една лукава жена, която се осмеляваше да изнудва по-високопоставените от нея.
— Усмихнете се, госпожице Дарлинг — каза тихо той. — В противен случай хората ще си помислят, че се караме.
Това свърши работа. Гърбът й се изпъна като струна и тя изправи рамене. След това изви устни в пародия на усмивка.
— Извинете ме, ако съм ви поставила в неудобно положение с проявата на загриженост за леля си. А сега, ако ми дадете адреса на доктор Садлър, ще му изпратя хонорара му.
— Въпросът е вече уреден.
— Не искам подаяния от вас.
— В такъв случай приемете това като подарък за братовчедката на бъдещата ми съпруга.
Тя се втренчи изпитателно в него и той усети как кожата му настръхва.
— Не искате да се свържа с доктор Садлър, нали? — попита бавно тя. — Мислите, че смятам да го питам нещо за Линууд.
— Не замесвайте баща ми в това.
— Кажете ми тогава от какво страда той? Да не би да е от болестта на леля Пърси? Затова ли предложихте да я прегледа неговият лекар?
— Не — Керн си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се отърси от тежестта в гърдите си. Само той и няколко доверени слуги знаеха за пристъпите на лудост, в които изпадаше баща му. Той се наведе напред, почти до самото й ухо. — Чуйте ме, госпожице Дарлинг, и ме чуйте добре…
Той бе прекъснат от един писклив глас, преди да успее да довърши.
— Какво си шепнете там в ъгъла? — извика една пълна жена, седнала в позлатен стол в средата на дългата стая. — Заклевам се, милорд, двамата с госпожица Дарси се държите като заговорници.
Лейди Уудбейн, проклетата крава. Зад нея стоеше синът й, втренчен влюбено в Изабел.
— О, вие ми развалихте изненадата — отвърна учтиво Керн. — Госпожица Дарси ми помагаше да избера сватбен подарък за лейди Хелън.
Дори от това разстояние той видя как Хелън се изчерви от задоволство и притисна ръце към малките си гърди. Колко сладка беше тя, когато се вълнуваше като дете. А той не я заслужаваше, защото я лъжеше. Графът се зарече да й се реваншира, като й купи най-хубавия сватбен подарък, който можеше да бъде купен с пари.
— О, извинете — каза баронесата. — Просто исках да попитам дали госпожица Дарси не би ни изсвирила нещо на пианото.
Графът отстъпи назад, за да даде възможност на Изабел да отиде до столчето пред пианото, но тя не помръдна от мястото си. Лицето й беше бледо като платно.
— Страхувам се, че не свиря — каза тя на баронесата.
— Не свирите? — Възрастната жена повдигна вежди. — О, хайде, просто сте твърде скромна. Няма дама, която да не може да свири и да не пее.
— Не и аз, мадам. Никога не съм учила музика. Родителите ми не смятаха това за важно.
— Виж ти! Това е странно възпитание. — Баронесата хвърли един поглед на сина си, сякаш искаше да му каже „нали ти казах“. — Много странно, наистина.
— Не е чак толкова странно колкото възпитанието на онези, които никога не се научават на добри обноски — каза Керн. — Хелън, би ли ни посвирила?
Лейди Уудбейн остана на мястото си, като премигваше в недоумение, а лорнетът й падна от месестата й ръка, сякаш баронесата не беше сигурна дали язвителната забележка бе отправена към нея или не. Изабел Дарлинг стоеше с вдигната гордо глава и я гледаше предизвикателно.
Хелън седна пред пианото. Керн не знаеше на какво се дължеше внезапното му решение да се притече на помощ на Изабел. Той отново изпитваше дяволско привличане към нея, към тази изнудвачка, която беше успяла да го накара да направи немислимото и да я защити. Същата тази жена, която по-скоро щеше да посрами фамилното му име, отколкото да му благодари за помощта.
Звуците на пианото изпълниха стаята и всички погледи се насочиха към Хелън. Керн се наведе отново към Изабел и каза тихо:
— Както казвах, забранявам ви да се свързвате с Линууд.
— Забранявате ми? — прошепна тя в отговор и му хвърли един кокетен поглед. — Засрамете се, господине, използвате твърде силни думи за човек, който няма никаква власт над мен.
Той стисна зъби.
— Въпреки това вие ще ме послушате. Ако ви открия в близост до Линууд, няма да ви се размине.
Най-похотливият от любовниците ми беше Зевс.
За разлика от по-предпазливите господа, херцог Л. не беше от хората, които си свършваха работата в стаята ми и си тръгваха по тъмно, той често обичаше да излиза с мен и ние се появявахме по периферията на обществото. Аз самата се наслаждавах на тайната шега, която двамата играехме на онези, които биха отблъснали една жена с моята професия.
Един такъв паметен случай бе, когато отидохме на опера и се настанихме в частната ложа на херцога. Там, докато седяхме под сенките, хвърляни от лампите на сцената под нас, Зевс бръкна под роклята ми и ме задоволи под съпровода на един червендалест тенор и едно красиво сопрано. След това аз си позволих волности с мъжествеността му и двамата прекарахме така един прекрасен час. Никой не можа да се досети за неприличните неща, които вършехме, защото се преструвахме, че гледаме операта, докато ръцете ни трескаво почитаха свещените за Купидон места.
С времето ние се опознахме и на други необичайни места, като брега на езерото в парка „Сейнт Джеймс“ през една лунна нощ и тоалетната стая на елитна модистка на Бонд стрийт в средата на един следобед. Веднъж той дори подкупи пазача на Уестминстърското абатство и тази история нямаше да бъде пълна без разказа за онова, което направихме до гробницата на Девствената кралица…
Глава 6
— Сигурна ли си, че Джъстин ще одобри това? — попита Хелън, когато каретата зави зад ъгъла на една оживена улица в квартал „Мейфеър“.
Изабел й се усмихна.
— Винаги му е било приятно да те види. На теб няма ли да ти бъде приятно, ако той те посети неочаквано?
— Да. О, да, наистина. — Хелън се намръщи под ръба на бонето си. — И все пак, той не обича много изненадите. Предпочита да урежда всичко предварително. Та той дори определи датата за сватбата ни преди една година.
— Тогава ще му се отрази добре да се научи колко е хубаво да се вършат спонтанни неща.
— Може би. — Хелън погледна решително. — Да, права си. Трябва да го науча да избягва графиците и да се радва на мига.
— Негово превъзходителство презира импулсивността у жените — позволи си да каже госпожица Гилбърт с пискливия си гласец. — Една дама се държи с достойнство и не ходи там, където не е канена.
Гувернантката седеше срещу тях. Тя беше дребна женица, увита в обикновено кафяво палто. Тъмните й очи се стрелкаха напред-назад между двете момичета и тя допря носна кърпичка до безкръвните си устни.
— О, Гили, не се притеснявай — каза Хелън и се наведе напред да потупа ръката на гувернантката. — Братовчедка ми е права. Джъстин ще се зарадва да ни види. Сега е най-подходящият момент да обсъдим списъка с гостите за сватбата ни. Скоро с теб ще трябва да започнем да адресираме пликовете, за да се уверим, че поканите ще стигнат навреме…
