Изабел внасяше свеж полъх на жизненост в иначе скучния бал.
Смееше се със събеседника си, лицето й сияеше, а очите й блестяха. Обърна глава и забеляза Керн в средата на залата. Погледите им се срещнаха и усмивката й се изпари.
Тази непредпазлива мисъл нахлу в съзнанието му и започна да го измъчва със спомени и фантазии… устните й, разтварящи се под неговите… ръцете й, които го притискат по-близо… краката й, които се разтварят, за да го приемат. След онази случка в дома на баща му не спираше да мечтае за Изабел, за сладостта на устните й и за дивата страст на тялото й под неговото.
Графът си нареди да мисли за Хелън. Хелън, която след шест седмици щеше да бъде негова съпруга. Но за свой срам не успя да си представи годеницата си — не и докато пред очите му беше жизнената красота на Изабел.
Тя се обърна, хвана Дикенсън под ръка и поведе стария негодник към противоположния край на балната зала. Керн осъзна какви бяха намеренията й и започна да си пробива път по-бързо. Не обърна внимание на няколко свои познати и дочу шепота им зад гърба си, но въпреки това не спря. Подсъзнателно се изненадваше от себе си. Той, който през целия си живот бе представлявал образец на приличие, сега гонеше някаква жена през претъпкана бална зала.
И изобщо не го интересуваше какво щяха да си помислят хората.
Забеляза Изабел и придружителя й в празния коридор. Дикенсън беше спрял да оправи оредяващата си коса пред едно огледало в позлатена рамка, докато Изабел го подгряваше за ръката.
— Госпожице Дарси — извика Керн.
Стройният й гръб се вцепени. Дикенсън се намръщи през рамо. Керн измина разстоянието, което го делеше от тях, и застана пред двамата.
— Преди да избягате, позволете ми да изразя уважението си — каза той, взе малката й ръка и я целуна.
Тя миришеше леко на рози и дъждовна вода. Прииска му се тя наистина да си търсеше богат съпруг. Така щеше да му бъде много по-лесно да мисли за нея.
Изабел отдръпна ръката си.
— Лорд Керн. Мислех, че ще бъдете в дома на Хатауей и ще правите компания на лейди Хелън.
— Както знаете, Хелън е неразположена. Нейното желание беше да правя компания на вас. — Той погледна предизвикателно Терънс Дикенсън.
— А, сега си спомних кой сте — наследникът на Линууд — каза Дикенсън. — При последната ни среща вие надничахте през перилата по време на един от приемите на Линууд. — На лицето му се изписа лукава насмешка. — Никога не съм виждал младеж, който да се отнася толкова неодобрително и същевременно да изглежда толкова впечатлен от гледката.
Керн си спомни тази вечер противно на желанието си. Той се беше прибрал за малко от Итън и все още бе тъгувал заради загубата на майка си предишната есен. Самотен и неспособен да заспи, той бе тръгнал надолу по стълбите и бе заварил баща си да опипва голите гърди на някаква жена пред очите на гостите си…
— О, наистина ли? — каза Изабел. — На колко години е бил той тогава?
— На десет, може би — отвърна Дикенсън и сви рамене.
— И херцогът си е позволявал волности, докато синът му си е бил вкъщи?
— Линууд правеше каквото си поискаше. — Дикенсън хвърли един многозначителен поглед към графа. — Много момчета могат само да си мечтаят за такъв баща, който толкова много да се грижи за образованието им.
Мрачни спомени изплуваха в съзнанието на Керн, но той побърза да ги погребе отново. Беше се научил да потиска дивите си желания, преди те да успеят да го задушат.
— Това, което ме впечатлява, е гледката тук — каза троснато той. — Вярвам, че имате обяснение за това, че напускате бала заедно с госпожица Дарси.
— Обсъждахме личен въпрос… — започна Изабел.
— Моля, оставете господин Дикенсън да отговори — прекъсна я Керн.
Дикенсън изправи леко прегърбените си рамене.
— Дамата се почувства леко замаяна. Искахме само да намерим някое по-спокойно място, където да се възстанови.
— Тогава нека да го намерим — тримата.
Резкият му тон накара Дикенсън да отстъпи крачка назад.
— Чакай малко, старче. Дамата няма нужда от двама придружители. Всъщност аз смятам да се върна обратно в залата.
— Не — възрази Керн. — Първо ще поговорим. С двама ви. — Той хвана Изабел под ръка и я поведе към другия край на коридора, където отвори една врата и даде знак на Дикенсън да влезе.
На вратата Дикенсън се запъна.
— Виж, Керн, какви са тези глупости? — попита ядосано той. — Ти не си настойник на госпожица Дарси.
— Напълно вярно — съгласи се Изабел. — Мисля, че лорд Керн трябва да си гледа работата и да не се бърка в моята.
— Тогава не мислете — заяви графът с глас, който не търпеше неподчинение. — Просто вървете.
Когато тримата тръгнаха надолу по стълбището за слугите, Изабел почувства тревожна тръпка да преминава по тялото й. Тя осъзна, че нямаше смисъл да се опитва да спори повече. Ако искаше да говори с Дикенсън, щеше да й се наложи да го направи пред Керн.
Когато стигнаха приземния етаж, тримата продължиха към една стая, осветена само от лунната светлина, която проникваше през два високи прозореца. Ако се съдеше по обзавеждането — малка маса за закуска и столове, наредени покрай камината, в които човек можеше да се отпусне за спокоен разговор — това беше стаята, в която обитателите на дома прекарваха утрините.
Само че този разговор нямаше да бъде никак спокоен.
Изабел се настани неспокойно на ръба на един шезлонг. Керн затвори вратата и отиде до едно бюро в ъгъла на стаята, където застана със заплашителен вид. Той очевидно знаеше за връзката на Дикенсън с майка й. Как бе успял да открие този факт, без да прочете мемоарите? Сигурно се беше досетил случайно.
Дикенсън спря в средата на стаята, бръкна в джоба си, извади малка кутийка и смръкна щипка енфие.
— Не разбирам какво толкова те притеснява. Едва ли се интересуваш от дамата. Чух, че си сгоден за дъщерята на Хатауей, Елен.
— Хелън — поправи го мрачно графът. — Името й е лейди Хелън.
— Това не ни води до никъде — каза внезапно Изабел. — Господин Дикенсън, мисля, че вече е време да разберете, че се нуждаем от присъствието ви тук по съвсем друга причина.
Ние. Несъзнателно тя беше включила и Керн, но сега определено се радваше, че той беше тук. Докато знаеше, че той е наблизо, Изабел се чувстваше в безопасност.
Тя се надяваше, че този път той щеше да прояви достатъчно разум и нямаше да провали намерението й, както беше направил с лорд Реймънд. Тя се опита да привлече погледа му и да подскаже, че тя ще задава въпроси, а той не сваляше очи от другия мъж.
Дикенсън направи гримаса.
— Причина? Каква причина? Никога не съм ви сторил нищо лошо. Дори не сме се срещали досега… нали? — Той се вгледа в нея. — Не, не си спомням да съм срещал дама с вашата грация и чар.
— Познавали сте майка ми — измърмори Изабел. След това събра смелост и добави: — Не вярвам да сте я забравили. Аврора Дарлинг.
Дикенсън започна да опипва кутийката за енфие, сякаш беше тлеещ въглен. Тя се изплъзна през пръстите му и падна на пода, а съдържанието й се разсипа. Той не обърна никакво внимание на това и продължи да зяпа втренчено Изабел.
— Аврора…? Невъзможно. Това е някаква измама.
— Няма никаква измама. — Керн подпря лакът на мраморната полица на камината. — Знаем за миналата
