— Господи — измърмори графът и я последва. В какво ли щеше да се забърка тя сега?
Едно плясване с камшика беше достатъчно да разпръсне хлапетата във всички посоки и те се изпокриха из съседните улички. Когато Керн стигна до нея, тя беше клекнала да вдигне кафяво-сивото животинче, което трепереше сгушено на земята.
— О, Керн, това е кученце. Не е ли прекрасно?
— Мъжко е — заяви графът, след като огледа животното набързо, за да се увери, че не е наранено. — И е мръсно. По-добре го пуснете.
— Не. — Изабел се намръщи. — Онези момчета могат да се върнат отново.
Той не можеше да не се съгласи с това заключение.
— И какво смятате да правите с него тогава?
— Ще го взема у дома и ще се грижа за него.
— Позволете ми да ви напомня, че домът на Хатауей не е ваш дом. Нямате право да водите някакъв помияр в къщата на маркиза.
Лицето й пребледня, но тя не пусна кученцето. Притисна го към гърдите си и започна да гали мръсното сиво петно на челото му, докато животинчето не се успокои.
— Имам си друг дом, в който мога да го отведа по-късно. Дотогава не смятам да го изоставям.
Изабел се обърна и тръгна към файтона. Керн я последва, като се ядосваше, че тя все успяваше да го накара да се почувства като мръсник. Кой беше той, че да пречи на добротата? Толкова много ли презираше Изабел, та не можеше да приеме, че и тя може да бъде почтена и добра?
Графът й помогна да се качи във файтона и тя продължи да държи здраво кученцето, въпреки че по копринената й рокля вече беше полепнала мръсотия. Докато галеше животинчето, изражението й се смекчи и тя се усмихна. Ветрецът си играеше с къдриците й, а слънцето беше зачервило бузите й. Приличаше на дама, заела се да поправи жестоките неправди на живота. Керн се улови, че мечтае тя да му отдели поне половината от вниманието, с което засипваше кученцето.
Той дръпна юздите. Колко смешно беше да изпитва ревност от една кожена топка. Би трябвало да се концентрира върху откриването на мъжете, които тя подозираше в убийство. На кого другиго бе отделяла специално внимание Изабел през изминалите седмици?
Първият беше Чарлз Мобри, но тя не беше търсила приятелството му, просто го беше използвала, за да се запознае със сър Джон Тримбъл. Оттогава я бяха ухажвали няколко млади господа, но Керн не се сещаше за нито един, който би посещавал една застаряваща проститутка, след като можеше да отиде при много по-млади от нея.
И защо изобщо се опитваше да разреши тази загадка? Докато Изабел не отправяше обвинения към членовете на семейството му, нейните планове не бяха негов проблем. Той трябваше да я остави сама с обвиненията си, да й даде достатъчно свобода на действие и рано или късно тя сама щеше се провали. Рано или късно щеше да се изправи срещу убиеца — и тогава той щеше да се погрижи за нея.
Керн усети как кръвта му се смразява във вените и хвърли един бегъл поглед към Изабел. Кученцето облиза брадичката й и тя се изкиска като безгрижно момиче. Той усети как в гърдите му се появява огромна тежест. Искаше му се да я разтърси, да й се развика, да й забрани да продължава опасното си разследване.
Когато забеляза, че Керн я наблюдава, блясъкът в очите й потъмня и тя го погледна предизвикателно.
— Милорд! — каза тя.
— Да?
— Това е името му.
Дали не се беше досетила за самоличността на убиеца? Керн стисна здраво юздите и се наведе към нея.
— Кой? Кой е този мъж?
— Нямах предвид човек. Това е идеалното име за него. — Тя се усмихна закачливо и притисна сивото кученце към гърдите си. — Отсега нататък ще се нарича Милорд.
Въпреки че ръката ми трепери от слабост, отново вземам писалката, за да запиша мислите си… не, страховете си. Наистина ли са минати две седмици, откакто се разболях? Болестта изсмука силите ми, не ми позволява да се надигна от леглото, караме да осъзная колко крехко е човешкото тяло.
Уви! Преди да се разболея от тази ужасна болест, се радвах на добро здраве и се чувствах много по- млада, отколкото бях в действителност. Живеех заради удоволствията. Сега обаче всички възможности за удоволствия ми бяха отнети.
Била съм отровена.
Скъпи читателю, ти може би ще отминеш с презрение подозренията ми, но аз искам да запомниш добре думите ми. През изминатите няколко седмици любовниците ми се изредиха един след друг, за да ме предупредят да не продължавам да пиша мемоарите си. Сега се страхувам, че между тях има подлец, който ме иска мъртва, подлец, който е решил да ми попречи да довърша дневника си.
Но аз няма да бъда спряна. След като загубих парите и любовта си, аз се чувствам уморена и самотна. Ако е рекъл бог, хонорарът от книгата ми ще ми позволи да напусна завинаги тази къща на греха и да отида при дъщеря си в Оксфордшир. Там най-сетне ще заживеем заедно с нея. И може би там ще успея да намеря спокойствието, което никога не познах с баща й…
Глава 10
В коридора пред библиотеката Изабел се поколеба.
Милорд се размърда в ръцете й и студеният му нос я побутна по брадичката. След като го беше изкъпала, кученцето изглеждаше доста добре, въпреки че щяха да му трябват няколко дни добро хранене, за да подсили слабичкото си телце. След дивото къпане, което беше оставило Изабел също толкова мокра, колкото и него, сега козината на кученцето блестеше. Един паж й беше донесъл стар нашийник от конюшнята. Икономът Ботс бе закършил ръце, разтревожен какво щеше да каже господарят му. Изабел го беше уверила, че ще получи разрешението на лорд Хатауей.
Сега, облечена в най-хубавата си рокля, тя възнамеряваше да направи точно това.
Изпълнена с тревога и чувство за вина, потърка буза в меката главица на кучето. През времето, откакто живееше в дома му, маркизът се беше държал добре с нея, като се имаше предвид, че тя беше влязла в семейството му с изнудване. Хатауей беше учтив с нея, като същевременно се държеше на разстояние. Въпреки че можеше да я подложи на дребни грубости, той бе избрал да плати за новите й дрехи и я приемаше — макар и неохотно — като компаньонка на единствената му дъщеря. Също толкова неохотно, Изабел започваше да го смята за истински джентълмен — честен, справедлив, дори достоен за възхищение. Тя не бе вярвала, че е възможно да съществува такъв мъж — поне не и в средите на аристократите.
Лорд Керн, от друга страна, беше въплъщение на арогантния сноб. Въпреки че искаше хората да го смятат за почтен, той не притежаваше нежност и честност.
Кожата й се зачерви от нежелана топлина. Изабел изруга мислено сексуалното привличане, което изпитваше към графа. Защото истината беше, че тя го желаеше със същата безсрамна нужда, за която бе чувала да говорят лелите й. Искаше й се да почувства как топлото му тяло покрива нейното и да усети допира на пръстите му върху голата си плът.
Само една тъпачка можеше да желае единствения мъж, който можеше да й попречи да получи справедливостта, която търсеше.
Само една мръсница можеше да желае годеника на своя скъпа приятелка.
Само една пропаднала жена можеше да иска втора услуга от Хатауей.
