Грешница на любовта

Това обясняваше защо Дикенсън се беше държал за слабините. Ужас и ярост засенчиха възхищението на Керн. Той плъзна ръце по изящните й рамене, за да се увери, че й няма нищо.

— Кажи ми какво ти каза това дяволско изчадие.

Тя потръпна леко и отмести поглед встрани.

— Нищо, с което да не мога да се справя. Въпреки че ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако ми върнеш камата.

— Не трябва да се поставяш в положение, в което да имаш нужда от оръжие — каза Керн през стиснати зъби. — Отговори ми. Той опита ли се да те насили?

— Направи ми неприлично предложение. — В гласа й се долавяше горчивина, но тя държеше главата си вдигната с гордост, от която сърцето на графа се свиваше. — Предложение, каквото един джентълмен прави на жена с моя произход.

На Керн му причерня от ярост. Той бе обзет от непреодолимо желание да пролее кръв. Кръвта на Дикенсън.

Графът пусна Изабел и скочи към вратата. Щеше да накара това копеле да си плати. Щеше да изпрати мръсника да гори в ада…

Изабел му препречи пътя и опря гръб в затворената врата.

— Къде отиваш?

— Да намеря Дикенсън.

— И какво смяташ да направиш?

— Да му предложа избор между пистолети и саби.

Изабел зяпна изненадано.

— Керн, не трябва да правиш това. Не можеш да го предизвикаш на дуел.

— Мога, и още как. Ще го убия с голи ръце за това, че се е осмелил да те докосне. — Той сви несъзнателно ръце в юмруци и си представи как хваща Дикенсън за гушата, как го чува да се моли за милост, как лицето му става мораво…

Изабел улови лицето му между дланите си.

— Не! И дума да не става. Той дори не ме докосна.

— Той те е обидил и това е достатъчно.

— Не можеш да убиеш човек само защото ме е обидил. Мисли, Керн. Помисли какъв скандал ще се разрази. Помисли как ще се отрази всичко това на Хелън. Тя не може да знае какво изпитваме един към друг и никога не трябва да разбере.

Хелън. Той започна да се успокоява. Мъглата пред погледа му се разпръсна. Той осъзна какво не беше направил за малко.

Почти беше забравил за годеницата си. Почти беше предал сладкото момиче, което от една година планираше сватбата им.

Почти се беше обявил за защитник на една уличница.

Изабел го гледаше в очите, погледът й беше пълен със загриженост. Дори с разрошена коса и зачервени от целувката му устни, тя пак се държеше с достойнство. Не, той не можеше да я нарича с обидни имена. Тя беше също толкова дъщеря на благородник, колкото беше и дъщеря на проститутка.

Графът я пусна, затвори очи и се облегна на стената. Дори и сега тя не спираше да го изкушава. Ръцете му все още искаха да я прегръщат и той все още усещаше женския й аромат върху кожата си. Тя отговаряше на някаква мрачна нужда, която той изпитваше и която не смееше да се опита да разбере. Керн с ужас осъзна, че я желаеше толкова силно, че беше готов да се откаже от Хелън заради нея.

„Тя не може да знае какво изпитваме един към друг.“

Какво изпитваше той към Изабел? Привличане, естествено. Но чувствата му бяха много по-дълбоки от това. Той обаче не можеше да си позволи да се гмурне на дълбокото, защото ако го направеше, можеше да се удави.

Истинските признания на една куртизанка

Скъпи читателю,

Ти може би си мислиш, че животът на една куртизанка е пълен с безкрайни удоволствия. Вярно е, че ние често се отдаваме на приятните пороци на плътта, но и ние като всички останали хора, имаме скучно ежедневие и моменти, в които мъжете ни се връщат в своя свят, а ние оставаме да се грижим сами за себе си.

Малко след като Аполон ме заряза, Минерва се присъедини към домакинството ми. Дотогава бях живяла сама, тъй като бях смятала, че мога да се справя и със значителната сума, която ми остави Аполон. По-късно обаче осъзнах, че имах нужда от женска компания.

Дадох обява и си намерих компаньонка. Когато тя разбра с какво се занимавах в действителност, реши да поеме по същия път и прие името Минерва, или Мини, както галено я наричаме ние. Мини ми помогна много при раждането на скъпата ми дъщеря. Вярвам, че тя се гордееше също колкото мен, когато извеждаше бебето на разходка в парка или се възхищаваше на първата й усмивка. Мини беше тъжна колкото мен в онзи мрачен ден, в който изпратихме дъщерята на Аполон в Оксфордшир.

С годините към домакинството ми се присъединиха и други жени: Диана, която беше избягала от бруталния си съпруг, Каландра, която продаваше тялото си, за да купи хляб на децата си, които бяха останали без баща, Персефона, която била прелъстена от прислужник и изхвърлена от богатия си баща търговец. Тяхното приятелство ми даде спокойствие. Ние всички сме богини. И сме едно семейство…

Глава 14

Тялото й изгаряше за него. Безсрамен копнеж я караше да се движи неспокойно. Дрехите й бяха захвърлени някъде и ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло, галеха гърдите й, движеха се надолу, още по-надолу, за да успокоят тръпнещото място между краката й. Най-сетне можеше да му се отдаде свободно. Удоволствието я издигаше все по-високо и по-високо. Тя усещаше как той целува ухото й, бузата й…

Някой ближеше лицето й. Изабел отвори очи и премигна на утринното слънце, чиято светлина проникваше през завесите. Намираше се в леглото си в дома на Хатауей и освен Милорд до нея нямаше никого.

Кученцето подуши ухото й и езикът му остави влажна диря по бузата й. Тя се разсмя, седна в леглото и го вдигна на ръце. Милорд продължи да ближе врата и лицето й, като размахваше радостно опашка.

— Престани, чуваш ли? — Тя го сложи в скута си и започна да гали петнистата му козина, докато не успя да го успокои. — Глупаво куче. Развали ми един прекрасен сън.

А сънят й наистина беше прекрасен. Тя все още усещаше вътре в себе си остатъчна топлина, сякаш някакъв вечен огън я гореше за Керн. Откакто той я беше целунал в операта предишната вечер… не, откакто се беше запознала с него, Изабел беше обречена да гори в чистилище на вечно раздразнение. Тя вече не можеше да отрича, че го желаеше с тялото и душата си. Искаше онова, което се беше заклела да не пожелава — любовник благородник.

Ако се отдадеше на Керн, Изабел несъмнено щеше да тръгне по пътя на моралното падение, по който беше вървяла майка й. Дори нещо повече — това щеше да провали разследването й и единствения й шанс да открие убиеца на майка си. Защото ако легнеше с него, колко време щеше да може да остане в този дом, знаейки, че беше предала доверието на Хелън, която й беше като сестра?

Изабел притисна кученцето към себе си, сякаш топлината му щеше да й донесе успокоение. Вече беше свикнала с елегантния вид на този дом. Погледът й огледа просторната стая с нейните завеси от бледосиня коприна, легло с балдахин и мебели от махагон. Вечер, когато всички си легнеха, тя обичаше да чете седнала в креслото пред мраморната камина. А сутрин обичаше да фантазира, че е дама… че се радва на удобства и уважение… че принадлежи завинаги на този свят.

Тази мисъл я привличаше като някаква прекрасна мечта. Всъщност тя можеше да има този живот, ако