Хелън въздъхна леко.
— Милата Изабел, винаги толкова практична. Не трябва да мислиш, че не съм доволна от Джъстин. Ние сме обещани един на друг от деца. Той е толкова хубав и образован и ми е много скъп — В края на стаята те се обърнаха и тръгнаха обратно към гостите, като при това подминаха отворената врата към фоайето. — Видя ли това?
— Какво? — Изабел хвърли един бегъл поглед към аристократите, които убиваха времето си наоколо.
— Там, в ъгъла. Господин Чарлз Мобри отново се беше втренчил в теб.
Мобри стоеше в другия край на стаята. Той беше пристигнал пръв днес и бе подарил на Изабел букет виолетки, придружени от сладникава поема, възхваляваща красотата й.
— Аха — каза Изабел. — Това е мъжът, който сравнява устните ми с узрели череши, а очите ми — с шоколадови бонбони.
Хелън се изкиска.
— Това само доказва колко силно е влюбен в теб. Несъмнено, скоро ще ти направи предложение.
— Какво предложение? — попита един тих глас зад тях.
Изабел се обърна рязко. Топла вълна премина по тялото й, когато видя лорд Керн да стои зад тях. Той беше истинско въплъщение на съвършенството. Сакото очертаваше широките му рамене и контрастираше с елегантната му бяла вратовръзка. Никой не би си и помислил, че само преди няколко часа той бе метнал Изабел на гърба на коня си и я бе притискал толкова интимно, сякаш двамата бяха любовници.
— Джъстин! — изписка Хелън и му подаде ръка за целувка. — Каква прекрасна изненада. Защо не си в парламента?
Той се поклони официално.
— Не можех да остана далеч от теб. — Сви устни едва забележимо, когато се обърна към Изабел — Пък и реших, че някой трябва да наглежда госпожица Дарси.
Сърцето й подскочи. Дали знаеше, че я привлича? Зелените му очи я гледаха хладно, Изабел не беше способна да проникне в тях и да прочете мислите му. Едно нещо обаче беше напълно сигурно: тя не го привличаше.
— Колко мило от твоя страна — каза усмихнато Хелън. — Но тук е пълно с мъже, които са готови да се заемат с ролята на защитници на братовчедка ми.
— Виждам. — Той огледа гостите. — А сега ще ми кажете ли кой на кого е направил предложение?
— Никой — отвърна бързо Изабел. — Това са само клюки, които не си струват да бъдат повтаряни.
— Пък и още е твърде рано. — Хелън намигна тайно на Изабел и хвана графа под ръка. — О, Джъстин, радвам се, че си тук. Толкова много исках да чуя мнението ти по един важен въпрос.
Той хвърли изпълнен с подозрение поглед на Изабел, след което отново насочи вниманието си към Хелън.
— Някакъв проблем ли има?
— Много неприятна дилема. Може би ти можеш да ми помогнеш да я разреша. Какви цветя предпочиташ за украса на църквата за сватбата ни — лилии или рози? Братовчедката Изабел ми предлагала използвам различни цветя и това е един много добър компромис, но аз исках първо да обсъдя въпроса с теб, в случай че имаш някакви предпочитания.
— Каквото и да избереш, нямам нищо против — каза той и потупа ръката й. — Осланям се на безпогрешния ти вкус.
Той й се усмихна с обич, която беше напълно противоположна на студения му характер. Докато ги гледаше — принцът с неговата мрачна красота и божествената му руса принцеса, Изабел се почувства като натрапничка. Те бяха родени в този свят на привилегировани, докато тя само се правеше на дама и въпреки че беше успяла да се промъкне в техния кръг, никога нямаше да се чувства част от него. Все някога, независимо дали искаше или не, тя щеше да бъде принудена да се върне към стария си начин на живот.
Тя си наложи да не съжалява. Нищо добро нямаше да излезе, ако започнеше да мечтае за красиви дрехи и изискани балове, или пък да желае да бъде част от света на Хелън. Изабел беше длъжна на всяка цена да помни истинската цел, заради която се намираше тук — откриването на благородника, който беше убил майка й, а бащата на Керн беше на първо място в списъка на заподозрените.
Тя се обърна към графа.
— Как е Негова светлост Линууд?
Топлината, смекчаваща чертите на графа, беше заменена от хладна арогантност.
— Доста добре. А вие забавлявате ли се, като приемате обожателите си?
— Братовчедка ми има повече обожатели от дъщеря на херцогиня — измърмори гордо Хелън. — Не е ли прекрасно това, Джъстин? Успехът й е замайващ. Получихме купища покани за балове, соарета и вечери.
Графът се втренчи мрачно в Изабел.
— Истинско чудо, наистина.
— Може и трябва да попитам — продължи упорито Изабел — защо никога не сме били канени на вечеря с вас, милорд? Ако състоянието на баща ви наистина се е подобрило, струва ми се, че е проява на лоши обноски да бъдем пренебрегвани. Сега, като си помисля, като че ли майка ми е познавала баща ви. Бих искала да подновя това познанство.
— Не си ми споменавала затова досега — каза радостно Хелън. — Представяш ли си колко е малък светът…
— Скъпа, ние ти пречим да изпълняваш задълженията си на домакиня — прекъсна Керн годеницата си с учтив, но твърд тон. — Не трябва да ни позволяваш да отнемаме цялото ти време. Аз ще остана с братовчедка ти.
— Както кажете, милорд. — Хелън стисна ръката на Изабел — Толкова много ми се иска вие двамата да бъдете приятели. — Тя се усмихна и се отдалечи към гостите си.
Без да обръща внимание на любопитните погледи, които му хвърляха посетителите, Керн хвана Изабел под ръка и я поведе към една уединена ниша близо до пианото. Ядосваше се на себе си за това, че ясно усещаше копринената й кожа. Въпреки че не го показваше, гневът му кипеше с всичка сила. Пусна я и каза тихо:
— Знам каква игра играете, госпожице Дарлинг.
— Аз не играя игри, милорд. — Тя потърка ръката си на мястото, където я беше държал. — Игрите са за хора, които си нямат друга работа и си губят времето с глупави забавления.
— Искате да притеснявате баща ми с мемоарите на майка си. Все още се надявате да го изнудите. Е, аз няма да ви позволя това.
Тя вдигна брадичка и зададе въпроса, който я измъчваше:
— Искам да говоря с лекаря на Линууд. Изпратихте ли го при леля Пърси?
— Да.
— И? — В гласа й се долавяше тревога. — Какво каза? Как е тя?
— Добре е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства. Доктор Садлър каза, че е бил озадачен от силата на някои от симптомите. Предполага, че организмът й не е много силен.
— Някога тя беше много здрава жена — каза с нотка на горчивина Изабел. — Предписал ли е някакво лекарство?
— Дал й е една доза морфин, за да успокои болката. Утре ще отиде да я види отново. Страхувам се, че не може да се направи нищо друго, освен да се чака състоянието й да се подобри.
Независимо колко малко уважаваше Изабел Дарлинг, графът не обичаше да бъде носител на лоши вести. Тя се беше облегнала на пианото, сякаш не можеше да стои на краката си без подкрепа. Челото й беше смръщено и тя беше прехапала долната си устна със снежнобелите си зъби. Керн усети опасно смекчаване в себе си и изпита силно желание да я притисне към себе си и да я успокои. Не му харесваше, че тя проявяваше загриженост за другиго, освен за самата себе си. Много по-лесно му беше да заклеймява
