Грешница на любовта

Глава 12

— Виждам, че са ти позволили да останеш — каза Керн.

Той крачеше напред-назад пред огрените от слънцето прозорци и наблюдаваше кучето, което беше застанало от вътрешната страна на вратата на дневната на Хатауей. Животинчето изглеждаше много по- чисто отколкото в деня, в който Изабел го беше спасила. То беше някаква особена смесица от шпаньол и териер, имаше петниста златиста козина и клепнали уши и много къса опашка.

— Хайде, влез — подкани го Керн. — Няма защо да се страхуваш от мен.

Кучето тръгна бавно напред, след което спря отново и вдигна глава. Керн разбираше естественото недоверие на животното. В краткия си живот то беше срещнало много жестоки хора по улиците.

Керн знаеше, че също толкова големи жестокости можеха да бъдат изпитани и в най-добрите домове в Лондон. Аристократите от неговите среди сигурно нямаше да измъчват животно на оживена улица, но независимо от това някои от тях бяха кръвожадни същества. И един от тях беше извършил убийство.

Той щракна с пръсти.

— Ела, момче. Нищо няма да ти направя.

Кучето пропълзя напред и се спря на около метър от графа. Керн клекна и изчака търпеливо животинчето да събере кураж и да се приближи още. Когато беше достатъчно близо, Керн го почеса нежно зад ушите. След няколко секунди кучето се обърна и легна по гръб, за да бъде потъркано по коремчето.

— Е, къде е господарката ти тази сутрин? Къде е Изабел?

Кучето изджавка в отговор и удари с опашка по килима, сякаш беше разпознало името й.

— Несъмнено крои планове как да ми се изплъзне. — Керн се чувстваше малко глупаво от това, че говореше с някакво куче. Но той беше твърде неспокоен и трябваше да поговори с някого. — Трябва да ми помогнеш да я държа под око, за да не се забърка в големи неприятности.

А тя щеше да направи точно това, ако й бъдеше позволено. Изабел изглеждаше решена да отхвърля всякаква помощ от него, за да разкрие една загадка, която далеч не беше по силите й. Тя не осъзнаваше опасността. Тази мисъл го беше измъчвала през по-голямата част от нощта и все още го мъчеше. Изабел беше твърдоглава, действаше прибързано и беше твърде уязвима.

Миналата нощ бе отказала да включи Аполон сред заподозрените, но Керн имаше чувството, че тя знаеше повече, отколкото му казваше. Но защо не искаше да му позволи да разследва Аполон? От всички мъже, които някога бяха споделяли леглото на Аврора Дарлинг, Аполон имаше да губи най-много. Разкритието, че има незаконна дъщеря, щеше да разтърси обществото. Той вече нямаше да бъде добре дошъл в най-изисканите домове, нямаше да го канят на празненствата на елита. Обществото си затваряше очите за тайни прегрешения, но се отнасяше с невероятна жестокост с хората, които биваха залавяни с доказателства за греховете си.

А Керн искаше да бъде човекът, който щеше да изобличи този мръсник.

„Аз нямам баща. Ако се опитате да докажете противното, никога, никога няма да ви простя“

Когато Изабел му бе отправила това предупреждение, той бе забелязал сълзи в очите й. Сълзи. Тя се беше ядосала необяснимо силно. Не бе искала дори да чуе, че беше възможно баща й да е убил майка й.

— Не мога да я виня, че не иска да го вижда — измърмори графът, — но се кълна, че ще открия този нещастник и ще изкопча истината от него.

Кученцето облиза ръката му, сякаш беше съгласно с него, и Керн го погали отнесено.

До снощи той не беше смятал, че Изабел може да бъде уязвима като всички останали хора. За него тя бе била най-обикновена измамница без никакви морални задръжки. Беше си проправила път сред елита чрез изнудване, бе лъгала и флиртувала, докато той не бе започнал да вярва, че в красивото й тяло нямаше нито капка честност.

„Моля те… целуни ме… Толкова се нуждая от това.“

Нещо стегна гърлото му. Не трябваше да чувства такава неприлична нежност към нея. Изабел Дарлинг не отговаряше на идеала му за жена — тя не беше нито скромна, нито непорочна. Но когато се доближеше до нея, разумът го напускаше. Керн се беше заклел никога повече да не я целува — и ето какъв беше резултатът. При първата удала му се възможност той й се беше нахвърлил със страстта на любовник…

— Виж ти, лорд Керн — обади се обектът на мрачните му мисли. — Толкова е забавно да ви видя как пълзите по пода.

Той вдигна поглед и видя Изабел да влиза в дневната, хванала Хелън под ръка. Хелън плесна с ръце.

— О, Джъстин, това е прекрасно! Намерил си кученцето на Изабел.

Керн се почувства неудобно от това, че го бяха намерили да си говори с куче, и се изправи.

— Така изглежда. Добро утро!

Двете бяха прекрасни една до друга — едната бледна и руса, другата — мургава и тъмнокоса. Кучето се втурна към Изабел, която се наведе, вдигна го и го притисна към гърдите си.

— Лошо момче — измърмори нежно тя. — Не знаех къде си.

Гледката омагьоса Керн. Погледът му се спря върху устните на Изабел — меки, розови и съблазнителни. Дори облечена в елегантната муселинова рокля на дама, тя го караше да мисли за удоволствията в спалнята.

Забранени удоволствия. Удоволствия, които трябваше да изпита само и единствено с годеницата си.

Той потисна неприличните си мисли и тръгна към Хелън. По дяволите, тя беше жената, за която искаше да се ожени. Сладка и покорна, щеше да бъде идеалната съпруга за него. Решен да докаже това на себе си, графът направи нещо, което бе правил само веднъж досега, след като бяха се сгодили. Той се наведе и я целуна по бузата.

Керн изпита леко усещане за удоволствие от русата й красота, но не изгарящото желание да я повали върху килима и да пусне на воля първичните си инстинкти. За негово разочарование, тя предизвика у него само нежната обич на брат към сестра.

Графът бе обзет от срам. Нямаше право да копнее по една проститутка, след като ръката му беше обещана на един ангел. Хелън имаше приятна фигура и добър характер. Но тя беше дама и той никога нямаше да си позволи да я пожелава в мислите си. Когато се оженеха, беше уверен, че щеше да намери удовлетворение в леглото й.

— По-добре ли си? — попита я.

— Малко. Тази дяволска настинка все още ме мъчи. — Тя допря грациозно носната си кърпичка към зачервения си нос.

Графът хвърли поглед към Изабел. Тя го наблюдаваше и той се зачуди дали не си спомняше за страстната им целувка — докато тъмните й очи не му подсказаха безмълвно нещо. Дали и тя не беше научила, че сър Джон Тримбъл се беше върнал в града?

Той насочи вниманието си към Хелън.

— Достатъчно добре ли се чувстваш за една разходка в парка?

Тя поклати глава.

— Може би утре. С Изабел ще трябва да ме извините за днес. Съжалявам, че съм толкова болна.

Сърцето му подскочи от радостно вълнение. Не. Това не можеше да е вълнение. Той не се радваше, че годеницата му щеше да си остане у дома. Просто приветстваше тази възможност да разреши загадката.

— Можете да останете с нея, милорд — предложи лукаво Изабел. — Хелън изкара цяла седмица затворена вкъщи и компанията ви сигурно ще й бъде приятна. Нямам нищо против да изляза с госпожица Гилбърт.

Дявол да я вземе тази измамница. Тя искаше да говори със сър Джон Тримбъл насаме.

— Може би вие трябва да останете тук — предложи в отговор той. — Вие можете по-добре от мен да се погрижите на Хелън да й бъде добре.

Хелън се разсмя.

— Моля ви, не искам никой от вас да остава с мен. Мисля, че ще ми бъде приятно да прекарам деня с