съвсем други причини.
— Аз имам достатъчно голям доход… но без зестра? Това е непоносимо.
— Но трябва да бъде понесено — от мен, а не от вас. Страхувам се, че ще се наложи да си потърсите съпруга другаде.
— Права сте! Трябва да оттегля предложението си, докато разбера защо Хатауей има толкова ниско мнение за вас. — Той се поклони набързо и изчезна в тълпата.
Толкова за неугасващата любов.
Изабел нямаше време за цинични размишления. Тя вдигна гордо глава и тръгна бавно из залата. Когато видеше някой свой познат, го питаше дискретно за мъжа, когото търсеше. Мъжът, който може би беше убиецът на майка й.
Изабел държеше очите си отворени и ушите — наострени. Танцува с различни партньори, като от време на време се явяваше при госпожица Гилбърт. На няколко пъти забеляза мрачния поглед на Мобри. Всеки път, когато това се случеше, дамите започваха да шепнат зад ветрилата си, а господата се навеждаха към тях, за да чуват по-добре. Изабел посрещаше изпълнените им със съжаление погледи първоначално с озадачение, а след това с раздразнение.
Всички ли бяха предполагали, че има пари, само защото живееше при Хатауей?
Тя се чувстваше, сякаш беше загубила нещо. Твърде късно беше разбрала, че не бе трябвало да проявява доброта към Мобри. Той беше първокласен мръсник, който първо редеше стихове, а след това се опитваше да провокира скандал. Не бе трябвало да постъпва толкова глупаво и да се доверява на един благородник.
Изабел изправи рамене и продължи да се усмихва. Мобри можеше да разправя каквото си иска. Това щеше да я облекчи при поддържането на фасадата за пред хората. Ако се разчуеше, че няма средства, обожателите й щяха да намалеят. Нито един джентълмен, независимо от положението си, нямаше да се ожени за бедна жена.
Докато Изабел се отдалечаваше от дансинга, един мъж спря пред нея и се поклони. Той беше много висок, имаше рядка посивяла коса и тънки, аристократични черти, върху които годините бяха оставили своя отпечатък.
— Госпожица Дарси, предполагам? — Когато тя кимна, той я огледа от главата до петите с лисичите си очи по начин, който накара кожата й да настръхне. — Аз съм господин Терънс Дикенсън. Мъжът, когото търсите.
Глава 11
Керн я забеляза в другия край на претъпканата зала.
Облечена в рокля с цвят на сапфир, която откриваше красивите й бели рамене, Изабел изглеждаше като неотменима част от насъбралите се аристократи. Човек можеше да си помисли, че се беше родила, за да живее в такъв дом. Намекът за огън в косите й сякаш подсказваше каква беше жената — неуловима… загадъчна… съблазнителна.
Отново флиртуваше, дяволите да я вземат. Присвивайки устни в подканваща усмивка, тя докосна ръката на един висок, оплешивяващ господин. Той се наведе към нея и каза нещо, което се изгуби в шума в залата, а тя отметна глава и се разсмя.
Керн усети, че тя го привлича като магнит, и самообладанието му започна да отстъпва пред изгарящото го желание. Прииска му се да я отведе навън и да й покаже какви биха били предимствата, ако си избереше по-млад мъж…
Внезапно той разпозна мъжа, с когото говореше Изабел. Беше онзи стар мръсник Терънс Дикенсън, бивш приятел на баща му. Според Мини Дикенсън бе имал връзка с Аврора Дарлинг.
Изабел несъмнено знаеше за това.
Керн стисна зъби и започна да си пробива път през тълпата от гости. Трябваше да попречи на тази жена да се превърне в жертва на собствената си глупост. Бе направил едва няколко крачки, когато някой го подръпна настоятелно за ръкава и го накара да спре. Графът се обърна и се озова лице в лице със загрижената госпожица Гилбърт.
Гувернантката направи реверанс, след което допря кърпичката си до безкръвните си устни, сякаш искаше да се скрие зад бродирания плат.
— Милорд, добре че най-сетне се появихте. Надявах се, че ще дойдете тази вечер.
Той я потупа по ръката.
— Ще си поговорим след малко. Засега дългът ми налага да танцувам с госпожица Дарси.
— Но точно за това исках да поговоря с вас, милорд. Виждате ли, случи се нещо наистина ужасно — Тя се огледа и прошепна: — Всички разбраха.
Този път вниманието на Керн се насочи изцяло към гувернантката.
— Какво са разбрали?
— Аз самата не знаех за това. О, боже, какво ли ще каже лорд Хатауей, когато открие какво говорят хората?
Графът стисна юмруци.
— Кажете ми кой я нарича измамница.
— Измамница ли, милорд? Не сте ме разбрали правилно. — Възрастната жена се наведе напред. — Говори се, че нашата Изабел нямала зестра. Била бедна като църковна мишка.
— О — каза той с облекчение. Значи това беше всичко. — Все щеше да се разбере рано или късно.
— Но не на такова публично място и не в отсъствието на маркиза, който можеше да сложи край на клюките, ако беше тук. О, господи! Как ще си намери съпруг сега горкото момиче?
— Аз съм виновна за всичко. Трябваше да я наблюдавам по-отблизо — продължи госпожица Гилбърт. — Не е много обиграна в тънкостите на поведението във висшето общество. — Тя се вгледа в тълпата и поклати леко глава. — Всички обсъждат нея, а тя се усмихва, сякаш бъдещето й е розово.
Изабел наистина се усмихваше. Усмихваше се на онзи похотлив стар пръч. Малкото разследване, което Керн беше провел, го бе осведомило, че преди няколко години Дикенсън се беше оженил за много богата и много ревнива вдовица, която го държеше близо до себе си. Само че сега жена му не се виждаше никъде.
— Успокойте се, госпожице Гилбърт. Аз ще се погрижа за това. Никой няма да посмее да я обиди в мое присъствие.
— Бъдете благословен, милорд. Толкова сте добър и любезен.
Докато се отдалечаваше, графът се отърси от чувството за вина, което го беше обзело. Госпожица Гилбърт едва ли щеше да има толкова високо мнение за него, ако знаеше как точно той възнамеряваше да се погрижи за Изабел. Разбира се, госпожица Гилбърт си нямаше никаква представа за истинския произход на повереницата си. Нито пък за безумната й цел.
Керн обаче знаеше. Това момиче не притежаваше никакъв здрав разум. Ако продължеше да си пъха носа в личния живот на влиятелните мъже, някой ден това можеше да й струва живота. И всичко само защото искаше да отмъсти за смъртта на разпуснатата си майка.
Обзе го смесица от ярост и раздразнение. Днес той беше напуснал бордея с предпазливо разбиране към намеренията на Изабел. Въпреки че не можеше да одобри смелостта й, поне разбираше на какво се дължеше решителността й. Тя също беше отгледана в почтена среда и не бе имала възможността да избира родителите си. Странно беше да се чувства така свързан с нея, сякаш двамата споделяха един и същ произход, въпреки че в действителност бяха отгледани в коренно противоположни светове.
Един негов познат му махна с ръка, графът кимна учтиво, но продължи да си проправя път към Изабел. Нямаше намерение да стои безучастно и да гледа как тя ще предизвика катастрофа с безумните си въпроси. Ако се наложеше, щеше да я върже и да й запуши устата, след което щеше да я изпрати обратно в бордея, където й беше мястото.
Но дали мястото й наистина беше там? Тя, изглежда, се чувстваше съвсем в свои води тук. Всъщност
