— Но вие сте ходили при нея поне веднъж — каза Изабел. — Също като Линууд и останалите, които не са искали мемоарите да бъдат публикувани.
— Това не беше любовна среща — настоя свещеникът. — Аз останах при нея само пет минути. През април, а не през май.
Изабел се вгледа внимателно в него и долови възмущение и нещо повече — нещо мрачно и мъчително. Отчаяние? Страх?
— Един убиец не би се поколебал да излъже. Затова искам доказателство, че казвате истината…
— Достатъчно — прекъсна я Керн и тръгна към нея. — Лорд Реймънд ви каза всичко, което знаеше. Повече няма да го притеснявате.
— Отговорите му бяха неясни. Трябва ми доказателство, че не е бил там в нощта на десети май.
Керн я хвана здраво за предмишницата.
— Имате честната му дума на благородник. Приятен ден, господине.
Свещеникът стана и се подпря на бастуна си.
— Надявам се, че тя няма да спомене нищо повече за тези възмутителни неща. Ако името ми бъде замесено в скандал, дори Хатауей с цялото си влияние няма да успее да ми осигури епископството.
— Тя ще си мълчи. Аз лично ще се погрижа за това. — С тези думи графът вдигна Изабел от стола и я изведе навън.
Арогантността, с която бе взел нещата в свои ръце, я вбесяваше. Тя се измъкна от ръката му и спря под сянката на един дъб.
— Превишавате правата си — тросна се тя. — Не трябваше да се месите.
— А вие не трябваше да се държите с лорд Реймънд като с престъпник. Познавам го от малък и смея да твърдя, че не е убиец.
— Разбирам. Вие искате от мен доказателство, че майка ми е била убита, но аз нямам право да искам същото по отношение честността на лорд Реймънд.
— Не, нямате. А сега елате тук, преди цял Лондон да ни види как се караме.
Едва сега Изабел осъзна, че покрай тях минаваха много хора, а кой знае колко любопитни очи надничаха през прозорците на съседните къщи.
Тя потисна раздразнението си и придружи Керн до файтона, където той й помогна да се качи на високата седалка. Едва когато конят тръгна напред, той се обърна към нея и каза:
— Кажете ми имената на останалите мъже, които разследвате.
Сякаш си мислеше, че тя щеше да му позволи отново да се намеси!
— С риск да се повторя, това е поверителна информация.
Графът стисна зъби и се загледа напред.
— Предполагам, че всички те са описани в мемоарите, които отказвате да ми дадете да прочета.
Изабел стисна устни. Нека да се пече на огъня на неизвестността, така му се падаше. Той не искаше да й помогне, а да предупреди останалите. Неговият свят представляваше един затворен кръг и мъжете в него се защитаваха помежду си.
Графът се втренчи в нея и за миг тя се уплаши, че проницателният му поглед ще прозре, че малкият дневник се намира само на няколко сантиметра от ръцете му, скрит в тайния джоб под роклята й. Но той нямаше как да знае това, дори Кали не знаеше. Изабел внимаваше много, когато се преобличаше, така че дори Кали не подозираше за съществуването на тайника.
— Един от господата в списъка ви е сър Джон Тримбъл — каза Керн.
Изабел се вцепени. Типично в негов стил беше да си спомни за онази игра на карти по време на първия й бал. Но той не можеше да си пъха носа в миналото на Тримбъл. Не трябваше. Изабел не можеше да понесе мисълта, че Керн можеше да открие, че собственият й баща се беше отказал от нея.
Той продължаваше да я гледа втренчено и тя усети как се изчервява. Дланите й започнаха да се потят под ръкавиците.
— Не можете да сте сигурен в това.
— Така е. Но истината може да бъде установена много лесно. — Той отново се загледа в пътя и след малко зави по оживената Риджънт стрийт.
— Къде отивате? — попита Изабел.
— Струва ми се, че Тримбъл е член на един клуб. Няма да бъде трудно да го намерим.
— Но той не е в града — възрази притеснена Изабел. — Чухте го сам да казва, че известно време ще бъде в провинцията.
— В такъв случай ще проверим дали се е върнал.
Дяволите да го вземат Керн. Тя обмисли дали да не настои да се върнат в дома на Хатауей, но се уплаши, че графът може да отиде да разпита Тримбъл сам и да й провали изненадата. Изабел държеше да бъде там, за да чуе какво има да каже Тримбъл за смъртта на майка й.
На Сейнт Джеймс стрийт Керн спря файтона пред една хубава къща. Махна с ръка и портиерът се затича надолу по стълбите.
В отговор на въпроса на графа мъжът вдигна цилиндъра си и почеса оплешивяващата си глава.
— Нисък мъж с дълбок белег на бузата? Мисля, че на няколко пъти съм виждал такъв господин при Буудъл. Да проверя ли, милорд?
Керн кимна и хвърли една монета, която мъжът улови сръчно. Той се втурна през улицата към друг елегантен клуб и след няколко минути се върна с адреса. Сър Джон живееше в един квартал близо до Хаймаркет.
Керн потисна задоволството си и тръгна към указания адрес. Въпреки че Изабел седеше съвсем неподвижно, вперила поглед право напред, той долавяше, че тя е силно раздразнена. Явно знаеше къде живееше Тримбъл, но бе твърдо решена да попречи на Керн с всички възможни средства.
Той обаче беше също толкова решен да й попречи. След кратко пътуване из оживените улици графът намери къщата, която беше част от редица малки, обикновени жилища. Керн се зачуди как един човек, който живееше на такова незабележително място, бе успявал да си позволи услугите на Аврора Дарлинг. Това беше един въпрос, който графът смяташе да зададе на всяка цена.
Но Тримбъл не си беше у дома и икономът, който им отвори вратата, ги осведоми, че сър Джон все още не се бил върнал от пътуването си. Керн трябваше да се задоволи с оставянето на бележка, че щеше да се върне тук следващия петък сутринта.
— Видяхте ли? Казах ви, че няма да го намерим тук — каза Изабел с победоносен вид, когато двамата тръгнаха обратно по стълбите към файтона. — И вие няма да дойдете тук без мен. Този път аз ще водя разпита. Лорд Реймънд може би щеше да каже повече, ако не се бяхте намесили.
Керн спря до файтона.
— Забравете за него. Той не е виновникът.
— О, така ли? Имал е достатъчно добра причина да го направи. И ако възнамерявате да подходите също толкова безгрижно и към Тримбъл, по-добре ме оставете сама да задавам въпросите.
— Друг път — изтърси Керн. Той не се изпускаше пред жените, но Изабел Дарлинг го караше да стига до крайности. — Възнамерявам да ви държа изкъсо, за да не си докарате неприятности заради липсата ви на възпитание.
— Липсата ми на възпитание, така ли? Линууд е вашият баща.
Керн отказа да захапе въдицата и стисна зъби.
— Липсата ви на възпитание — повтори той. — Ако някой ви види да посещавате джентълмен без придружител… — Той за малко щеше да каже
Изабел го погледна с достойнство.
— Много добре ми е известно как трябва да се държа. Имах гувернантка, която ме научи как да правя реверанси и да хленча като най-изисканите дами. О!
Тревогата в гласа й го стресна и той проследи погледа й към отсрещната страна на улицата, където няколко хлапета се бяха събрали в кръг и наблюдаваха нещо малко, което се беше свило в средата на кръга. Виковете им изразяваха зловеща бруталност.
За удивление на Керн Изабел сграбчи камшика от поставката му до седалката на файтона и тръгна бързо към децата.
