въпреки че Керн не възнамеряваше да го наказва за провинението му.
Той също познаваше силата на тъмните, хипнотизиращи очи на Изабел. Ако някой трябваше да бъде наказан, това беше само тя.
Хелън го посрещна с чаша чай в ръка на отворената врата на дневната. На устните й беше изписана наивна усмивка.
— О, Джъстин! Толкова се радвам да те видя.
— Милейди. — Той се поклони, влезе в стаята и се огледа бързо Изабел обаче не седеше до масата, на която бе сложен подносът с чая и сладките. Тя не се виждаше и в някой от столовете до прозорците, нито пък четеше книга в ъгъла.
В стаята беше само госпожица Гилбърт, която скочи бързо от мястото си и направи реверанс.
— Милорд! — изписка тя и допря кърпичката до устните си. — О, боже. Ах, горката аз.
Керн се обърна към Хелън.
— Къде е госпожица Дарси?
Хелън се изчерви и се наведе да остави чашата си на сребърния поднос.
— Тя трябваше да остане сама за малко.
— Къде?
— Тя… имаше неотложна нужда.
Керн мигновено осъзна на какво се дължеше изчервяването на годеницата му и колко дяволски хитро бе постъпила Изабел.
— От колко време я няма?
— Може би около петнайсет минути. Сигурна съм, че ще се върне скоро.
Дявол да го вземе.
Той захвърли ръкавиците си и тръгна към вратата, но една малка ръка го хвана за ръкава на сакото.
— Седни, Джъстин — каза Хелън. — Ще ти налея чаша чай, след което можем да прегледаме списъка с гостите за сватбата ни.
— По-късно.
— Сега — каза тя с нехарактерна за нея твърдост. — Ти несъмнено си сърдит, че пренебрегнах желанията ти и дойдох да те посетя. Като независима жена обаче настоявам да упражнявам правото си за самостоятелни решения.
Графът осъзна мрачно, че за това беше виновна Изабел. Тя бе използвала влиянието си, за да измами това сладко, наивно момиче. И всичко това само за да влезе в дома му и да създаде бъркотия.
За да изпълни плана си за изнудване.
— Уверявам те, че не ти се сърдя — каза той и потупа Хелън по ръката с нежност, която прикриваше гнева, който кипеше в него. — А сега, ако ме извиниш, аз също имам неотложна нужда.
Изабел беше приклекнала върху леглото и наблюдаваше внимателно херцога. Зелените му очи бяха облещени от удивление, като на дете, чиято играчка е била отнета. Той вече не беше злорадстващият мъж, който й се беше нахвърлил преди няколко минути, и сега лежеше съвсем неподвижно.
За това имаше сериозна причина.
Изабел беше допряла камата си до срамните му части.
— Докоснете ме още веднъж и вече няма да бъдете мъж.
Без да сваля поглед от него, тя пропълзя бавно назад по леглото, като се молеше той да не се опита да я предизвика. Сърцето й биеше учестено. Единствените звуци в стаята бяха шумоленето на полите й и учестеното й дишане. Когато стигна до долния край на леглото, тя спусна крака на пода, стана и се оттегли бавно назад. Все още усещаше ръцете на херцога върху тялото си. Същите онези ръце, които някога бяха доставяли удоволствие на майка й.
Изабел обаче не можеше да си позволи да мисли за това. Трябваше да се възползва от възможността да му зададе още няколко въпроса. Да. Трябваше да се възползва от покорството му.
Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, но не успя.
— Сега, след като най-после привлякох вниманието ви, Ваша светлост, може би ще ми кажете истината. Сложили сте арсеник или някаква друга отрова в храната, която сте дали на майка ми, нали? Може би в кутия шоколадови бонбони.
Той я гледаше втренчено с празен поглед.
— Шоколадови бонбони? Че кога съм ти давал шоколадови бонбони?
— Не на мен. На майка ми, Аврора Дарлинг. Тя беше отровена…
Външната врата зад нея изскърца и в стаята нахлу студен вятър. Бързи стъпки започнаха да се приближават към спалнята на херцога.
Прислужникът.
Коленете на Изабел за малко щяха да се подкосят, въпреки че тя не свали погледа си от херцога. Само ако имаше още малко време.
— Върви си. С Негова светлост имаме личен разговор…
— Внимавай! — извика Линууд и размаха широките ръкави на нощницата си. — Тя има нож.
Една ръка се вкопчи в китката на Изабел и тя извика от болка. Камата се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Миг по-късно тя се озова лице в лице с леденото изражение на лорд Керн.
Керн стискаше силно ръката й. Изабел искаше да възрази, но от гърлото й излезе само сухо грачене. Успя да се овладее и отвърна смело на погледа му. За миг двамата останаха да се гледат в безмълвна борба за надмощие. След това графът я пусна толкова внезапно, че тя политна назад и се блъсна в стената. Не можа да се задържи на крака и падна на пода.
Лорд Керн вдигна камата и я прибра във вътрешния джоб на сакото си.
Господи. Бяха я заловили. Въпреки това сега Изабел изпитваше някакво странно чувство на безопасност. Беше се спасила от лудия херцог.
— Хлапачката се опита да ми отреже топките. — Линууд сложи ръце върху въпросната част от анатомията си. — Нищо не разбирам. Тя ме подмами, играеше си с мен.
— Госпожица Дарлинг обича да играе игрички — каза Керн и й хвърли смразяващ поглед.
Тя направи огромно усилие, но успя да вдигне брадичката си и се втренчи гневно в него.
— Влязохте тъкмо навреме, милорд. Ако не бяхте дошли, сега баща ви щеше да бъде сопрано.
Керн сякаш не я чу. Той отиде до леглото и помогна на баща си да се пъхне под завивките.
— Успокойте се, Ваша светлост. Тя няма да ви притеснява повече.
— Ти не ми позволяваш да се забавлявам дори с една уличница — изплака херцогът, след това внезапно стовари юмруци върху леглото. — Проклет тъмничар! Това е моят дом и ще се срещам, с когото си искам.
Керн спокойно наля една доза от лекарството в кафявото шишенце и поднесе лъжицата към устните на баща си.
— Пийте.
— Не.
— Пийте — повтори графът.
— Това ще ме кастрира по-бързо от ножа.
— Вас ви кастрира болестта ви. А сега пийте заради собственото си здраве.
Линууд пое течността в устата си, но не я глътна. Той хвърли лукав поглед към сина си, но Керн бързо го стисна за носа и го принуди да преглътне. Линууд се закашля и избърса устата си с ръкава на нощницата.
— Студенокръвно копеле.
— Тук вече грешите. — Керн млъкна, но лицето му остана скрито от погледа на Изабел. — Аз определено не съм копеле.
Изабел тъкмо се беше зачудила на какво се дължеше враждебността в отношенията между бащата и сина, когато вратата се отвори и прислужникът влетя в стаята, облечен в чисто нова ливрея. Когато видя лорд Керн, той започна да се кланя и да се извинява. Графът му даде няколко нареждания и се отдалечи от леглото.
