Грешница на любовта

докосване, само един поглед на тези хладни зелени очи, имаше такъв силен ефект върху нея. Изабел си каза, че трябваше да изпитва отвращение. Той беше син на Линууд, наследник на херцога, който беше толкова порочен, че може би беше убил майка й.

Но можеше ли тя да държи Керн отговорен за греховете на баща му? Не беше ли това също толкова несправедливо, колкото и определянето й като курва само защото майка й бе била такава?

Някакъв шум в коридора привлече вниманието й. В същия миг Керн отдръпна ръката си и отстъпи назад. Въпреки решението си да остане спокойна, Изабел усети как мускулите й се напрягат. В скута й Милорд изръмжа и се загледа напрегнато към вратата.

— Тихо. — Тя погали кучето си по главата и й се прииска да можеше да успокои и себе си толкова лесно.

Сър Джон Тримбъл влезе, накуцвайки, в стаята, подкрепян от един прислужник. Той се настани в едно кресло и сложи болния си крак върху едно столче. Лицето му беше изкривено от болка.

Какво бе видяла майка й у него? „Онези, които го смятат за грозен, не са вникнали в душата му, те не виждат колко добре разбира той женското сърце.“

— Проклета подагра — измърмори сър Джон, като търкаше левия си крак. — Простете ми, госпожице Дарси, лорд Керн. Това е от дългото пътуване до Лондон вчера и ще се почувствам по-добре след ден- два. — Той се изправи в стола. — Но това не е подходящ начин да посрещам гостите си. Мога ли да ви предложа нещо за освежаване?

— Не е необходимо да се притеснявате — отвърна Изабел. — Няма да ви отнемам много време.

— Вие никога не бихте ме притеснили — каза сър Джон и се усмихна галантно. — Добре. Това посещение, да не би да има нещо общо с изучаването на тънкостите на виста? При последната ни среща на бала на Уинфри вие казахте, че желаете да подобрите уменията си. С удоволствие ще изпълня обещанието си да ви науча.

Той изглеждаше толкова нетърпелив, че Изабел внезапно разбра много за живота му: сър Джон живееше сам, нямаше много средства, нямаше съпруга и деца, които да правят живота му по-весел. Той толкова се радваше, когато го посещаваха, че беше готов да слезе да посрещне гостите си дори когато не се чувстваше добре.

Състраданието й се бореше за надмощие с възмущението. Ако беше останал сам, това си беше само по негова вина. Бе имал възможността да се ожени за майка й, вместо да се жени заради пари, нали и без това беше изгубил всичко. Тази мисъл раздразни Изабел. Колко различен щеше да бъде животът й тогава. Тя щеше да бъде законородено дете щяха да се държат с нея като с истинска дама и щяха да я приемат в много елитни семейства. С времето хората може би щяха да забравят съмнителното минало на майка й. Изабел може би щеше дори да има възможност да се омъжи за високопоставен благородник като лорд Керн…

Тя пропъди детинските фантазии и каза:

— Благодаря ви, че предложихте да ми бъдете учител, сър. Но това не е причината за нашето посещение тук. Надявах се да ми дадете отговори на няколко въпроса.

Тримбъл погледна първо Изабел, след това Керн.

— Питайте — каза той. — Признавам, че възбудихте любопитството ми.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Аз не съм тази, за която се представям, сър Джон. Преди много време, преди още да съм била родена, вие сте познавали майка ми. — Изабел замълча и се опита да събере смелост. Независимо колко пъти изричаше тези думи, признанието никога не й беше лесно, а този път беше още по-лошо от останалите. — Аз съм…

— Дъщерята на Аврора — довърши вместо нея Тримбъл.

Изабел седеше неподвижно и го наблюдаваше и дори не обърна внимание на Милорд, когато той побутна ръката й с влажния си, студен нос. „Дъщерята на Аврора“ Дори сега Тримбъл не я беше признал. Сър Джон също я наблюдаваше с присвити очи. Тя копнееше да получи одобрението му и се мразеше за това. Защо мнението му трябваше да има по-голямо значение от мнението на останалите мъже, които бяха използвали майка й?

Та тя дори не беше сигурна, че не гледаше лицето на убиец.

Изражението на Тримбъл показваше предпазлив интерес.

— Помислих си, че ми изглеждате, позната, когато ви видях за първи път. Приличате на Аврора, а и имената ви си приличат. Но вие споменахте, че живеете у Хатауей, и аз просто не можах да повярвам, че… — Той млъкна, преди да довърши, въпреки че не свали поглед от Изабел.

— Минавам за племенница на лорд Хатаеуй — обясни тя. — Знаех за връзката на брат му с майка ми и така успях да убедя Хатауей да ме представи на обществото. Не за собствена изгода — побърза да добави Изабел, хвърляйки бегъл поглед на Керн, — а за да имам възможността да се срещна с мъжете, които някога са познавали майка ми.

Керн не каза нищо. Поне я беше оставил сама да води разпита.

— Струва ми се — каза сър Джон, — че би трябвало да ми кажете защо искате да се срещнете с тези мъже. Въпреки че трябва да ви предупредя, скъпа моя, че ако се надявате да откриете баща си…

— Не — каза бързо Изабел. Тримбъл не трябваше да казва нищо пред Керн по този въпрос. — Нямам такова намерение.

— Напротив, има — намеси се Керн. Той се отблъсна от полицата на камината, на която се беше подпрял, и отиде до сър Джон. — Аврора го е наричала Аполон. Знаете ли истинското му име?

Дяволите да го вземат Керн! Изабел скочи на крака, като държеше Милорд.

— Не сте длъжен да му отговаряте, сър. Аз задавам въпросите.

Погледът й срещна погледа на Керн. Плътно стиснатите му устни показваха колко беше раздразнен. Изабел беше уверена, че той не беше свикнал да бъде прекъсван от една обикновена жена. Е, тогава тя щеше да бъде първата. И без това нищо не можеше да изгуби.

— Какво става? — попита Тримбъл, който изглеждаше напълно объркан. — Във всеки случай, никога не бих отговорил на такъв въпрос. Да го направя, би означавало да наруша клетвата, която дадох на Аврора.

— Разбирам — каза Керн. — А ако ви кажем, че става въпрос на живот и смърт?

— Живот и смърт ли? — Тримбъл поклати глава. — Сега вече съвсем ме объркахте. Предполагам, че вие сте въвлечен в това… каквото и да е то… заради Линууд?

— Донякъде. Ще разберете, когато му дойде времето. — Графът се поклони на Изабел. — Въпреки че ще оставя госпожица Дарлинг да ви обясни.

Изабел не можеше да повярва на ушите си. Той беше отстъпил. Отново. Тя имаше представа колко голям компромис бе направил с гордостта си.

Седна отново на мястото си и погледна Тримбъл. Не бяха ли тези тъмни очи като нейните?

— Моля ви да ме извините, че се меся в личния ви живот, сър Джон, но кога за последен път сте се виждали с майка ми?

— Трябва да е било преди около година — Той се загледа в някаква точка над главата си и Изабел осъзна, че той се беше отнесъл в спомена. — Не повече от месец преди смъртта й.

— Тя болна ли беше тогава?

— Не. Беше в цветущо здраве, въпреки че беше малко потисната.

Когато той се поколеба, Изабел го подкани да продължи.

— Защо? Моля ви, това е много важно.

— Изглежда, че няколко души й бяха забранили да пише мемоарите си. Точно затова тя бе изпратила да ме повикат — за да ми разкаже за неприятностите си.

— Тя е изпратила да ви повикат? — намеси се Керн. — Не сте ли знаели вече за дневника й?

Тримбъл сви рамене.

— Чул бях, но това нямаше никакво значение за мен. Какво можех да загубя от публикуването им?

— Репутацията си — отвърна графът. — Честта си. Способността да вървите с изправена глава в обществото.

Тримбъл се изсмя.

— Като се има предвид грозното ми лице, съмнявам се някой да може да каже нещо толкова неприятно,