Изабел застана срещу затворената врата на библиотеката. Тази сутрин бе действала, без да мисли. Сега, след като бе имала време да обмисли нещата, тя знаеше, че се беше притекла на помощ на Милорд не само от човещина. Въпреки че никога нямаше да признае това на Керн, в кученцето тя беше видяла самата себе си — незаконното дете, подигравано от селските грубияни.
Изабел притисна кученцето по-близо до гърдите си. Беше толкова малко, толкова беззащитно, също като нея преди години. Бе имала намерение да го остави в спалнята си, но то се беше разджафкало и бе започнало да я моли с изпълнения си с обожание поглед и тя беше променила решението си.
Никой нямаше да й отнеме Милорд. Никой.
Изабел вдигна ръка, за да почука, но преди да успее да го направи, вратата се отвори и маркизът излезе.
Тя отскочи назад и се удари в рамката на вратата. Хатауей спря внезапно. Протегна ръка, сякаш искаше да я подхване, но бързо я отдръпна.
— Вие? — Гласът му се изви заплашително.
Маркизът стоеше пред нея изправен като бастун. Макар да не беше висок, излъчваше такава сила, че тя имаше чувството, че е истински великан. Лицето му беше намръщено. Откакто беше представила пред него и лорд Реймънд заклеймяващия откъс от мемоарите на майка си, Изабел не го беше виждала да я гледа с такова леденостудено презрение.
Сърцето й се сви. Той сигурно беше научил, че е довела в дома му някакъв помияр, въпреки че дори не погледна към Милорд. Изабел обаче нямаше намерение да се откаже от кученцето.
— Добър ден, лорд Хатауей. Бих искала да поговоря с вас.
— Не. Аз искам да говоря с вас, млада госпожице.
Той отстъпи назад и й даде знак да се приближи. Изабел пристъпи. Досега не й бяха позволявали да влиза в светая светих на Хатауей. Дългата стая бе обзаведена с удобни столове и посребрени от времето килими. Миришеше на скъп тютюн.
В друг случай Изабел сигурно щеше да започне да разглежда лавиците с книги, наредени покрай стените, и семейните портрети, които висяха над лавиците. Но не и сега. Трябваше да мисли за Милорд.
Тя се обърна, когато маркизът затвори вратата.
— Знам, че положението ми на гостенка в дома ви не ми дава допълнителни привилегии — започна тя. — Затова трябва да се извиня, че ви безпокоя…
— Безпокоите ме? — каза той с напрегнат глас. — Вашите действия днес са нетърпими и обидни. Вие прекрачихте всички граници, госпожице Дарлинг. И аз няма да търпя това.
Резкият му тон накара кученцето да изръмжи и Изабел го погали по врата, за да го успокои. Жестоките думи на Хатауей я обидиха и ядосаха. Толкова противно ли му беше малкото създание да живее в дома му?
— Моля да ме извините за това, че не дойдох веднага при вас — каза тя. — Виждате ли, не мислех, че би било разумно…
— Не сте мислили. — Хатауей започна да крачи напред-назад пред камината и прокара ръка през косата си. — Ако има едно нещо, което е по-непоносимо за мен от лошото държане, то това са извиненията. Можете поне да отстоявате действията си.
— Аз ви предлагам обяснение, а не извинение. Както казвах, не мислех, че би било разумно да идвам тук, преди първо да изкъпя Милорд.
Хатауей замръзна на мястото си. Лицето му пребледня, след това бузите му почервеняха.
— Господи — произнесе бавно той, като стискаше и отпускаше юмруци, — ако сте посмели да забавлявате любовниците си в банята, млада госпожице, ще ви смачкам.
Удивена от силата на думите му — и от грешното му предположение — Изабел поклати глава.
— Не. Милорд е кучето ми. Днес го спасих от една банда грубияни.
— Кучето ви?
— Да. Точно за него говорехме — за това, дали ще ми позволите да го задържа тук. — Изабел се почувства също толкова озадачена, колкото изглеждаше Хатауей, и наклони глава назад — Нали за това говорехме?
Маркизът премигна към Милорд, който изджавка яростно, но същевременно размаха опашка.
— Очевидно е станало недоразумение — измърмори Хатауей. Той отиде до писалището и вдигна няколко листа пергамент, които разтърси пред очите й. — Аз говорех за това писмо, което пристигна току- що. В него брат ми ме уведомява за отвратителните ви обвинения.
На Изабел й се прииска да се разсмее от облекчение. Лорд Реймънд. Хатауей говореше за лорд Реймънд. Разбира се, това изобщо не беше повод за радост. Изабел остави кучето на килима, без да пуска каишката му и Милорд се затътри да подуши основата на една поставка за речници.
Маркизът я гледаше гневно.
— Нищо ли няма да кажете, госпожице Дарлинг?
— Да, аз наистина посетих преподобния лорд Реймънд тази сутрин — отвърна предпазливо тя. — Просто му зададох няколко въпроса във връзка с майка ми.
— Въпроси, ха! Вие сте го засипали с лъжи. Твърдели сте, че Аврора Дарлинг е била убита. — Той стовари юмрук върху писалището. — Това са абсолютни глупости.
Пламенността на думите му изненада Изабел и тя се зачуди дали тази реакция не показваше какво щеше да се случи, когато все повече и повече хора започнеха да научават историята за убийството на майка й.
— Не, не са глупости. Аз бях до майка си, когато тя почина, и знам.
— Нищо не знаете. — Той я изгледа хладно. — Ако такова престъпление наистина беше извършено, магистратът щеше да бъде уведомен. Вестниците щяха да отразят историята до най-малките подробности. Цял Лондон щеше да закипи от скандала.
— Истината беше записана в мемоарите на майка ми. Тя се заклева, че е била отровена от един от своите… бивши любовници. — По някаква необяснима причина Изабел се чувстваше длъжна да го убеди в правотата си и направи една стъпка напред. — Мама беше скрила книгата толкова добре, че успях да я намеря едва след като вече бяха минали месеци от смъртта й. Кой щеше да ми повярва тогава?
— Кой наистина? — Гласът на маркиза беше изпълнен с презрение. Той хвърли писмото върху писалището и започна да крачи напред-назад. — Само като си помисля, че Джъстин не е успял да ви затвори устата и да прекрати отвратителните ви обвинения тази сутрин. Ще трябва да си поговоря с него.
— Ако съм решила да намеря убиеца на майка си, това не засяга нито вас, нито него. Пък и можете ли да докажете, че лорд Реймънд не е човекът, когото търся?
Хатауей застина на мястото си, но Изабел остана с впечатлението, че в него се бореха някакви много силни чувства.
— Повече няма да слушам тези глупости. — Той посочи с пръст към нея. — Сега искам да ме чуете добре. Докато живеете в моя дом, ще се държите като дама. Няма да се мотаете из града като обикновена уличница, каквато сте, и да обвинявате висшестоящите в убийство. Ясно ли се изразих?
Изабел беше толкова шокирана, че можеше само да го гледа втренчено. След това тя успя да кимне, въпреки че отчаянието започваше да разрушава увереността й. Известно време се беше чувствала приета от маркиза като дама, която имаше същото социално положение като дъщеря му. Как бе могла да забрави, че това беше просто една илюзия? Истината беше, че и Хатауей като Керн я смяташе за натрапничка. За тях тя не беше по-добра от хлапето, което миеше съдовете в кухнята, или от коняря, който им чистеше конюшните.
Дявол да ги вземе всички благородници.
Въпреки унижението обаче тя не можеше да престане да мисли защо Хатауей бе изглеждал толкова разтревожен. Защо беше толкова пребледнял и потресен, сякаш му бяха нанесли страхотен удар? Защо в погледа му се криеше сянката на някаква мрачна емоция?
Внезапно Изабел осъзна истината.
Лорд Хатауей беше ужасен. Ужасен от това, че набожният му брат може би наистина беше извършил убийство.
