каже жената.
— Младата госпожица Дарлинг.
— Тя е заета.
Червенокосата понечи да затръшне вратата, но той я изпревари, като сложи крак в пролуката.
— Аз я доведох преди малко. Пуснете ме веднага.
Жената се подчини неохотно и той влезе в мрачния вестибюл. На светлината на свещта, която тя носеше, видя, че го гледа гневно сякаш беше самият дявол.
— На Мини няма да й хареса присъствието ви тук. Тази къща е затворена за нехранимайковци.
На Керн му се стори забавно, че го смятат за пройдоха. Искаше му се да завие като вълк към луната, за да се отърве от раздразнението си.
— Вие сте Диана, нали?
— Откъде знаете името ми?
При първото му посещение тук човекът, на когото беше платил, за да остави вратата отключена, му бе казал всичко за жените, които живееха в тази къща.
— Няма значение. Кажете на госпожица Дарлинг, че лорд Керн я очаква.
— Сам й го кажете. Тя е там горе. — Диана сви рамо по посока на стълбището. — Само гледайте да не се пречкате, имаме болен човек в къщата. — Тя тръгна по стълбите, като полюшваше бедра, и отнесе свещта със себе си.
Керн започна да крачи напред-назад из мрачния вестибюл. Нямаше никакво намерение да нахлува в спалнята на някаква непозната жена. Разбира се, когато бе дошъл тук предишния път и се беше промъкнал в будоара на Изабел, той не бе изпитвал подобни притеснения.
Въпреки късния час, се чувстваше неспокоен и изпълнен с енергия. Погледна към горния етаж, но не видя никакъв признак на живот. Някъде над главата му долетяха звуците от неразбираеми гласове. Графът продължи да обикаля тъмната стая, сложил ръце на хълбоците си.
В камината не гореше огън и решетката беше почистена. Въпреки тъмнината той успя да види, че и тази стая беше обзаведена в същия безвкусен стил, както и останалата част на къщата — статуи на полуоблечени богове и богини, розови и златни завеси на прозорците, подредени в уютни групички шезлонги, несъмнено за оргии. Той си представи как лежи на един от тях под Изабел. Роклята й е вдигната до кръста, копринената й кожа го подканва да я докосне…
Графът изруга тихо, хвърли се в един позлатен стол, протегна крака и разхлаби вратовръзката си. Часовникът върху камината тиктакаше отчетливо в тишината, Керн си наложи да успокои страстите си. Нямаше да се измъчва с мисли за плътски удоволствия. Нямаше да си представя похотливите забавления, които се организираха в тази къща. Щеше да овладее разума си и да не мисли за нищо…
— Най-сетне заспа — прошепна Изабел.
Тя погледна уморено към жената, която лежеше на леглото. Леля Пърси изглеждаше шокиращо стара, бледите й бузи бяха хлътнали, а затворените й клепачи бяха насечени от сини вени. Нощната шапчица скриваше наполовина оредяващата й сива коса. Дишането й беше толкова слабо, че завивките едва се повдигаха.
Леля Мини посочи към вратата. Изабел взе свещта и една празна чаша за чай, излезе на пръсти от стаята и застана до Мини в коридора.
Мини поклати глава.
— Горкичката, за първи път от два дни успява да си почине малко. И през цялото време искаше да те види.
— Трябваше да ме повикаш по-рано — измърмори Изабел, която се опитваше да се пребори с чувството си за вина. — Щях да дойда веднага.
— И да оставиш високопоставените си приятели заради една стара проститутка? Мислех, че си забравила онези, които те отгледаха.
— Разбира се, че не съм ви забравила. Нямаше ме само две седмици.
Мини взе чашата за чай от ръцете на Изабел и я остави на една малка масичка под картина, изобразяваща Купидон и Психея.
— Хъм. И нито веднъж не ни посети през това време. Струва ми се, че си опитала от хубавия живот и сега започваш да си въобразяваш разни небивалици.
— Искам да намеря мъжа, който уби майка ми — Изабел се замисли, като се питаше дали зад любезните маниери на Тримбъл не се криеше душа също толкова грозна, колкото и лицето му. — Искам да го накарам да си плати.
— Е, това е глупава мисъл. Колко пъти трябва да ти го повтарям?
— Не е глупава. Ти сама каза, че си видяла убиеца да влиза в спалнята на мама.
— Видях там да влиза мъж и това е всичко. Ако знаех, че ще ти подейства така, нямаше да ти кажа. — Мини дръпна неодобрително краищата на черния си шал. — Да предположим, че някой благородник наистина я е убил. Мислиш ли, че той ще си признае, когато го попиташ? По-вероятно е да убие и теб.
Изабел потръпна леко, но не се отказа.
— Трябва да разбера истината — каза тя.
— Света Богородице, прояви малко разум. Нито един съд няма да повярва на твоите думи срещу думите на един благородник. И не си мисли, че можеш да измамиш някого. Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница — и не можеш да промениш това, като се обличаш с красиви рокли като дама.
Думите й я нараниха жестоко. За миг тя не можа да каже нищо. Такова изявление бе нещо, което тя очакваше от лорд Керн, но не и от Мини, която често я бе посещавала в провинцията, когато Аврора се бе вглъбявала твърде много в преследването на своите мечти.
— Знам коя съм, лельо — отвърна бавно Изабел, като обмисляше думите си, за да не обиди Мини.
— Така ли, скъпа? — Мини я прегърна. — О, малкото ми момиченце, прости ми, че бях толкова откровена, но аз се тревожа за теб. Просто искам да те защитя от жестокостите на живота.
Изабел се отдръпна.
— Вече съм жена. Мога да се грижа сама за себе си.
— Така ли? На мен ми се струва, че е най-добре да се върнеш у дома, където ти е мястото. Ако си решила да изкараш малко парички с изнудване, ще се направя, че не знам нищо. И без това парите ни трябват, за да купим онази къща в провинцията. Тя може да се окаже единствената надежда за възстановяване на леля ти Пърси.
Това беше известно на Изабел.
— Ще успея някак да намеря пари. Но първо трябва да намеря убиеца на мама.
— И ти си станала също толкова упорита, колкото беше Аврора. — Мини огледа Изабел от главата до петите с неодобрително присвити очи. — Сигурно искаш да се върнеш при Хатауей. Ще повикам онази ленивка Диана да поседи при Пърси.
— Не. Ще остана още малко.
— Прави каквото искаш. Моля се да те видим отново, преди да са минали още две седмици. — Мини тръгна по коридора и се прибра в стаята си.
На Изабел й се прииска да я повика и да й се извини за това, че трябваше да си тръгне отново. Но защо трябваше да се извинява? Целта й заслужаваше похвала. Тя искаше справедливост и не искаше да позволи на един зъл благородник да му се размине извършеното убийство. След като Тримбъл щеше да отсъства известно време, тя можеше да насочи разследването си към преподобния лорд Реймънд Джефрис, херцог Линууд и останалите заподозрени.
Изабел се върна в спалнята и сложи свещта на масата до леглото. Тя прокара длани по копринената бална рокля, която сега беше ужасно измачкана. Няколко игли от прическата й бяха паднали някъде и сега косата й се спускаше по гърба й.
Керн също никога не й позволяваше да забрави миналото си. Той я беше обвинил, че е тръгнала да се срещне тайно с Мобри. Въпреки това, когато той я бе метнал на коня си, Изабел бе изпитала копнеж по този дявол, бе искала да усети допира на ръцете му и вкуса на устните му.
Желанието се надигна като пламък в нея. Отказваше да приеме, че и нейната плът бе също толкова
