Докато другите две жени обсъждаха плановете за сватбата, Изабел насочи вниманието си към един по- важен проблем. През изминалите два дни Керн бе стоял наблизо и ги бе придружавал по соарета, мюзикли и вечери. Той се мръщеше по особен начин, който й показваше колко силна е неговата неприязън към нея, въпреки че пред Хелън беше истински образец на благородство и учтивост. Изабел си спомни странното задоволство, което беше изпитала, когато той я беше защитил пред баронесата. Разбира се, той беше постъпил така само защото се намираха на публично място. Онова, което й казваше, когато двамата бяха насаме, беше нещо съвсем различно.
Изабел подръпна замислено стегнатите сини лентички, които държаха бонето й. Хелън не знаеше това, но днес годеникът й имаше работа в парламента. Изабел беше останала да лежи до късно през нощта, опитвайки се да измисли някаква хитрина, с която да си осигури достъп до херцог Линууд. Невъзможно беше да се измъкне през деня, младите дами не се разхождаха сами из Лондон. Дори ако някак успееше да излезе незабелязана и да се промъкне в дома на херцога през някоя задна врата, някой слуга можеше да я хване, докато се мотаеше в търсене на покоите на Линууд. А тя не можеше да измисли никакво извинение, което да й даде възможност да влезе в къщата на Линууд, камо ли да стигне до покоите му. Най-накрая бе решила да престане да се прави на умна и вместо това да действа смело. Бе успяла да убеди Хелън да отиде да посети Керн.
Каретата зави по отклонението, което водеше към дома на Линууд. Когато излезе навън, Изабел затаи дъх от страхопочитание при вида на огромната каменна резиденция, която гледаше към Хайд парк. Със своите прозорци и изящни корнизи, тя приличаше на дворец. Пред високите колони на верандата Изабел се чувстваше като джудже.
— Ти скоро ще живееш тук — измърмори тя на Хелън, докато двете вървяха към широките стъпала пред входната врата, следвани от госпожица Гилбърт. — Иска ли ти се?
Хелън въздъхна.
— Да, но татко ще ми липсва много. Старият херцог е човек, който ме плаши.
— Как така?
Хелън хвърли един поглед назад към госпожица Гилбърт, след което прошепна:
— Когато бях момиче, той ме щипеше по бузата и ме шляпаше отзад. Ако се дръпнех, той се заливаше в смях. — Тя потръпна. — Не мога да си представя как ще живея в една къща с такъв човек, макар Джъстин да ме уверява, че напоследък херцогът не излиза от стаите си.
— Кога се е разболял?
— Миналата есен. Тогава получи пристъп и през последните шест месеца не е приемал посетители.
Изабел сви ръце в юмруци. Това означаваше, че мръсникът е бил здрав, докато майка й е била жива. Дали той беше човекът, който я беше отровил?
На входната врата се появи един млад паж с бяла перука.
— Милейди — каза той и се поклони изненадано. — Страхувам се, че лорд Керн излезе.
— Излязъл! — каза Хелън и се нацупи леко. — И кога ще се върне?
— Негово превъзходителство не ми каза. Не остави никакви инструкции, освен…
— Освен какво?
— Каза, че вие и госпожица Дарси не трябва да го чакате тук в никакъв случай.
Хелън се намръщи.
— Какво странно нареждане. Той не ни очакваше.
Изабел обаче беше разбрала смисъла на заповедта. Керн беше предвидил посещението й тук и бе успял да я надхитри.
Тя обаче нямаше намерение да се предаде без бой.
— Сигурно не сте го разбрали — каза тя. — Лейди Хелън е бъдещата съпруга на лорд Керн. Той никога не би й забранил да влезе в дома му.
Тя хвана Хелън под ръка, без да обръща внимание на удивеното изражение на госпожица Гилбърт, и мина покрай смаяния паж. Когато влезе в къщата, пред Изабел се разкри великолепието на фоайето. Един овален прозорец високо на тавана хвърляше светлина и не позволяваше на помещението да изглежда мрачно.
— Човек не трябва да се оставя да бъде командван от слуга — измърмори тя на Хелън. — Е, къде е дневната?
— На първата площадка — отвърна Хелън и тръгна към голямото стълбище с балюстради в бяло и златно. — Великолепна си, братовчедке — добави шепнешком тя. — Аз щях да се подчиня моментално и да се върна у дома.
— О, боже, о, боже — вайкаше се госпожица Гилбърт и мачкаше кърпичката си. — Негово превъзходителство ще бъде бесен. Той ще ме накаже заради вашето поведение.
— Глупости, Гили — каза Хелън, докато се качваше по широките мраморни стъпала. — Той не ти е работодател. Пък и аз вече съм голяма жена. Ти си ми приятелка и компаньонка, но аз вече не съм длъжна да се подчинявам на гувернантка.
— Нито пък на който и да било мъж — допълни Изабел, решена да попречи на Керн да определя всичко в живота на бъдещата си съпруга. Той сигурно щеше да се налага винаги над едно такова сладко момиче, каквото беше Хелън, ако Изабел не предприемеше мерки да я защити. — Една жена трябва да показва независимо мислене, вместо да следва сляпо чужди заповеди.
— Напълно съм съгласна. Ще кажа това на Джъстин веднага щом той се прибере.
— Може би не веднага — предупреди я Изабел. — Понякога мъжете трябва да бъдат оставяни да вярват, че имат предимство. Дори ако това не е така.
— О, разбирам. Колко си умна. — Хелън премигна и погледна Изабел с възхищение. — Откъде знаеш толкова много за света?
— От изучаване на човешката природа. — За да отвлече вниманието на Хелън, тя възкликна: — Каква прекрасна стая. Заклевам се, че това ще бъде любимото ти място, след като се омъжиш.
Стените бяха покрити с жълта дамаска и цялата дневна излъчваше топлина и спокойствие. Наоколо бяха поставени групи от шезлонги и столове, а върху осмоъгълните маси имаше елегантни статуетки и други миниатюрни украшения, близо до камината от бял мрамор се виждаше красиво френско писалище. Високите прозорци откриваха прекрасна гледка към Хайд парк с неговите зелени дървета и пътеки за езда.
Докато Хелън поръчваше чай и подаваше наметалата им на пажа, Изабел се приближи до един прозорец. Във въздуха се носеше лекият аромат на пчелен восък, а в камината гореше огън. Тя не можа да се въздържи и си помисли какво ли щеше да бъде да живее в такъв разкош и да си почива в същата тази стая, като чете книга или се наслаждава на прекрасния изглед към парка. Но единственият начин да получи положение тук беше Хелън да се обвърже с високомерния лорд Керн.
Изабел потръпна и това я разстрои. Толкова за завистта.
Безпокойството й попречи да седне при другите две жени. Сега, когато бе успяла да се вмъкне в тази крепост, трябваше да измисли някакво извинение и да се измъкне. Ако късметът не й изневереше, щеше да й трябва не повече от четвърт час, за да постигне целта си.
Тя притисна длан към кръста си и се приближи към Хелън.
— Милейди, страхувам се, че имам неотложна нужда. Трябва да намеря стаята за отдих.
Хелън скочи на крака.
— Какво има? Болна ли си? Веднага ще се върнем у дома.
— Нуждата ми не търпи отлагане. — Изабел сведе скромно поглед. — Дойде ми месечният посетител. — Това не беше изцяло лъжа, тя наистина очакваше цикълът й да започне след ден-два.
— О! Горкичката. Ще позвъня за слуга.
Хелън тръгна към звънеца, но Изабел я улови за ръката.
— Недей, моля те. Неудобно е да искам помощ от паж. Ще се кача горе и ще намеря някоя прислужница.
— Не можеш да отидеш сама. Гили, бъди така добра да придружиш братовчедка ми.
Изабел даде знак на възрастната гувернантка да си остане на мястото.
— Моля ви и двете да останете и да си довършите чая. Настоявам. Мога и сама да се погрижа за
