Грешница на любовта

— Изнудване? — Линууд премигна, сякаш беше изненадан. — Че как може да ме изнудва за пари? Аз не съм спал с нея. Дори и да бях, тя щеше да бъде една от многото.

— Тя притежава мемоарите на Аврора. Сигурен ли си, че не те е заплашила да публикува помията?

— Не си спомням да е казвала подобно нещо. — Херцогът прокара ръка по набръчканото си лице. — Странно, но за миг тогава повярвах, че тя е Аврора — докато не измъкна оня нож. Понякога не мога да мисля нормално.

Керн потисна съжалението и се концентрира върху задачата си.

— Тогава трябва да се е опитала да те вкара в леглото. Ти самият каза, че е било така. — Но това беше безсмислено, след като около нея имаше достатъчно млади благородници, които можеше да подмами. — Защо иначе ще идва при теб?

— Ще ти кажа защо. Тя ме попита дали съм слагал арсеник в кутия шоколадови бонбони. — Линууд изсумтя презрително. — Никога през живота си не съм подарявал шоколадови бонбони на жена. Прътът в панталоните ми е достатъчно голям подарък.

— Арсеник. — Керн усети как изстива, въпреки че слънцето печеше в гърба му. Каква опасна игра играеше сега Изабел? — Искам да знам какво точно ти е казала госпожица Дарлинг.

— Хлапачката каза, че ще ми отреже топките! Само защото я сбърках с майка й.

Керн се приближи до баща си и се отпусна на колене пред него.

— Това няма значение. Искам да знам за арсеника. Кого според нея си отровил?

— Майка й, струва ми се. — На високомерното лице на херцога се изписа тъга. — Но аз не бих навредил на Аврора. С нея преживяхме много хубави моменти. Много хубави моменти. — Той сведе глава.

Керн седна на пети и се замисли. Изабел смяташе, че майка й беше убита.

Невъзможно.

Въпреки това мисълта го стягаше като железен юмрук и хвърляше нова светлина върху решимостта й да проникне във висшето общество. Може би Изабел наистина не си търсеше богат съпруг.

Може би се опитваше да намери убиец.

— За себе си ли ще го откраднеш? — попита Кали.

Тя стоеше зад Изабел и се отразяваше в огледалото на тоалетната масичка. На устните й се виждаше усмивка, която откриваше пожълтелите й зъби.

Изабел спря да оправя прическата си. Беше се усмихвала отнесено в огледалото, докато си беше представяла как си оправя косата, а съпругът й я наблюдава от леглото. Тя нарочно го беше оставила без лице и без име, просто един едър мъж, който щеше да я обича. Днес обаче лицето му беше приело много познат вид…

— Кого да открадна? — попита предпазливо Изабел.

— Лорд Керн, разбира се. Цяла сутрин ми въздишаш като влюбена девица.

— Няма такова нещо — възрази Изабел. Дали пък не грешеше? Тя взе една игла и я заби в косата си. — Защо ми е дори да мисля за него? Той ще се ожени за Хелън през юни.

— Лейди Хелън може да му е приготвила брачната халка, но той иска теб.

— Не ставай смешна. Той ме презира и с най-голямо удоволствие би ме изхвърлил оттук.

— С най-голямо удоволствие ще те захвърли по гръб на леглото — каза Кали. — Знам, защото вчера ви видях заедно.

Пръстите на Изабел замръзнаха върху сребърния гребен. Никой не знаеше за еротичната сценка в дома на Линууд.

— Видяла си ни? Къде?

— Лорд Керн придружи лейди Хелън и теб до тук. Видях ви, докато слизахте от каретата. — Тя отиде до прозореца, погледна към улицата долу и се усмихна лукаво на Изабел. — Наблюдавах ви оттук. Графът държеше нейната ръка, но гледаше теб. Не, не гледаше, а зяпаше, сякаш искаше да ти разкъса роклята и да направи с теб всякакви неприлични неща…

— Достатъчно — прекъсна я Изабел, когато усети как по тялото й се разлива топла вълна. — Доста смели предположения правиш само от един поглед.

— О, не съм съгласна — възрази Кали. — Между другото, забелязала ли си колко са големи ръцете му?

— Не. — „Да, много добре помня топлината на пръстите му около гърдите ми.“

— Е, аз определено ги забелязах. А колкото по-големи са ръцете на един мъж, толкова по-голям е членът му. — Кали се приближи до Изабел. — Повярвай ми, графът има телосложение на жребец.

— Не мога да знам и не ме интересува. — „Но си спомням какво беше да лежа под него. Спомняй си как той се движеше срещу мен…“

— Каква сладка девственица си. Време ти е някой мъж да те запознае с изкуството на страстта. Запомни ми думите, Негово превъзходителство ще бъде добър любовник за теб.

Любовник? Вътрешностите на Изабел се свиха от ужасен копнеж. Тя се обърна към огледалото и сграбчи една кехлибарена лентичка за коса.

— Не искам любовник, така че можеш да престанеш с глупавите си фантазии.

— Я, колко сме добри днес. — Кали взе машата за къдрене, улови един кичур от косата на Изабел и сръчно оформи една къдрица над рамото й. — Надявам се, че не се превръщаш в надута дама. Много скоро ще започнеш да си мислиш, че стоиш над лелите си.

Изабел се почувства виновна. Тя се завъртя на столчето и прегърна Кали през кръста.

— Съжалявам, че ти се троснах. Никога не бих си и помислила, че стоя над вас. — Тя се отдръпна и погледна Кали. — Случайно да знаеш как е леля Пърси днес?

Кали се усмихна с майчинска нежност.

— Започнала е да се оправя. Ди ми изпрати съобщение. Двете с Мини се грижат добре за нея, така че не трябва да се тревожиш.

— Да можех и аз да съм там. — Това беше единственото нещо, за което Изабел съжаляваше в този маскарад. От нея обаче се очакваше да се държи като почтена жена, която не знае какво е публичен дом. Колко хубаво щеше да бъде, ако успееше да се отбие при лелите си, когато с Хелън излезеха за дневните посещения.

Но ако го направеше, Хелън щеше да се възмути и да сложи край на крехкото им приятелство.

Още по-лошо щеше да стане, ако Хелън научеше за случилото се между Изабел и лорд Керн. Как така се беше оставила безпомощна в прегръдките му?

Тя си пое дъх и се загледа в отражението си в огледалото. Лицето й беше като на истинска дама, с малки кости и млечнобяла кожа без лунички. Деликатната арка на веждите й подчертаваше кафявите й очи. Но въпреки прекрасната кехлибарена рокля и модната прическа, тя не беше дама. Може би дълбоко в себе си беше същата като майка си… лека жена, непоправима романтичка, която живееше заради вниманието на мъжете.

„Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница…“

Изабел не искаше да остави думите на Мини да помрачат настроението й и скочи от мястото си. Не, тя не беше забравила коя беше в действителност и никога нямаше да го забрави. А и как би могла, след като Керн бе събудил страстите й със забележителна бързина?

Излезе от спалнята и тръгна по коридора. Когато стигна до вратата на стаята на Хелън, се спря за малко, за да се приготви. Напоследък й беше все по-трудно да играе ролята на невинната братовчедка от провинцията. Тя разтегна устни в приятна усмивка и почука на бялата врата.

Отвори й госпожица Гилбърт. Възрастната гувернантка беше разтревожена и размахваше носната си кърпичка като бяло знаме.

— О, господи. Какъв ужасен обрат. Просто ужасен.

— Извинете? — За миг Изабел се ужаси, като си помисли, че е била разкрита, че някак си се е разчуло за вчерашната случка. След това с изненада видя, че Хелън беше все още в леглото. Седеше и отпиваше от чаша чай, а завивките бяха дръпнати чак до брадичката й.

Изабел отиде бързо до леглото.

— Какво има? Болна ли си?