— В такъв случай ще разпитаме лорд Реймънд.
— Не! — възрази тя. — Не искам да се месите.
— Независимо дали това ви харесва или не, аз вече съм замесен. Сега искам да ми кажете дали в дневника на майка ви са изброени и други господа.
— Вече ви казах достатъчно.
— Казахте ми твърде малко. Искам да прочета целите проклети мемоари. Къде са те, по дяволите?
Тя подскочи, сякаш я бяха уболи с игла.
— Скрила съм ги на сигурно място, където не могат да бъдат намерени от някой благороден сноб като вас.
— Значи трябва да повярвам на думата ви за тези обвинения. Сигурно ме мислите за пълен глупак.
Изабел го изгледа с изпепеляващ поглед.
— Напротив, милорд, аз изобщо не мисля за вас.
Дявол да я вземе с нейната дързост. Половината нощ той бе лежал, без да заспи, мислейки само за нея. Въпреки предизвикателните й думи, все още си спомняше реакцията й на милувките му. Как бе отвръщала на целувките му, как му беше помогнала да свали дрехите й, за да може да погали меките й гърди.
Той хвана юздите с една ръка и сложи другата върху нейната в скута й. Топлината на плътта й проникна през тънките му ръкавици за езда.
— Лъжкиня — каза той с дрезгав глас. — Изкушавате ме да докажа, че безразличието ви е престорено. Признайте си. Вие ме желаете също толкова, колкото и аз вас.
Предизвикателството му остави Изабел без дъх. Въпреки че слънцето обливаше лорд Керн с ярката си светлина, той излъчваше някаква дива сила. Докато управляваше файтона само с една ръка, той с лекота я възбуждаше с думи. За свой огромен ужас Изабел откри, че тялото й отвръщаше на мъжкото му привличане. Ниско в слабините й нещо пулсираше. Дори тук, пред целия свят, тя искаше той да премести пръстите си към крака й, да ги плъзне по-високо… по-високо…
Изабел отблъсна ръката му.
— Гледайте си пътя. Не искам да ни пребиете някъде.
Той се изсмя мрачно.
— Карането ми е последното нещо, което би могло да ви навреди. По-скоро можете да се опарите от дързостта, с която отправяте обвинения към влиятелни мъже.
Тя беше благодарна за смяната на темата.
— Значи признавате, че един от тези аристократи е убил майка ми.
— Съгласен съм, че сред тях има аморални типове, които са способни на убийство. Но нито баща ми, нито лорд Реймънд, са между тях. — Той насочи файтона към бордюра. — И искам да знаете, че възнамерявам да ви докажа това.
Дявол да го вземе, защо си пъхаше носа в нейните работи? Как щеше да успее да измъкне верни отговори от лорд Реймънд, след като Керн щеше да я гледа намръщено през цялото време и да защитава мъжа, когото разпитваше? И все пак трябваше да опита, въпреки че нямаше начин да се отърве от графа.
Вече бяха пристигнали пред църквата „Свети Джордж“ с нейния коринтски портал и красива камбанария Керн скочи на земята да върже коня, след което отиде да помогне на Изабел да слезе. Тя не искаше да приеме помощта му и той го знаеше, личеше си по подигравателните пламъчета в очите му. Арогантно копеле. Изабел обаче знаеше, че нямаше да успее да слезе грациозно толкова отвисоко. Графът обви големите си ръце около кръста й и я свали на паважа. Тялото й сякаш пламна на местата, където я беше докоснал, и Изабел побърза да тръгне по пътеката.
В църквата миришеше на восък и влажен камък. Стъпките им отекваха силно. Пейките бяха празни, а свещите не бяха запалени.
Намериха пастора да пише нещо в малкия си, уютен кабинет. Пред него лежеше отворена една малка библия в кожена подвързия. Бастунът му беше подпрян на бюрото.
Когато забеляза гостите си, преподобният лорд Реймънд Джефрис зяпна от изненада. Драскането на перото му спря внезапно. Къдравата му кафява коса и изненаданото изражение му придаваха почти момчешки вид.
Той бутна назад кожения си стол и стана, като се хвана за ръба на бюрото. Устните му се разтегнаха в любезна усмивка, сякаш си бе сложил маска.
— Джъстин, Госпожице… Дарси. Не ви очаквах.
— Надявам се, че не те безпокоим — каза Керн.
— Разбира се, че не. Правех записки за неделната литургия. — Лорд Реймънд посочи към два стола — Седнете, моля. На какво дължа това посещение?
Изабел се настани и усети втренчения му поглед върху себе си. Тя не можеше да си позволи да се чувства застрашена от него и затова си го представи как се прави на паднал ангел, облечен в дамска нощна риза и чорапи с жартиери.
— Лейди Хелън ме помоли да дойда тук — каза любезно тя. — Изглежда, че сте отказали няколко нейни покани за вечеря. Тя е загрижена за вас.
Лорд Реймънд седна отново на стола си.
— Църковните дела не ми оставят много време напоследък — каза сухо той. — Предайте съжаленията ми на племенницата ми и я уверете, че отново ще дойде време, когато ще мога да посещавам дома й.
— Разбирам. — Изабел разбра смисъла на думите му и от това я заболя. Той нямаше да прекрачи прага на дома на брат си, докато тя живееше там. Двуличен мръсник. — Хелън ме помоли също така да обсъдя с вас подробностите по сватбената церемония, но тъй като очевидно сте много зает, можем да оставим това за друг път. Засега бих искала да ви задам няколко въпроса във връзка с майка ми.
Усмивката се изпари от лицето на свещеника и бе заменена от неодобрително изражение. Той се наведе напред в стола си.
— Въпроси? Аз прекратих неуместната си връзка с тази жена преди много години. Нямам какво повече да кажа.
— Напротив — каза Керн, който се беше облегнал на един шкаф за книги. — Госпожица Дарлинг вярва, че майка й е била убита… отровена. Тя иска да знае дали извършителят си ти.
— Аз? Убийство? — Лорд Реймънд се отпусна обратно в стола си. — Това е лудост… немислимо!
Дяволите да го вземат Керн. Изабел бе имала намерението да подходи отдалеч и да прецени реакцията на свещеника.
— Това е истината — каза тя и хвърли гневен поглед на графа, за да го предупреди да не се намесва. — Лорд Реймънд, бих искала да знам къде сте били на десети май миналата година.
— И как очаквате от мен да си спомня какво точно съм правил преди една година? Сигурно съм бил у дома при жена си. — Той поклати глава, лицето му беше изкривено от ужас. — Аз… аз мислех, че Аврора, господ да се смили над грешната й душа, е умряла от естествена смърт.
Ама че нахалство, да смята майка й за по-голяма грешница от самия себе си. Изабел си спомни веселия смях на майка си и щедрия й характер. Този мъж обаче никога не се беше опитал да опознае добрите страни на Аврора.
— Тъжна е нощта, в която тя се разболя — подсети го Изабел — Същата нощ, в която останалите жени са забелязали някакъв мъж да посещава майка ми в късните часове. Както сте правили вие, по причини, които са известни и на двама ни.
Лицето му пребледня и придоби цвета на пергамента на бюрото му. Той хвърли бегъл поглед към Керн, след което се втренчи гневно в Изабел.
— Не съм бил аз. Освен това бих искал да ви напомня, че в замяна на приемането ви в дома на брат ми вие обещахте никога вече да не споменавате посещенията ми при майка ви.
— И ще изпълня обещанието си. Стига днес да отговорите на въпросите ми.
В продължение на няколко секунди в стаята се чуваше единствено звукът от тежкото дишане на свещеника.
— През последните петнайсет години не съм се доближавал нито до Аврора, нито до някоя друга курва. Кълна се. — Той притисна ръка върху библията. — Бог ми е свидетел, че животът ми е посветен изцяло на църквата.
