посещавал майка й. Тя залагаше на надеждата, че той също беше получил покана за този бал, който беше едно от най-големите събития на сезона.
Последното нещо, което й трябваше, бе присъствието на лорд Керн до нея. Сега, когато вече знаеше, че тя иска да накаже един от хората от неговото обкръжение, графът щеше да се опитва да й попречи при всеки удобен случай. Освен ако тя винаги не бъдеше с една крачка пред него.
Докато двете с госпожица Гилбърт се качваха по стълбите, Изабел усети как тревогите й се изпаряват. У нея се надигна непреодолимо вълнение и тя почувства тръпката от това, че изживяваше една сбъдната мечта — да бъде принцеса, тръгнала да се срещне със своя принц.
Откакто се беше вмъкнала между елита на обществото, онази детска мечта отново се бе появила и бе замъглила здравия й разум. Въпреки че част от нея знаеше, че сбъдването й беше невъзможно, Изабел все пак искаше — копнееше — по онова, което не можеше да получи.
Един джентълмен, който минаваше покрай нея, й се поклони и тя му отвърна с царствено кимване. Харесваше й да живее като дама. Независимо дали този живот беше илюзия или не, на нея й харесваше да се отнасят към нея с почит и уважение. Тук, далеч от жестокостите на средата, в която се бе родила, тя се чувстваше в безопасност. Когато дойдеше краят на този маскарад — а той неизменно щеше да настъпи, — тя щеше да се върне към истинския си живот. Щеше отново да се превърне в разумната и презряната госпожица Дарлинг, девственица, живееща в бордей.
Въпреки че Мини беше права, тя си наложи да не мисли за думите й. Изабел затвори очи и запомни мига — шумоленето на коприна и дантели, хладната гладка повърхност на балюстрадата под пръстите й, звуците на учтиви гласове, отекващи в огромната празна зала. Някой ден тя щеше да си спомня за времето, когато бе била дама…
— Виж ти, госпожица Дарси!
Тя отвори очи и видя господин Чарлз Мобри да се изстрелва като снаряд по коридора към нея. Сложните гънки на вратовръзката му почти скриваха двойната му брадичка. Той се закова пред нея и се поклони дълбоко.
— Добър вечер, госпожице Дарси. — Без дори да поглежда към гувернантката, сграбчи трескаво ръцете на Изабел. — Очакването да ви видя беше истинска агония. Ще бъдете ли така любезна да ми обещаете първия танц?
Изабел потисна нетърпението си. Той не отговаряше на представата й за принц, но все пак трябваше да запълни с нещо времето си до пристигането на човека, когото очакваше.
— Както желаете. Стига Гили да няма нищо против.
Мобри се извъртя към възрастната жена, която стоеше зад Изабел.
— Моля ви, госпожо, дайте съгласието си, ако не искате да умра на място с разбито сърце.
Госпожица Гилбърт развя кърпичката си.
— Скъпи младежо. Разбира се, че можете да танцувате с повереницата ми. Вие сте съвсем подходящ.
— Бог да ви благослови за тези думи.
И двамата бяха толкова откровени, че на Изабел й се прииска да се разсмее.
— Гили, засега трябва да си намерим място, където да седнем, далеч от гостите.
Огромната бална зала започваше да се запълва бързо. Златистата светлина на полилеите се разливаше над събралите се мъже в тъмни костюми и дами в ярки рокли, неомъжените момичета бяха облечени в чисто бели дрехи. Музикантите настройваха инструментите си и в тълпата се усещаше вълнение. Гледката приличаше на бал от приказка.
Само че тази вечер Изабел нямаше да срещне своя принц. Тя имаше други, много по-важни планове. Трябваше да убие един дракон.
Изабел отведе госпожица Гилбърт до един стол пред високите прозорци, където се бяха събрали да клюкарстват придружителките на младите дами.
— Не забравяйте да се върнете при мен след танца — напомни й загрижено госпожица Гилбърт. — Партньорите на една неомъжена дама трябва задължително да бъдат одобрени, преди тя да танцува с тях.
Горката Гили. Тази вечер щеше да изпита огромни притеснения, но това не можеше да бъде избегнато. Изабел изпита чувство на вина и се наведе да целуне възрастната жена по бузата.
— Няма да ви посрамя, обещавам.
Тя щеше да направи всичко по силите си да спази това обещание. Обратното би означавало, че щеше да посрами не само себе си, но и Хелън и маркиза. А Изабел все още се чувстваше потресена от суровите думи на Хатауей и от собствения си копнеж да докаже, че не е недостойна.
Мобри я хвана под ръка и я поведе към средата на залата, където вече се събираха останалите двойки. Докато чакаха началото на танца и Мобри я засипваше с комплименти, тя се улови, че оглежда тълпата за един висок граф, който беше твърде надменен, за да му обръща внимание. „Не се появявай, Керн — помисли си тя. — Не смей да се месиш в плановете ми за тази вечер.“
— Къде, ако смея да попитам, е пазителят ви тази вечер?
Изабел примигна към Мобри.
— Не знам. Годеницата му е болна и сигурно няма да има желание да дойде тук.
— Годеница? — Мобри я зяпна за миг. — О, вие говорите за Керн. Аз имах предвид Хатауей.
— О! — Изабел се почувства като пълна глупачка. — Струва ми се, че маркизът е в клуба си.
— Жалко. Възнамерявах да го помоля за аудиенция в удобно за него време. — Мобри взе ръката й и я вдигна към устните си. — Досещате се за какво, нали?
Изабел усети тревога, но поклати глава.
— Може би искате да влезете в политиката? Уверена съм, че лорд Хатауей с удоволствие би ви запознал с тънкостите на работата в парламента.
— Моя скъпа Изабел, грешите по отношение на източника на страстта ми. Но вашата скромност ме кара да ви ценя още повече. — Той я придърпа по-близо до себе си в тълпата от чакащи и прошепна на ухото й: — Скъпа госпожице, вече не мога да мълча. Позволете ми да изразя огромната си любов и възхищение към вас, жената, която избрах за своя измежду всички останали.
— Шшт. — Тя усети как бузите й се зачервяват и се огледа, за да се увери, че никой не го беше чул. След това го дръпна в една ниша, където ромоленето на малък фонтан заглушаваше думите им. — Моля ви — изсъска Изабел, — не говорете толкова безразсъдно на обществено място.
— Тогава нека да забравим за този танц, любов моя. Нека да се промъкнем в градината, където можем да изразим истинските си чувства един към друг.
На нея й се искаше да му издърпа глупавите уши, но можеше да си одраска ръцете на колосаната му яка. О, боже! О, боже! Тя не бе предполагала, че Мобри я обичаше с цялата сила на чувствата, които му позволяваше егоистичното му сърце. Вниманието му можеше да провали старателно обмисления й план.
— Ще останем тук и ще танцуваме — каза твърдо Изабел, когато той понечи да я изведе от балната зала. — И не е необходимо да говорите с лорд Хатауей за мен. Той няма никакви права над мен.
— Но той е ваш настойник. Най-близкият ви роднина от мъжки пол.
— Връзката ни е много далечна. Аз сама съм господарка на съдбата си. — Тя не искаше да му причини голяма болка и затова реши да му разкрие част от истината. — Моля ви да разберете, че не мога да се омъжа нито за вас, нито за някой друг мъж. Казано направо, аз не разполагам със средства, за да изкуша някой джентълмен.
Мобри отстъпи назад и шокираното му изражение й се стори почти комично.
— Хатауей не ви е уредил зестра?
— Не. И аз не го обвинявам за това. Не може да се очаква от него да осигурява финансово всяка своя далечна роднина, която почука на вратата му. — Тя прехапа устни, когато си спомни колко студено и неодобрително се бе държал маркизът тази сутрин. Но той й беше позволил да задържи Милорд, а тя не бе искала нищо друго от него. — Достатъчно е, че ми даде този сезон. След приключването му аз ще се върна в провинцията, където имам малка къща и доход, който ми осигурява спокоен живот.
Разказът й почти отговаряше на истината. Както Изабел очакваше, Мобри изглеждаше ужасен, но по
