слаба, колкото и на майка й. Поне можеше да бъде благодарна, че Керн я беше оставил тук и се беше върнал в своя свят.
Краката й трепереха от изтощение и Изабел седна на едно столче до леглото. Леля Пърси спеше спокойно, въпреки че по бледата кожа под очите й се виждаха тъмни кръгове. Слабата й ръка лежеше върху юргана и измачканият ръкав на нощницата й се беше вдигнал над костеливия й лакът. Изабел си спомни как преди години леля Пърси бе имала навика да крие сладки в ръкава си, за да може Изабел да ги намери. При спомена за този жест очите й се насълзиха.
Тя премигна, протегна ръка и хвана китката на жената. Пулсът й все още беше твърде ускорен, като туптенето на сърцето на птичка. Изабел усети паника. Само преди една година майка й бе лежала така, твърде болна, за да се събуди…
Тя се отърси от тревогата си. Леля Пърси не беше отровена. Тя страдаше от характерна за професията й болест, която причиняваше тези моменти на влошено здраве. Това беше най-лошият пристъп досега.
Неочаквано пръстите й се свиха около ръката на Изабел. Леля Пърси въздъхна силно на сън, сякаш допирът я беше успокоил.
Изабел също се успокои. Тя се наведе напред и положи глава върху юргана. Когато майка й се беше разболяла, тя бе отсъствала от града и едва бе успяла да пристигне навреме. Сега Изабел се молеше да не беше пристигнала твърде късно за леля Пърси. Тя реши да подържи ръката на възрастната жена още няколко минути.
Часовникът удари пет.
Керн премигна в тъмнината. Сигурно беше задрямал. Беше му студено и неудобно и той стана и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули. Скоро щеше да се съмне, слугите в къщите на благородниците щяха да започнат да палят камините.
По дяволите. Защо Изабел се беше забавила толкова много?
Той отиде до стълбището и се спря за миг, сграбчил парапета. Трябваше да си тръгне и да я остави сама да се прибере в дома на Хатауей. Да я остави сама да обяснява защо се прибираше по обяд, при това все още облечена в балната си рокля.
Но ако направеше това, Хелън щеше да страда. Въпреки всичко, което беше казал на маркиза, Керн не искаше годеницата му да разбере мрачната истина за „братовчедка“ си.
Изабел щеше да си тръгне от тази къща. Веднага. Независимо дали това й харесваше или не.
Той се качи безшумно по стълбите и зави по коридора. От една отворена врата се процеждаше слаба светлина и той тръгна натам.
Една свещ догаряше сред разтопен восък на масата до леглото. В него спеше възрастна жена. Ако не беше едва забележимото повдигане на юргана, човек можеше да я вземе за мъртва. Едната й ръка беше протегната и стискаше тази на Изабел.
Изабел също спеше. Тя седеше на столче до леглото, положила буза върху юргана. Устните й бяха леко разтворени. Тъмната й коса се спускаше по гърба й. Уязвимостта, която излъчваше позата й, го накара да изпита неочаквана нежност.
Той влезе в стаята, отиде до Изабел и докосна голото й рамо. Кожата й беше прекрасно топла. Тя въздъхна в съня си. Той я разтърси силно.
Очите й се отвориха. Тя се протегна лениво, сякаш искаше да се намести по-удобно. След това обърна внезапно глава и се втренчи в Керн.
Очите й се разшириха и заприличаха на дълбоки, тъмни кладенци на фона на бледото й лице. Тя изглеждаше смътно озадачена от присъствието му. Графът никога не беше виждал Изабел без предизвикателната й маска и усети, че се навежда напред въпреки волята си. Тя въплъщаваше сладката невинност на момиче и сънливата чувственост на жена. Привлечен от изкушение, по-силно от похотта, той искаше да я прегърне и да я събуди с целувка.
— Време е да тръгваме — прошепна Керн.
— Шшт. — Тя се надигна и погледна към жената на леглото. — Не мога да оставя леля Пърси.
— Нямате избор. Освен ако не сте готова да се откажете от плановете си.
Изабел измъкна внимателно ръката си от пръстите на възрастната жена. Графът бе знаел, че този аргумент ще свърши работа. Изабел Дарлинг мислеше само за собствените си интереси. Тя се наведе над леглото и втъкна юргана под спящата жена на леглото. Керн се запита цинично защо ли Изабел си правеше труда да показва подобна обич и състрадание.
Тя му посочи към вратата.
— Ще остана тук още малко — прошепна тя. — Щях да сляза долу и да ви кажа това, но не знаех, че сте ме чакали.
Думите й го стреснаха.
— Всички ще се питат къде сте.
— По-късно ще измисля някакво обяснение. — Изабел прехапа устни и се загледа в леля Пърси. — Не мога да я оставя сега. Не и преди да се уверя, че лекарят ще дойде…
— Какво й има?
Тя вдигна глава и го погледна, сякаш го предизвикваше да каже нещо подигравателно.
— Френска шарка. От време на време страда от такива пристъпи.
— Разбирам.
— Така ли? — попита Изабел с горчивина — Зарази я един джентълмен, един човек от вашия идеален свят. Въпреки това ние не можем да накараме добър лекар да я посети тук. Единственият, който благоволява да дойде, може само да й пусне кръв, а тя и без това е вече твърде слаба.
— В такъв случай ще изпратя лекаря на баща ми. Това е най-доброто, което може да се направи за нея. — Керн изрече тези думи, без да мисли, и веднага му се прииска да можеше да ги върне обратно, но лицето на Изабел не се озари от недоверие и предпазлива надежда.
Тя улови ръцете му и ги стисна трескаво.
— Милорд! Наистина ли ще направите това за нея?
„За теб — помисли си той. — За теб“.
Графът издърпа ръцете си разтреперен.
— Не разбирайте погрешно мотивите ми — каза хладно. — Искам веднага да се върнете в дома на Хатауей, преди да сте предизвикали скандал.
Глава 5
Къде беше Керн?
Изабел изгаряше от нетърпение да научи нещо за болната си леля и отправи една отнесена усмивка към поредния посетител, който си проправи решително път към нея през претъпканата дневна. Беше късно следобед, в разгара на времето за посещения, и около четирийсет души отпиваха чай и опитваха голямото разнообразие от торти, предлагани от пажове в ливреи.
Слабият, червенокос господин се спря пред нея и се поклони. Лицето му й се струваше познато, но за миг тя не успя да си спомни името му. До него стоеше едрата му майка, намръщена като куче пазач.
— Скъпа госпожице Дарси. За мен е несравнимо удоволствие да ви видя отново. — Той протегна към нея букет бели лилии, вързани с панделка. — Моля, приемете скромния ми дар.
Тя пое букета, като се мъчеше да си спомни името му.
— О, благодаря ви… сър Уудбейн.
Докато Изабел правеше задължителния реверанс, майка му вдигна лорнета си и я огледа внимателно.
— На бала миналата вечер говорихме съвсем кратко и аз съм любопитна да науча повече за вас. Имам братовчеди в Нортумбрия, но не си спомням да съм срещала името Дарси между известните семейства.
— Баща ми не обичаше да се появява често в обществото — излъга Изабел. — Той се задоволяваше с научните си изследвания. В имението си имахме доста голяма библиотека.
— Имение? В коя част на графството сте живели?
— О, на север, далеч от населени места. — Изабел сведе умело поглед. — Страхувам се, че не съм изискана и образована колкото вас, милейди.
