приемеше зестрата на Хатауей. Въпреки че сумата не беше голяма според стандартите на висшето общество, пет хиляди фунта бяха достатъчни да й осигурят за съпруг някой изискан джентълмен.
Но напоследък мечтите й бяха приели доста опасен обрат. Когато си помислеше с кого щеше да дели брачното си ложе, тя се сещаше само за Керн.
Дори ако той беше свободен, пак нямаше да се омъжи за нея. Графът знаеше миналото й, знаеше как тя се беше настанила в този дом. Знаеше, че Изабел не беше дама. За него тя винаги щеше да си остане дъщеря на проститутка.
Той обаче я беше целунал с цялата страст на мъж, прегръщащ любимата си. Дори беше проявил готовност да се бие с Дикенсън заради това, че я беше обидил. Докато не си беше спомнил.
Тя прегърна отново Милорд и допря буза до меката му козина. Една мисъл хвърляше светлина в мрака, който изпълваше сърцето й. Керн я желаеше. Независимо че за една незаконна връзка не можеше да става и дума, той все пак я желаеше. Също толкова, колкото и тя него.
Тя, разбира се, нямаше намерение да приеме предложението на Хатауей. Просто не можеше да го направи. Дори ако то беше искрено и не представляваше скрит подкуп, Изабел никога нямаше да бъде способна да приеме подобна сума от един благородник.
Остави кучето встрани и отметна завивката. Нямаше смисъл да мечтае за недостижими неща. Един ден щеше да напусне този начин на живот. Колкото и да я изкушаваше зестрата, щеше да се върне в своя свят. Там, където й беше мястото.
Причината за това се намираше под възглавницата й.
Изабел извади тънкото томче със спомените на майка й. Познатата гледка на дневника с неговата бронзова заключалка й придаде увереност. Тя вървеше по правилния път и трябваше да получи възмездие за смъртта на майка си.
Изабел отиде да се измие, след което свали нощницата си и започна да се облича.
Една мисъл не й даваше покой. Независимо колко егоистично беше това, на нея й се искаше да си намери съпруг, който да я обича и да се отнася към нея с уважението, дължимо на една дама. Тя не се нуждаеше от дворец, а само от удобна къща в провинцията, в която да може да създаде семейство. Затвори очи и притисна роклята, която държеше към гърдите си. Гледката отново изплува пред очите й — децата й тичаха по поляната с баща си… и когато тя се затича към тях, усмихнатият мъж, който я посрещна, беше Керн.
Дали чувството, което изпитваше към него, не беше любов? Тази мисъл я накара да потръпне от желание. Но как беше успяла да се влюби в единствения човек, който не беше подходящ за нея?
Външната врата се отвори рязко. Милорд изджавка силно. Изабел надникна в спалнята и видя Кали да влиза забързано в стаята й. Въпреки че беше облечена в семпла черна рокля с колосана бяла престилка, Кали пак не изглеждаше като почтена жена. Тежките й гърди опъваха горната част на роклята й по шевовете. Няколко руси къдрици се бяха измъкнали изпод бонето й. Тя вървеше, като леко поклащаше съблазнителните си бедра. Кали несъмнено беше предизвикала търкания между мъжката част от прислугата и на Изабел й оставаше само да се надява, че тя щеше да спази обещанието си да не легне с някой от тях.
— Значи си будна — Кали отиде до прозореца и дръпна завесите. — Добре. Тази сутрин няма време за излежаване.
Разтревоженият й тон стресна Изабел. Тя бързо облече роклята си, преди Кали да успее да забележи вътрешния джоб.
— Да не би Хелън да иска да тръгне по-рано тази сутрин? Снощи не ми спомена подобно нещо.
— Не става дума за нея. Има проблеми у дома. Големи проблеми.
Сърцето на Изабел се сви. Пръстите й замръзнаха във въздуха.
— Леля Пърси? Да не е…?
— Не, тя е добре. Този път е Мини. — Кали бръкна в джоба на престилката си, извади лист хартия и го подаде на Изабел. — По-добре виж това. Аз не мога да чета много добре и може би не съм го разбрала правилно.
Изабел разтвори бележката с треперещи пръсти. Тя разпозна елегантния почерк на леля Ди, преди да погледне към подписа. Бележката беше болезнено кратка.
Миналата нощ някакъв скитник беше нападнал леля Мини.
Керн стоеше пред леглото и гледаше втренчено баща си.
Херцог Линууд се размърда в съня си. Свит на кълбо като малко дете, той лежеше на една страна под завивките. На светлината на свещта, която гореше на масата до леглото, бузите му изглеждаха хлътнали и жълтеникави, а носът му беше прорязан от подобни на паяжина вени. Докато спеше, той изглеждаше странно беззащитен. Един болен старец, който отдавна бе изживял най-добрите си години.
Въпреки че отдавна минаваше пладне, тежките завеси все още бяха спуснати и в спалнята беше тъмно като през нощта. В топлия въздух се долавяше сладникавата миризма на лауданум. Предишната вечер, по време на посещението на Керн в операта, Линууд бе имал пристъп.
Лекарят се надяваше, че херцогът ще се възстанови частично, ако останеше упоен в продължение на няколко дни, за да събере сили организмът му.
Линууд потръпна, сякаш изпитваше болка. Устните му се раздвижиха и той изстена.
Керн потисна състраданието, което напираше в него. Не трябваше да се интересува какво щеше да се случи с този стар развратник. Не трябваше да му се иска да облекчи страданията на баща си. Херцогът си беше заслужил мястото в ада. Линууд беше въплъщение на всички онези причини, поради които Керн въздържаше желанието си към Изабел Дарлинг.
Той усети топлина в слабините си. Самата мисъл за нея беше достатъчна да го възбуди. Тя беше завладяла мислите му и преследваше тялото му. Колкото и да се опитваше, той не беше в състояние да накара мозъка си да я забрави за повече от няколко минути. Когато започнеше да мисли за нещо по- безопасно, мислите му неизменно се връщаха обратно към нея, към стройното й тяло и веселия й поглед, към устните й, които с еднаква лекота можеха да го ругаят и да го целуват.
Миналата вечер той бе изпитал готовност да убие човек заради нея. Графът се уверяваше, че този глупав импулсивен порив не се дължеше на желанието да защити честта й, а по-скоро на това, че той не можеше да понесе мисълта, че някой друг мъж може да я докосва. Дори ако той самият не можеше — не трябваше — да докосва съблазнителното й тяло.
Дължеше вярност на Хелън. Тя беше неговата избраница, неговата бъдеща съпруга, непорочната жена, с която щеше да сподели остатъка от живота си. Той бе дал честната си дума на Хелън да не бъде като останалите мъже и да не сее дивото си семе навсякъде, където му се прииска. Беше й дал този обет след възмутителния инцидент на четиринайсетия му рожден ден.
Керн стисна зъби и си наложи да не мисли за това. Миналото вече нямаше значение, освен в онези случи, в които го беше научило на нещо и го беше превърнало в мъж на честта.
Той нямаше да се държи като Линууд. Нямаше.
Керн се обърна и излезе от спалнята, като кимна на прислужника, който чакаше в другата стая. Докато слизаше по стълбите и тръгваше към дома на Хатауей, графът усети нов прилив на решителност. Тази сутрин той бе провел един безполезен разговор с преподобния лорд Реймънд Джефрис. Керн трябваше да уведоми Изабел, че свещеникът все още твърдеше, че не знае нищо за убийството.
Освен това той беше обещал на Хатауей да държи Изабел под око. Дори само за това трябваше да потисне привличането, което изпитваше към нея. Щеше да започне, като си припомнеше всички причини, поради които Хелън беше по-подходяща за него от една красива натрапничка.
И щеше да го направи веднага.
Когато стигна до голямата къща на площад „Гросвенър“, един прислужник тръгна да извести за пристигането му, а графът остана да чака в дневната. Керн се чувстваше неспокоен и изпълнен с енергия, докато чакаше двете жени да слязат. С изключение на няколко думи, които трябваше да размени насаме с Изабел по отношение на разследването, той възнамеряваше да отдели внимание само на годеницата си.
След няколко минути Хелън влезе сама в дневната. Милорд се мъкнеше след нея, което означаваше, че Изабел също щеше да се появи скоро. Тя не ходеше никъде без безценния си помияр.
