поне за миг да се откъсне от изкушението на предложението, което й беше направил маркизът.
Тя тръгна по коридора зад вратата и се озова зад кулисите. Наоколо гъмжеше от хора, а въздухът беше натежал от миризмата на боя и дима от лампите. Зад затворената пурпурна завеса двама сценични работници влачеха новия декор, ръководени от мъж в твърде голям за ръста му костюм. Една певица упражняваше гласа си и забавляваше работниците. Няколко изпълнители на второстепенни роли се преобличаха зад разнебитен дървен параван.
Изабел тръгна покрай стената, като внимаваше да не се спъне в нещо. Няколко души погледнаха към нея и тя се опита да се държи нормално, сякаш мястото й беше точно тук. Когато не забеляза Дикенсън, тръгна по един коридор встрани от сцената.
Коридорът беше в ярък контраст с елегантната обстановка, в която се разполагаха посетителите на операта. Тук беше мръсно, влажно и тясно. Един фенер, окачен в далечния край на коридора, хвърляше мъждукаща светлина. Изабел вдигна края на роклята си, за да не я изцапа, и тръгна по-бързо, като надничаше през вратите на малките стаички, наредени от двете страни на коридора. В една от тях някаква пълна жена седеше пред тоалетна масичка и слагаше руж на бузите си. В друга — един нисък, едър мъж ровеше из сандък, пълен с костюми. Следващата гримьорна беше празна, но в нея гореше една свещ.
Може би Дикенсън не беше тук. Може би беше тръгнал по друг коридор. Може би — по някаква своя причина беше напуснал операта през задния вход.
Вратата на последната стая беше затворена. Изабел застана пред нея и се зачуди дали да почука или не. В този миг вратата се отвори и излезе един висок мъж, побутван от женска ръка. Невидимата жена извика със силен чуждестранен акцент:
— Излез! Трябва да се приготвя за второто действие.
Той придърпа ръката й към слабините си.
— Но аз имам нужда от теб, моя най-скъпа Лучия.
— Върви. — Тя го бутна още веднъж и затвори вратата.
Терънс Дикенсън се обърна и приглади оредялата си коса. Похотливата му усмивка се изпари, когато видя Изабел.
— Ти! — изръмжа той. — Какво правиш тук, дяволите да те вземат? Клиент ли си търсиш?
— Едва ли — отвърна Изабел. — Исках да поговоря насаме с вас.
— О, значи съм бил прав. Възнамеряваш да ме изнудваш за пари.
— Искам информация. — Тя не искаше да отрече обвинението в изнудване, защото предпочиташе той да си мисли какви биха били последствията, ако жена му узнаеше мръсните му тайни. — Имам няколко въпроса към вас.
Той изви горната си устна и прокара длани по сакото си. След това пристъпи към нея и Изабел се стресна. Но Дикенсън я подмина и влезе в празната гримьорна. На вратата се обърна и й махна с ръка.
— Хайде, ела. Не можем да говорим в коридора, където може да ни чуе някой плебей.
Изабел се поколеба. Нямаше причина за тревога. Достатъчно беше само да изкрещи и десетки хора щяха да дотичат да видят какво става. Пък и може би никога нямаше да й се удаде по-добра възможност да открие убиеца на майка си.
Тя влезе бавно в стаята. Слабата светлина на свещта, поставената сред купчина разтопен восък в една чинийка, хвърляше сенки върху остатъците от храна, отворените шишенца с козметични препарати и дрехите, нахвърляни върху един сандък и един шезлонг. Някакво движение привлече погледа й и тя се обърна, за да види, че Дикенсън тъкмо щеше да затвори вратата.
— Оставете я отворена — каза Изабел.
Дикенсън сигурно долови резкия й тон, защото остави вратата отворена наполовина.
— Коя си ти, че да ми даваш заповеди?
— Притежателката на мемоарите. — За безопасност тя добави: — Ако нещо се случи с мен, оставила съм бележка да ги публикуват. Затова по-добре ми окажете съдействие.
Той се намръщи, отиде до огледалото и оправи вратовръзката си, като обръщаше глава наляво-надясно и се възхищаваше на отражението си.
— Къде е пазачът ти тази вечер? Или може би трябва да го наричам съконспиратор?
— Ако имате предвид лорд Керн, той е с лейди Хелън и лорд Хатауей. Чакат ме в частната ни ложа.
— Значи Керн те е изпратил да му свършиш мръсната работа. — Дикенсън се обърна към нея и я погледна лукаво с лисичите си очи. — Може би мръсникът си мисли, че ще успееш да изкопчиш нещо от мен. Ела тук, малка хубавице, нямам нищо против да опиташ.
Изабел остана близо до вратата.
— Познавали сте някои от любовниците на майка ми. Бих искала да знам кои.
— Аз ли? Откъде ти дойде наум, че съм ги познавал?
— Така ми каза сър Джон Тримбъл. Изглежда, че сте се опитали да накарате мъжете да попречат на майка ми да довърши книгата си.
Дикенсън пребледня на слабата светлина. Започна да си играе с диамантената игла, която придържаше вратовръзката му.
— Тримбъл е проклет лъжец. Той завиждаше на останалите от нас, които имахме достатъчно пари, за да си позволяваме услугите на Аврора. Не му харесваше, че не беше включен в клуба.
— В клуба ли? В кой клуб?
Той се разсмя.
— Имам предвид нашето малко братство, на онези от нас, които по едно или друго време бяха успели да привлекат вниманието на Аврора. — Той се усмихна похотливо. — О, тя беше най-добрата, която можеше да се намери. Херцогинята на прелюбодейството.
На Изабел й се прииска да му издере очите. Но тя не можеше да отрече, че майка й си беше заслужила тази титла с професията си. Въпреки това беше болезнено да чуе истината.
— Сигурно не искате да кажете, че сте провеждали официални срещи на бившите и настоящите й любовници?
Той сви рамене.
— Обръщахме по няколко бутилки и си разправяхме истории, но определено не сме плащали членски внос и не сме имали никакви правила. Освен очевидното, разбира се.
— Кажете ми имената им.
— Че защо? Това беше тайно братство и в него не се допускаха жени. — Дикенсън се ухили и оголи острите си зъби. — Освен ако не искаш да продължиш традицията на майка си. Какво ще кажеш? Ще те настаня в твоя собствена къща, ще ти купя хубава карета и ще ти наема прислуга.
На Изабел й се повдигна. Как бе могла нейната добра, красива майка да се остави да бъде използвана от тези развратници?
— Кажете ми имената им или аз ще дам името ви на магистрата. Той сигурно ще се заинтересува да чуе как сте се опитали да подтикнете тези мъже да убият майка ми.
— Мислиш ли, че законът ще се заинтересува от една курва? — Дикенсън вдигна ръка. — Пък и ние не сме я убили. Помагам ти, нали? Аз просто бях решил, че е мой дълг на джентълмен да информирам приятелите си, че тя пише за нас.
Изабел стисна юмруци и повтори:
— Кажете ми имената им.
Дикенсън я огледа, сякаш тя беше бясно куче.
— Предполагам, че нищо няма да стане, ако ти кажа. Освен мен и Линууд, в групата беше и лорд Реймънд Джефрис, но той се хвана с религията и ни напусна. — Дикенсън започна да отмята имената на пръстите на ръката си. — Лавджой загина при Ватерло. Блъндел е в Индия от пет години. Кой остана? А, да, Пейн се застреля през тринайсета, след като изгуби цялото си богатство на масата за фаро.
Изабел знаеше последните три имена от мемоарите на майка си — Марс, Херкулес и Персей. Тя с усилие зададе следващия си въпрос.
— Вие сте били Нарцис. Знаете ли как майка ми е наричала Тримбъл?
— Че откъде да знам, по дяволите? Когато бяхме в леглото, тя никога не говореше за другите си любовници.
— Познавате ли мъжа, когото е наричала Аполон?
