е моя. — Той сграбчи една сребърна купа от масата до леглото и я хвърли по прислужника.
Мъжът успя да хване купата, но течността в нея го заля. Той се намръщи и отстъпи, хвърли още един подозрителен поглед на Изабел и излезе от стаята. Вратата се затръшна след него.
Изабел беше сама с херцог Линууд.
Той изглеждаше стар и сбръчкан, мъж, който отдавна бе преминал разцвета си. Тънки синкави вени покриваха носа и бузите му като паяжина. Той беше облечен в огромна нощница с дантели на ръкавите, яката й беше отворена и откриваше сивите косми върху широките му гърди. Разрошени бели кичури падаха от двете страни на лицето му, което някога сигурно бе било много красиво. Очите му бяха зелени.
Също като на Керн.
Този мъж обаче не притежаваше желязната воля и почтеността на сина си. Линууд беше един отвратителен развратник, който беше познавал интимно майка й. Тази мисъл накара Изабел да се почувства неспокойна. Въпреки че бе обичала веселата си, търсеща удоволствия, майка, самата тя никога нямаше да може да води такъв порочен живот и никога нямаше да може да остави щастието си в ръцете на мъж, който отказва да се ожени за нея, защото смята, че стои твърде високо над нея само заради потеклото си.
— Не стой и не зяпай така — каза херцогът. — Ела по-близо. Дай да те огледам по-добре.
Изабел пристъпи една крачка по-напред.
— Дойдох да ви задам няколко въпроса, Ваша светлост.
— Въпроси, друг път. Тук аз задавам въпросите. Ти ли си онази, която изпратих да повикат?
— Която сте изпратили да повикат?
— Няма значение, няма значение. Просто ми кажи как се казваш.
— Изабел. — Тя се вгледа внимателно в него и добави: — Изабел Дарлинг.
Херцогът се изсмя сухо и удари с длан върху дебелия юрган.
— Тогава ела, скъпа. Ела при мен, нахална уличнице. — Той направи движение с показалеца си, сякаш я подканваше да побърза.
Кожата й настръхна, докато Изабел гледаше в неразбиращите му очи.
— Не ме разбрахте. Фамилното ми име е Дарлинг. Аз съм дъщерята на Аврора.
— Аврора? — Той премигна объркано. — Аврора Дарлинг?
Изабел кимна.
— Тя ви е наричала Зевс. Описала ви е в спомените си.
Устните му се свиха презрително.
— Сега си спомням. Дръзката кучка си беше позволила да пише за мен без мое съгласие. Когато й казах да престане, тя ме прати да си вървя с раздрано ухо, сякаш бях някакво конярче.
Негодуванието, което изкриви чертите му, изненада Изабел. Дали не беше той? Този полуумен инвалид ли беше убиецът на майка й?
Изабел заговори, като подбираше внимателно думите си.
— Сигурно сте били бесен. Какво бихте направили с жена, която ви е ядосала?
— Имам си начин да се оправям с твърдоглави женски. — На лицето му се изписа похотлива усмивка и той отново й даде знак да се приближи. — Ела тук и ще ти покажа.
Изабел остана да стои пред леглото. Тя не беше забравила, че проклетите мемоари бяха скътани в тайния джоб на роклята й.
— Вие сте посетили Аврора около месец преди смъртта й миналата пролет. Върнахте ли се да я видите след това?
— Смърт? — Той поклати глава. — Що за щуротии са това?
— Няма как да не сте знаели. Тя се разболя тежко няколко дни след вашето посещение. — Нещо стегна гърлото на Изабел и гласът й се превърна в шепот. — Може би сте й дали нещо да яде или да пие.
— А? — Той се хвана за ухото. — Какво си ми донесла за пиене? Не искам повече от онова проклето лекарство.
Дали нарочно се правеше, че не чува? Не й оставаше много време. Прислужникът щеше да се върне скоро, а Хелън я чакаше долу. Изабел реши да разкрие какво й бе казала Мини.
— Един мъж е бил забелязан да влиза в стаята на майка ми в нощта, преди тя да се разболее. Кога я видяхте за последен път?
— Болна — измърмори той. — Омръзна ми да слушам за болести. Донеси ми таблата. С теб ще изиграем една партия.
— Не съм дошла тук да играя игри, Ваша светлост. Просто съм любопитна. Носили ли сте подарък на майка ми? Може би кутия сладки? Или бутилка вино? — Ако той бе решил да й попречи да напише мемоарите си, би могъл да сложи арсеник в храната или питието й.
— Престани да дърдориш. Никога не съм обичал жените, които приказват твърде много. — Той посочи към другия край на стаята. — Там е.
Кое? Изабел се обърна рязко, сякаш очакваше да види бутилка с отровно вино или подписано признание, но видя само една дъска за табла, поставена върху маса с плот от мрамор.
— Донеси я тук — каза кисело херцогът — Или ще те отпратя.
Какво се надяваше да постигне той с изиграването на една игра? Защо просто не отречеше вината си за смъртта на майка й и с това не сложеше край на разговора?
Тя реши да изпълни желанието му, отиде до масата, взе таблата и я отнесе до долния край на леглото.
— Не там — каза Линууд — Тук. — Той потупа мястото до себе си.
Изабел се приближи предпазливо. Той изглеждаше безопасен, раменете му бяха приведени, а ръцете му — скръстени в скута. Освен това беше и инвалид, който не можеше да става от леглото. Въпреки това тя се радваше, че не беше забравила да вземе камата си.
— Може би поне ще ми кажете как сте научили, че Аврора пише мемоари — каза Изабел, докато оставяше таблата върху юргана. — Някой от другите й любовници ли ви каза?
Той не отговори. Тя погледна нагоре и видя странен блясък в погледа му. Херцогът нададе победоносен вик и скочи към нея.
Ръцете му се стрелнаха напред и я дръпнаха върху леглото. Бедрото му удари дъската за табла и пуловете и заровете се разпиляха. Изабел се опитваше да се измъкне, като се извиваше с всичка сила, но той се оказа изненадващо силен и успя да я задържи.
— Пипнах те! — изсумтя херцогът. — Това беше хубава шегичка, Аврора. Достатъчно добре ли играх?
Той я мислеше за майка й? Сигурно беше луд, напълно луд.
— Грешите! — извика Изабел. — Аз съм Изабел. Пуснете ме веднага!
Той се ухили.
— Винаги си обичала да си играеш на гоненица. Помниш ли, когато се направих на разбойник и те гоних из конюшните зад дома на Карлтън? Късмет извадихме, че стоновете ти не събудиха регента.
— Аз не съм Аврора.
— Разбира се, че не си. Ти си една палава девица и аз ще те обезчестя.
Херцогът се разсмя и плъзна ръка към гърдите й. Тя замахна да го удари, но ръката й се оплете във връзките на бонето й. Той осъзна проблема й и се разсмя още по-силно.
Изабел имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Да можеше само да достигне камата си.
— Дявол да го вземе — възкликна херцогът. — Сложила си някакъв шибан корсет. Обърни се.
Изабел успя да се отърси от паниката и се престори на покорна. Това може би беше единствената й възможност. Докато той отместваше тялото си, тя плъзна ръка в джоба си и треперещите й пръсти стиснаха дръжката на оръжието.
Глава 7
Тя беше нахлула в дома му.
Керн свали ръкавиците си и се втурна по главното стълбище, като вземаше стълбите по две наведнъж. Беше се прибрал преди малко и веднага му бяха съобщили, че лейди Хелън Джефрис и госпожица Изабел Дарси го очакват в дневната. Нещастният паж си беше спечелил един строг укор затова, че ги беше пуснал,
