действителност? Осъзнала колко усамотени бяха тук стана от мястото си. — Благодаря, че ми помогнахте да разпитам господин Дикенсън. Предполагам, че постъпих глупаво, но наистина не очаквах, че той ще ме заплаши.
Изабел тръгна към вратата с намерението да се върне в балната зала, но тъкмо бе сложила ръка върху дръжката, когато лорд Керн връхлетя като светкавица върху нея. Миг по-късно тя се озова в същото положение като Дикенсън преди малко — с гръб, опрян в стената. С тази разлика, че пръстите на Керн не я бяха стиснали за гърлото, а изгаряха плътта на голите й рамене.
Очите му излъчваха силни емоции и тя болезнено усещаше близостта на твърдото му мъжко тяло. Горещата тръпка, която изпита, я остави без дъх. Изабел знаеше, че трябваше да възрази срещу такова непристойно за един кавалер поведение, но не можеше да отвори уста. Искаше й се да направи с устата си нещо съвсем друго. Искаше й се да го целуне.
— Не ми бягайте все още — каза Керн. — Искам да знам какво възнамерявахте да правите, ако Дикенсън беше признал, че е убиецът на майка ви.
Тя се опита да концентрира мислите си върху въпроса му.
— Щях да известя магистрата, разбира се. Щях да се погрижа той да си плати за престъплението.
— О, но да предположим, че нямаше да успеете да стигнете до магистрата. — Пръстите му се плъзнаха леко нагоре по раменете й и палците му потъркаха гърлото й. — Да предположим, че убиецът първо решеше да ви затвори устата.
Хладната тръпка, която Изабел почувства, се дължеше отчасти на страх и отчасти на възбуда. Кожата й настръхна, зърната на гърдите й набъбнаха. Тя се уплаши, че можеше да се посрами, като го прегърнеше, и допря горещите си длани в стената.
— Вие предполагате, че Дикенсън е убиецът.
— Може да е, а може и да не е. Исках да кажа, че няма да ви позволя да поемате риска да се срещате сама с тези мъже. — Ръцете му тежаха върху раменете й. Големите му ръце. Искаше й се те да се придвижат по-надолу… и по-надолу…
— Е, това не зависи от вас — каза Изабел. — А и Дикенсън нямаше да посмее да ми направи нищо. Не и по средата на такъв голям бал.
Керн се изсмя тихо и подигравателно. Той сякаш беше отгатнал тайните фантазии на Изабел, защото ръцете му се плъзнаха надолу и уловиха гърдите й. Топлината му проникна през тънката коприна на роклята й. Тя долови мъжкия му аромат и коленете й за малко щяха да се огънат под напора на поредната вълна от желание. Искаше й се да го докосва, да почувства пулса му под палеца си.
— Колко сте наивна, госпожице Дарлинг. Доста учудващо за някой, който е познал живота откъм неприятната му страна.
Обидата му разпръсна еротичната магия. Изабел го блъсна силно и реакцията й го завари неподготвен. Тя отиде в средата на стаята и се обърна с лице към графа.
— Нека да си изясня нещо. Вие ме блъскате в стената, опипвате гърдите ми и след това ме изкарвате неприятна?
— Извинявам се за обидата. Просто исках да кажа, че вашето възпитание…
— Много добре знам какво искахте да кажете. Вие не пропускате нито една възможност, за да ми напомните какъв е произходът ми, нали? Сякаш това, че сте син на най-печално известния развратник в Лондон, ви прави по-добър от мен.
— Като стана дума за бащи — каза той, — аз се чудех за вашия.
Изабел премигна и го погледна тревожно. Устата й пресъхна.
— Чудели сте се? За… баща ми?
— Той е бил джентълмен, човек от елита. И майка ви го е наричала Аполон.
Високата му фигура помътня пред погледа й и сякаш цялата стая се разклати. Какво друго беше научил Керн? Дали знаеше, че тя подозираше, че Аполон беше сър Джон Тримбъл? Едва ли. Ако не беше чел спомените, той нямаше как да направи връзката…
Изабел напипа един стол и седна.
— Кой ви каза? — прошепна тя. След това се досети внезапно. — Леля Мини и леля Ди. Ходили сте при тях.
Керн сви рамене.
— Тъй като вие отказвате да ми дадете да прочета дневника на майка ви, аз реших, че това е най- доброто, което мога да направя. Исках да науча повече за мъжете в живота й. Да разбера кой е бил край Аврора, когато е била отровена.
Изабел изпитваше едновременно болка и гняв. Тя заби нокти в кожената тапицерия на стола, за да потисне желанието си да се нахвърли върху него и да му издере очите.
— Не съм ви давала разрешение да се месите в живота ми — каза тя, като се стараеше да задържи гласа си хладен и спокоен. — Нито съм ви канила да си пъхате носа в моето разследване.
— Само преди няколко минути ми бяхте благодарна, че ви помогнах с Дикенсън.
— Тогава оттеглям благодарността си. Отсега нататък ви забранявам да се месите повече.
Графът тръгна бавно напред и се спря на едно място, където лунната светлина падаше пряко върху него. Той я погледна право в очите.
— Не — каза спокойно. — Моята цел е да разкрия истината за смъртта на майка ви. Колкото по-скоро го направя, толкова по-скоро вие ще можете да се върнете в своя свят.
— Колко достойно от ваша страна е да искате да отървете обществото от една нежелана личност. Вие сте безценен за себеподобните си.
Керн отметна глава и се разсмя.
—
Въпреки гнева си тя изпита тръпка на удоволствие. Каза си, че това беше плътско привличане, а не желание да го опознае, да надникне в сърцето му, да му изповяда всичките си мечти. Тя никога нямаше да стане като майка си — глупава мечтателка, която обожаваше благородниците.
— Думата, с която бих ви описала, е
Тя тръгна отново към вратата, но Керн й препречи пътя и я сграбчи за китките.
— Вие обаче сте били научена на добри обноски — каза той. — Били сте отгледана от гувернантка в Оксфордшир. Нищо чудно, че с такава лекота успяхте да си намерите място в обществото. Аполон е платил за доброто ви възпитание.
Пръстите му стискаха китките й със същата сила, с която спомените стягаха сърцето й. Изабел знаеше за тримесечните плащания от някакъв анонимен благодетел, майка й се бе радвала много, че нейният скъп Аполон бе проявявал достатъчно голяма загриженост за незаконното си дете. Но парите бяха престанали да идват веднага след смъртта на Аврора.
Горчивата истина беше, че човекът изобщо не се беше интересувал от Изабел. Сър Джон Тримбъл бе отбягвал незаконната си дъщеря. За него тя беше една грешка, която трябваше да бъде сметена под килима на почтеността.
Изабел не искаше Керн да открие колко ниско мнение имаше за нея собственият й баща.
Тя се опита да се измъкне безуспешно от хватката на графа.
— Защо продължавате да говорите за него? — Да не би да намеквате, че трябва да съм му благодарна? На мъжа, който не дойде да ме види нито веднъж, който не ми каза дори името си, който само изпращаше пари от време на време, но само за да успокои съвестта си? На мъжа, който ме остави на подигравките на селските деца. — Тя поклати глава. — Той не ми е баща. Аз нямам баща. Никога повече не го споменавайте пред мен.
— Съжалявам, Изабел. Не помислих, че ще те нараня толкова силно. Въпреки това обаче трябва да поговорим за него.
Нежният му глас беше непоносим за нея. Изабел не искаше съжаление или съчувствие от някакъв лорд.
— Защо? За да имате още едно извинение да ми се подигравате ли? За да ме унижавате, като ми изтъквате колко по-добро е вашето потекло? Е, аз нямам намерение да стоя тук и да слушам помпозните мнения на един тъпанар. — Тя се опита отново да се освободи и когато не успя, го ритна в крака. Балната й
