Изабел се изправи и прикри потръпването си, когато той тръгна към нея. Лицето му беше мрачно. Той я хвана за ръката, измъкна я от спалнята и я отведе в коридора. Тя едва успяваше да върви в крак с него, тъй като полите на роклята й пречеха, а бонето й се удряше в бедрото й.
Той не можеше да я заплашва, нямаше да му позволи това. Хелън чакаше долу и графът можеше само да беснее, след което да остави Изабел на мира. Но какво значение имаха няколко гневни думи, след като тя беше постигнала целта си и бе говорила с херцога?
Не че беше научила нещо полезно. Щеше да й се наложи да се върне тук…
— Линууд е полудял — каза тя. — Затова не го пускате да излиза от стаята си. Не можете да сте сигурен, че ще се държи прилично на публично място.
Керн й хвърли един мрачен поглед.
— В момента лудият не е той.
С тези заплашителни думи той отвори една от множеството врати от двете страни на коридора и вкара Изабел в някаква огромна спалня. Спуснатите завеси на прозорците не позволяваха на дневната светлина да влезе в стаята. Столовете и леглото бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат.
Графът я пусна и започна да крачи с едва сдържан гняв до камината и обратно. Токовете на обувките му чукаха отчетливо по дървения под.
Изабел усети как кожата й настръхва и смелостта й започна да отслабва пред проявата на студена мъжка ярост.
— Бих искала да се върна при лейди Хелън. Тя сигурно се чуди какво ме е задържало толкова дълго.
Тръгна към вратата, но Керн й препречи пътя.
— Нека да се чуди. Сигурен съм, че ще успеете да измислите някаква лъжа.
— Не е прилично да оставаме насаме. Ще предизвикаме скандал.
— Трябваше да помислите за това, преди да се опитате да подмамите един възрастен мъж. — Керн я изгледа, сякаш я смяташе за достойна само за презрение. — Вие несъмнено сте се опитали да подсладите изнудването, като сте му предложили тялото си. Искам да знаете, че аз имам правен контрол върху делата на Линууд, така че усилията ви са били напразни.
— Не съм го изнудвала.
— Така ли? Тогава да не сте се надявали да заемете мястото на майка си в леглото му?
Изабел сграбчи една от колоните на леглото. Защо я болеше толкова от незаслужените обиди на Керн?
— Не съм се опитвала да подмамя баща ви в леглото. Той само си представяше това. Вие познавате болестта му по-добре от мен.
— Но освен това познавам и вашето лукавство. Вие бихте предложили тялото си на всеки, който носи панталони.
— В такъв случай паметта ви изневерява, милорд. При първата ни среща вие бяхте този, който ми направи предложение.
— Така е — каза той с тих и заплашителен глас. — Жалко, че никога не съм си позволявал да опитам онова, което с такава лекота давате на другите мъже.
Керн тръгна към нея и по тялото на Изабел премина странно усещане. Той излъчваше сила като разгневен бог, слязъл от небесата, за да накаже някой провинил се смъртен. Мрачната решителност, изписана на лицето му, би трябвало да я уплаши, но Изабел стоеше като омагьосана и не мръдваше от мястото си. Беше обзета от някакво странно вълнение и нямаше да може да побегне дори ако животът й зависеше от това.
Ръцете му се увиха около тялото й, пръстите му повдигнаха брадичката й, но преди той да използва сила, тя се надигна на пръсти да го посрещне. Графът изстена името й и тя затвори очи, за да се наслади по-добре на близостта на мускулестото му тяло. Целувката му сякаш я разтопи и Изабел се почувства обзета от треска. Езикът му проникваше в устата й с агресивна интимност. Божественият екстаз на страстта я караше да чувства много по-осезателно празнотата вътре в себе си, нуждата да бъде запълнена от този мъж.
Керн. Господи, тя целуваше лорд Керн. Диво. Без да мисли.
— Не — прошепна Изабел и обърна глава встрани. — Трябва да спрем. Това не е прилично.
— По дяволите приличието — измърмори той и отново я целуна дълбоко.
Изабел затаи дъх, когато голямата му длан обхвана гръдта й и започна да я опипва с опитността на познавач. Този жест, който й се беше сторил толкова отвратителен от страна на стария херцог, сега възпламеняваше сетивата й. Тя знаеше, че не трябва да позволява такива волности на Керн, но и тя също искаше — нуждаеше се — да усеща допира му. Искаше й се същата тази ръка да опознае цялото й тяло. Обзе я силно вълнение. Искаше й се онова, за което бе чувала да си говорят лелите й искаше да почувства плът върху плът.
Сякаш отгатнал мислите й, той посегна зад нея и започна да разкопчава роклята й, без да отделя устни от нейните. Ръцете му трепереха — по същия начин, по който трепереше и тя от силата на чувствата, които я изпълваха. Плъзна пръсти по лицето на графа и усети мекотата на кожата му и копринената му коса. Колко невероятно беше, че можеше да възбуди толкова силна страст у мъж, когото бе смятала за безчувствен и безсърдечен. Колко невероятно беше самата тя да се чувства толкова възбудена. Струваше й се, че някакво друго същество се беше вмъкнало в тялото й, някакво чувствено създание, което живееше от удоволствията на плътта.
Изабел усети хладния въздух върху гърба си и потръпна леко, докато Керн се опитваше да развърже връзките на корсета й. Корсетът се разхлаби и тя му помогна да го плъзне надолу, докато не остана покрита само с тънката ленена долна риза. С едната си ръка графът я придърпа към себе си, а с другата свали ризата й. След това улови едната й гръд в ръката си и се загледа в нея със замъглен поглед.
— Красива! Господи, ти си толкова красива!
Страхопочитанието в гласа му изпълни със задоволство. Той наведе глава и впи устни в зърното й, докато Изабел не усети, че коленете й се подкосяват, и тя полита назад, повличайки го със себе си. Двамата паднаха върху леглото, Изабел се озова под Керн и тежестта му изкара въздуха от гърдите й и върна способността й да мисли разумно.
Дори през гънките на полите на роклята си тя нямаше как да сбърка твърдия кол, притиснат към бедрото й. Изабел бе чувала доста често лелите си да описват мъжката анатомия и вечната нужда на мъжете да се съвкупяват. Като се имаше предвид колко силна бе нейната собствена нужда, от катастрофата ги делеше само една крачка.
Тя сложи ръце на раменете му и се опита да го отблъсне, но със същия успех можеше да отблъсне и гранитна стена.
— Керн, не. Не трябва да правим това. Не можем.
— Можем, и още как — измърмори той срещу гърлото й. — Желая те. Имам нужда от теб.
Това бяха думите, които тя беше мечтала да чуе прошепнати от някой безименен любовник в самотното й легло. Графът премести устни към гърдите й и горещината на целувките й започна да сломява съпротивата й. След тона той посегна надолу и се опита да вдигне роклята й.
Мемоарите. Той можеше да открие дневника. Малката книжка беше у нея…
Тази мисъл я отрезви. Керн беше неин заклет враг, единственият човек, който можеше да провали плановете й.
— Чуй ме — опита се да го спре тя. — Това не може да продължава повече.
— За бога, престани да говориш. — Той захапа нежното зърно на едната й гръд.
Изабел си пое дълбоко дъх, за да се противопостави на еротичното удоволствие и на безумното желание, което пораждаше близостта на този мъж. Тя хвана брадичката му с длани, повдигна лицето му и го накара да я погледне в очите. Примитивната страст, която видя в тях, беше ужасяваща… и удивително съблазнителна.
Тя изрече с мъка думите.
— Хелън чака долу.
Той се загледа в нея с полузатворени очи, докато пръстите му галеха кожата й и караха вълни на удоволствие да преминават по тялото й. Изабел видя мига, в който той осъзна смисъла на думите й. Очите
