ти връзка с Аврора. Тя те е наричала Нарцис.
Изабел леко потупа скрития джоб, в който се намираше дневникът на майка й. Книгата беше все още там.
Очите на Дикенсън се разшириха на лунната светлина. Докато го наблюдаваше, Изабел сви юмруци в скута си. Тя не обичаше момента, в който мъжете осъзнаваха нещо и, в който дрехите на дама вече не можеха да прикрият истината за потеклото й. Искаше й се да изтича навън от тази стая и да избяга колкото можеше по-далеч.
— Това са онези проклети мемоари. — Дикенсън се обърна към Керн. — Ти си докопал книгата. За бога, трябва да постъпиш като джентълмен и да я изгориш.
— Той не притежава книгата на мама — каза Изабел. — Тя е у мен. И се намира на сигурно място, където никой не може да я открие.
— Значи за това става дума, а? — Дикенсън се намръщи първо на нея, а след това и на Керн. — Никога не бих си помислил, че някой като теб може да бъде изнудвач. Ти си паднал по-ниско и от Линууд.
Керн стисна юмруци и дори в тъмнината Изабел долови студения гняв, който бушуваше в него. Тя побърза да се намеси.
— Не се интересуваме от изнудване, господине. Искаме само да чуем отговорите ви на няколко въпроса.
— Въпроси? Какви въпроси?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Посещавали ли сте майка ми в месеца преди смъртта й?
— Посещенията ми там бяха лични — каза кисело той. — Аз със сигурност си плащах щедро за тази привилегия.
Изабел потръпна вътрешно, когато си представи този гадняр с майка си. Тя с усилие запази спокойното си изражение и повтори:
— Посещавали ли сте я?
Когато Дикенсън вирна аристократичния си нос, Керн изръмжа:
— Отговори на дамата. Посещавал ли си Аврора Дарлинг във връзка с мемоарите?
Дикенсън подритна малката купчинка енфие на килима.
— И какво, ако е така? Ако възнамерявате да ме изпеете пред жена ми, тя е на посещение при болната си сестра в Съсекс. Няма да ви позволя да я притеснявате със стари клюки.
— Пеенето ще го оставим на други — каза язвително Изабел. — Кажете ми, спомняте ли си точната дата, когато за последен път сте видели майка ми?
— Дата ли? Как, по дяволите, очаквате да си спомня датата? Беше някъде през пролетта. — Той отиде до едно огледало и нервно оправи рядката си коса. — През април. А може да е било май. Дяволите да го вземат, не знам. Това не е нещо, което човек записва в тефтерчето си за срещи.
Изабел овладя раздразнението си.
— Когато сте я посетили за последен път, случайно да сте й занесли някакъв подарък? Цветя? Бижута? Може би… сладки?
Той сви рамене.
— Бонбони, предполагам. Тя обичаше шоколадовите бонбони от сладкарския магазин на Бел.
Изабел се наведе напред с разтуптяно сърце. Той бе имал възможността да сложи арсеник в бонбоните. Отровата можеше да бъде купена от всяка аптека. Може би Дикенсън бе действал от отчаяние, защото ако Аврора бе публикувала мемоарите си, щеше да му създаде неприятности с ревнивата му съпруга.
— Какъв е смисълът на този разпит? — попита Дикенсън. — Всъщност на мен много ми се иска да разбера как така живееш под покрива на Хатауей и се представяш под фалшиво име. Сигурно си измамила маркиза. Човек като него никога не би приел дъщерята на една уличница в дома си. — Той изви устни в презрителна гримаса. — Като си помисля за това, ако незабавно не унищожиш тези мемоари, ще отида право при него и ще му кажа за гадния ти план…
— Няма да изречеш нито дума. — Керн отиде до Дикенсън. — Виждаш ли, смисълът на този разпит е много прост. Ние искаме да разберем кой е отровил Аврора Дарлинг.
Дикенсън отстъпи колебливо няколко крачки назад. Той вдигна ръка към вратовръзката си и пръстенът му блесна на лунната светлина.
— О-отровена? Да не би да казвате, че… е била убита?
— Да.
Последва кратка пауза. След това Дикенсън се обади с разтреперен глас:
— И мислите, че аз съм я убил?
— Зависи. Можеш ли да ни кажеш къде си бил в нощта на десети май миналата година? Нощта, в която Аврора се е разболяла.
— К-казах ви, че не си водя бележки за посещенията си при куртизанки. Кой мъж е толкова глупав, че да прави подобно нещо?
— Тогава ще се наложи да потърсим информация от друг източник — каза заплашително Керн. — Междувременно бих те посъветвал да не напускаш града. Магистратът може да пожелае да те разпита.
— Магистратът! Това е повече от абсурдно. Не би трябвало да помагаш на тази малка уличница, а трябва да подкрепиш братята си. — Той понечи да разклати пръст към Керн, но очевидно размисли и прибра ръката си. След това се обърна към Изабел. — А ти… твоето място е канавката, а не сред почтените хора. Ти си също толкова дама, колкото е и моята перачка.
Изабел седеше с изправен гръб, прибрала ръце в скута си. Тя знаеше, че външно приличаше на изтънчена дама, но вътре в себе си отново се беше превърнала в онова малко момиченце, което жадуваше да бъде принцеса, макар да знаеше, че приказките никога не се сбъдваха.
Дикенсън се наведе, като мърмореше възмутено, вдигна кутийката за енфие и я прибра в джоба си. След това се изправи и огледа презрително Изабел.
— Вече не се изненадвам, че Мобри разправяше на всички, че си нямала зестра. Чакай само всички да чуят какво имам да добавя аз…
Керн изскочи от мрака, сграбчи Дикенсън за гърлото и блъсна гърба му в една от стените. Някаква масичка се преобърна и една базалтова ваза падна на земята и се разби на парчета.
Керн сякаш не забеляза това.
— Кажи още една дума срещу госпожица Дарси и ще отговаряш пред мен.
— Аз… няма. — Дикенсън издаде звук, сякаш се задушаваше. — Пусни… ме.
— Първо се извини на дамата.
— С-съжалявам.
— Така е по-добре. — Керн пусна пленника си и отстъпи назад. — Чуй ме много добре. Ако споменеш на когото и да било за тази среща, няма да се поколебая да разкрия мръсотията от миналото ти. Жена ти ще научи всичко до най-малките подробности.
— Р-разбрано, м-милорд. — Дикенсън направи жалко усилие да оправи измачканата си вратовръзка. Той се приближи колебливо до вратата, измъкна се навън и я затръшна зад себе си.
Откъм балната зала на горния етаж долетяха звуците на менует. Изабел скръсти ръце върху гърдите си, за да прикрие треперенето им.
Не че според нея Керн бе вложил някакво лично отношение, когато я беше защитил. Разбираемо беше, че той искаше да защити собствените си интереси — лейди Хелън и лорд Хатауей не трябваше да бъдат замесвани в скандал.
Въпреки това тя се чувстваше задължена за помощта му.
— Благодаря, че ми помогнахте, милорд. Беше много мило от ваша страна.
— Мило — повтори мрачно той.
— Да. — Тя долавяше някакво слабо опасно излъчване от него. Колко добре го познаваше в
