нуждите си.
Преди те да успеят да възразят нещо, Изабел се измъкна бързо от дневната. Сетивата й бяха изострени от очакване. Най-накрая беше получила търсената възможност и сега тя смяташе да се възползва от нея на всяка цена.
Вдигна полите на тъмносинята си рокля и се затича с лекота по стълбите. Лорд Керн можеше да върви по дяволите. Изабел нямаше намерение да си губи времето, като се страхува от него. Какво можеше да й направи, освен да беснее пред нея?
— Проституцията е бичът на нашето общество — обяви господин Бертан Суини, който бе спрял Керн пред залата на Камарата на общините, за да поиска подкрепата му за един нов проектозакон. — Човек не може да тръгне по „Странд“, без до него да се приближи някоя жена, готова да продаде услугите си за един шилинг или за малко джин. Публичните домове в този град са хиляди. Те трябва да бъдат затворени до един, за да бъдат защитени моралните ценности на нашата велика нация.
Преди две седмици Керн би се съгласил с консервативната политика на Суини. Сега той се сети с тревога за старата проститутка Персефона, която лежеше повалена от болест, с която се бе заразила при упражняването на професията си.
— А какво ще стане с тези жени? Как ще си изкарват прехраната?
— Това не е наша грижа, милорд. — Суини се ухили и потупа Керн по ръката, сякаш двамата бяха равни по социално положение. — Нека уличниците да се валят в канавките, където им е мястото.
— Не мога да дам съгласието си за предложение, което би довело до огромно увеличение в броя на мизерстващите, които обикалят този град.
Суини го зяпна.
— Но точно вие от всички хора би трябвало да подкрепите предложението ми пред приятелите си в Камарата на лордовете. Като се има предвид, че баща ви, херцогът, е известен развратник…
— Нито дума повече — прекъсна го с леден глас графът.
— Този град се нуждае от по-строго прилагане на законите, които вече сме приели. Покажете ми проектозакон за това и с удоволствие ще го подкрепя. Приятен ден, господине.
Керн тръгна към изхода, оставяйки Суини да гледа смаяно след него.
Срещата със Суини отново разбуди вътрешните му терзания и след една сутрин, прекарана в слушане на дълги речи, Керн се изкушаваше да изостави гражданския си дълг. Той изпитваше копнеж да се катери по хълмовете на Дербишър, където се намираше домът, в който беше прекарал детството си, да вдишва чистия въздух, да избяга от проблемите на града и да се концентрира върху проблемите на имението. Сватбата му щеше да се състои само след шест седмици и Хелън сигурно щеше да му прости едно кратко отсъствие. Може би тогава щеше да успее да се отърси от упоритото безпокойство, което го измъчваше.
Но имаше едно нещо, което не му позволяваше да напусне Лондон.
Двете с Хелън бяха имали намерение да прекарат деня, избирайки сватбени дрехи за Хелън, която през смях бе казала, че не било необходимо младоженецът да се влачи с тях. Керн не бе имал никакво желание да обикаля безброй магазини за шапки и ръкавици и бе посрещнал с облекчение думите на годеницата си. Изабел не можеше да се забърка в големи неприятности с едно излизане на пазар.
Тя можеше да се срещне с някой надут тъпанар като Мобри. Онези тъмни очи щяха да проблеснат прелъстително, устните й щяха да оформят усмивка на сирена, тя щеше да разклати бедра и да му даде знак, подмамвайки горкия нещастник да извърши нещо недискретно…
Керн стисна юмруци. Изабел Дарлинг никога нямаше да се омъжи за почтен мъж. Никога.
Освен това той трябваше да вземе предвид и опасността, която представляваха мемоарите на майка й. Въпреки че в момента Изабел нямаше да посмее да ги публикува, за да не се изобличи сама, графът знаеше, че тя щеше да се опита да се възползва от всяка възможност за изнудване, която й се удадеше. Тази сутрин той бе дал нареждания на слугите си, целящи да предотвратят подобно нещо. Защо тогава се чувстваше толкова неспокоен?
Излезе от сградата на парламента и видя, че каретата му го очаква. Пажът скочи да отвори вратата с изобразения върху нея герб на графа и докато се качваше, Керн подхвърли троснато на кочияша:
— У дома.
Изабел погледна през рамо към дългия, елегантен коридор и видя единствено една прислужница, която се олюляваше под тежестта на куп чаршафи и вървеше в противоположната посока. Над горния етаж цареше гробна тишина.
Изабел свали бонето си и уви връзките му около ръката си. След това притисна ухо до боядисаната в бяло врата. Отвътре се чуваше някакъв ядосан глас, който се повишаваше и заглъхваше. Тя не можа да долови думите. Дали беше херцогът?
Имаше само един начин да разбере.
Тя си пое дълбоко дъх, завъртя златната брава и влезе в стаята. Озова се в мрачна дневна, в която миришеше силно на лекарства. Гласът идваше от съседната стая и тя тръгна на пръсти към отворената свързваща врата.
В камината от зелен мрамор гореше огън. Очевидно собствениците не бяха щадили средства, за да обзаведат стаята с най-хубавите дивани, столове и картини в позлатени рамки. Огромно легло, покрито със завивки от зелено кадифе, заемаше по-голямата част от стаята.
До леглото стоеше един прислужник в ливрея, който се опитваше да придума белокосия инвалид да глътне една лъжица лекарство. Херцогът замахна с ръка и отблъсна лъжицата. Кафява течност оплиска стената и лъжицата падна на пода.
— Махай се, идиот такъв! Искаш да ме отровиш, а? Донеси ми пистолетите за дуел и се бий като мъж!
Отрова? Изабел наостри уши. Ако херцогът подозираше други, че искат да му направят нещо, не беше ли това признак на нечиста съвест?
— Ваша светлост, доктор Садлър казва, че лекарството ще ви помогне. — Слугата вдигна лъжицата и взе едно кафяво шишенце от масата до леглото.
Този път херцогът отвори уста и изпи лекарството. Миг по-късно изплю течността в лицето на прислужника.
Мъжът отскочи назад и започна да бърше лицето си с ръкава на дрехата си. Тъмни петна се появиха върху предната част на светлосинята му ливрея.
Херцогът отметна глава назад и избухна в смях.
— Мислиш си, че можеш да надхитриш Линууд, а? Това да ти бъде за урок. Да ме държиш в това легло.
Изабел видя, че й се удава прекрасна възможност, и тръгна бързо напред.
— Ще трябва да си смениш дрехите — каза тя на слугата. — Аз ще остана при Негова светлост, докато се върнеш.
Прислужникът се обърна и на лицето му се изписа тревога.
— Тук е забранено да влизат непознати, госпожице.
— Няма проблем. Аз съм приятелка на семейството, братовчедка на лейди Хелън Джефрис.
— Братовчедка, а? — каза херцогът. Широка усмивка откри пожълтелите му зъби и той потупа с ръка по леглото. — Седни, хубавице.
— Не ми беше казано, че ще имаме посетители. — Прислужникът се втренчи с подозрение в нея. — Съжалявам, госпожице, но ще позвъня за помощ.
— Да, направи го — реши да блъфира тя. — Кажи на целия персонал, че не можеш да си свършиш работата. Кажи на всички, че не можеш да се грижиш както подобава за Негова светлост. — Когато мъжът се поколеба до кадифения шнур, който висеше близо до стената, тя си придаде възможно най-суров вид и каза: — Побързай. С малко късмет ще отсъстваш само няколко минути.
— Изчезвай, мръсен плъх — добави херцогът, който седеше намръщен в леглото. — Не ти я давам — тя
