за тайните си мечти.
— Знам къде ми е мястото, лельо. Наистина. — Но дали беше така? Не позволяваше ли на мечтите си за принца да замъглят здравия й разум? Керн. О, Керн.
— Здравейте, дами. — Кали се появи на вратата на спалнята. Тя беше захвърлила бялата престилка и беше разкопчала деколтето на роклята си, излагайки на показ част от едрите си гърди. Сините й очи хвърляха доволни пламъчета. — Разкарайте мрачните изражения от лицата си. Имаме гости, затова извадете най-неприличните си усмивки. Особено ти, Изабел. — След това добави с шеговит шепот и намигване: — Лорд Керн е тук.
Когато Кали излезе, Мини се обърна към Изабел.
— Какво е това? Дошъл е да те посети благородник?
Изабел усети, че се изчервява. По цялото й тяло се разля топлина. Тъкмо беше започнала да мисли за него, и той се беше появил тук.
— Ще сляза долу да го видя.
— Чакай — Мини я сграбчи за китката. След това я погледна с мъдрите си очи и Изабел се почувства, сякаш възрастната жена беше успяла да проникне в дълбините на душата й. — Ти изпитваш нещо към този
