ме очаква в съседната улица. Затова можете да ме оставите, без да се притеснявате. Аз ще се проваля сама и ще напусна живота ви и без вашите усилия.
Продължи да върви, като не сваляше очи от редицата къщи пред себе си. Това сигурно щеше да задоволи любопитството на графа. Щом в аристократичната му глава нямаше нито капка разум, той щеше да я изостави на милостта на съдбата й.
Керн изруга под мустак. Миг по-късно едрата му фигура запълни полезрението й. Мускулестата му ръка се уви около кръста й и я издърпа на седлото.
Изабел се озова заклещена странично на седлото пред него. Краката й висяха над земята и всеки опит да помръдне само я притискаше още по-близо до твърдото му тяло.
Дързостта му я караше да кипи от гняв. Тя отметна глава назад с намерението да му нареди да я пусне веднага, но язвителните думи замряха в гърлото й. Лицето му изглеждаше толкова привлекателно в мрака, сърцето му биеше силно срещу рамото й. С всяко вдишване тя вдъхваше мъжкия му аромат — кожа и мускус, мрак и опасност. Изабел изпита непреодолимо желание да вдигне ръце и да придърпа лицето му към своето, да докосне гладко избръснатата му буза, да вкуси мъжествените му устни…
Спря се с удивление. Това беше сексуално желание, същият плътски копнеж, който лелите й обсъждаха, когато си мислеха, че тя не може да ги чуе, онова тайно желание, което бе изпитвала, когато бе оставала сама в леглото си през нощта. Беше се заклела да не живее като майка си, да не се отдава на всеки, който я пожелае. Изабел се беше зарекла да запази страстта си за мъжа, който щеше да спечели уважението и доверието й.
Как тогава можеше да желае този студенокръвен грубиян?
Изабел го ощипа по ръката.
— Пуснете ме да сляза.
Той я стисна още по-силно, почти болезнено. Конят се понесе напред.
— Престанете да се въртите — тросна се Керн. — Ще подплашите коня ми.
— Къде ме водите?
— Обратно у Хатауей, за да не посрамите него и лейди Хелън.
Изабел си спомни за Персефона, която беше на легло и я викаше.
— Чакайте! Вие не разбирате.
— Ако се притеснявате за Мобри, съмнявам се, че той ще се откаже от вас толкова лесно. Още утре ще дойде да ви ближе краката, като ви донесе маргаритки.
— Щом толкова искате да знаете — процеди Изабел, — нямам среща с него. Затова ме пуснете.
Керн спря коня си. Красивата фасада на дома на маркиза се появи сред мъглата. С изключение на една-единствена мъждукаща светлинка в прозореца на стаята на Изабел на втория етаж, цялата къща беше тъмна.
Внезапно Изабел осъзна в колко опасна ситуация беше попаднала. Ако графът знаеше, че тетрадката със спомените бяха скрити само на няколко сантиметра от ръцете му, сигурно щеше да й вдигне полите и да й отнеме дневника. Тя затаи дъх, когато си представи как ръката му се плъзга по бедрото й…
Пръстите му повдигнаха брадичката й. Очите му блестяха в мрака. Тя отново усети онази гореща тръпка в себе си, шокиращото желание да се слее в едно с него, да се обърне на седлото и да обвие крака около кръста му.
— Лъжете — каза той.
Наложи й се да се замисли за миг, преди да осъзнае, че той имаше предвид срещата й с Чарлз Мобри.
— Не лъжа.
— Това може да се провери веднага, като отида да потърся каретата на Мобри.
— Тогава го направете. Няма да намерите нищо.
— Къде отивахте тогава? И не ми повтаряйте пак онези глупости, че само сте се разхождали.
Изабел отчаяно искаше да се отърве от него.
— При леля Пърси. Тя е болна и ме повика.
— Къде живее тя?
— В бордея… с другите ми лели.
— О, значи те са ви лели.
— Да. Вие може и да ги презирате, но те са единствените роднини, които имам. — Тя се ядоса, когато усети сълзите в очите си. Отвърна глава, преди той да бе забелязал сълзите й, и се опита да се измъкне от желязната хватка на ръцете му. — Сега ме пуснете, за да продължа по пътя си. Нямам време за губене.
— Стойте мирно, за бога. — Той дръпна юздите и подкара коня си в тръс. — Ще ви отведа там.
— Нямам нужда от помощта ви.
— Въпреки това ще я получите. Затова престанете да спорите с мен.
Докато направляваше коня си из мъглата по улиците, Керн си казваше, че не трябваше да й вярва. Изабел Дарлинг беше лъжкиня и изнудвачка, тръгнала на лов за богатство. Но той не беше способен да остави една жена да върви сама по улиците нощем, независимо колко неморално поведение имаше тя.
Дявол да го вземе чувството му за приличие.
И мекото му сърце. Той беше готов да се закълне, че за миг бе зърнал сълзи в очите й. Сълзи.
Близостта й му пречеше да мисли рационално. Въпреки че тя седеше неподвижно като статуя, женствените й форми го подлудяваха… извивката на бедрата й, пълнотата на гърдите й… допирът на мекия й задник до крака му. Искаше му се само веднъж да можеше да се освободи от скрупулите си. Искаше му се да я отведе в някоя странноприемница и да я хвърли в леглото. Искаше му се да я обладава отново и отново, докато не престанеше да измъчва тялото и душата му.
Дявол да го вземе. Той не отричаше съществуването на страстта. А и как би могъл, след като слабините му изгаряха от адски огън? Но ако се оставеше да бъде управляван от животинските си желания, щеше да заприлича на баща си.
Дъхът му се превръщаше в пара в студената нощ. Дланите му се потяха в тънките ръкавици. Твърде много време бе минало, откакто за последен път бе вкусил забранения плод на плътските удоволствия. Имаше нужда от съпруга и то скоро. Имаше нужда от нежната, невинна Хелън. Тогава щеше да успее да се отърве от мрачните си фантазии, изпълнени с образа на магьосницата госпожица Дарлинг.
Когато стигнаха къщата, която се намираше в един спокоен квартал на запад от Риджънт парк, Керн беше изморил коня си. Той свали Изабел на земята и тя се втурна в къщата, преди той да бе скочил от седлото. Младата жена отвори входната врата и изчезна вътре.
Наоколо нямаше коняр, който да се погрижи за коня му, и затова Керн започна да го разхожда в тъмнината, като се опитваше така да охлади и животното и себе си.
— Е, какво ще кажеш за това? — изсумтя той, докато търкаше врата на коня. — Тя избяга, без дори да ми благодари за усилията.
Жребецът премигна и изпръхтя, сякаш искаше да покаже съчувствие.
— Тя несъмнено очаква от мен да стоя тук на студа, сякаш си нямам друга работа.
Конят разтърси гривата си.
Керн върза юздите към желязната ограда.
— Проклети жени! — измърмори той. — Трябва да си щастлив, че си скопен.
Този път конят тропна с крак и изцвили.
Керн потупа животното за последен път по врата, след което отиде до входната врата и почука. Той започна да крачи напред-назад по малката веранда, докато не чу щракването на ключалката и вратата се отвори леко.
Една висока, стройна жена, облечена в нощница се втренчи в него. Водопад от червени къдрици падаше по раменете й, а очите й го гледаха враждебно.
— Кой сте вие?
— Идвам при госпожица Дарлинг.
— Вие не знаете ли? Госпожица Дарлинг е мъртва.
За миг той усети как гърлото му пресъхва от ужас. След това обаче се опомни и осъзна какво искаше да
